Определение № 275 от 09.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 464/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 31.07.2020г. по гр.д.№361/20.на ОС Благоевград, с което е уважен иск предявен на основание чл.422 ГПК. Жалбоподателят- Ю. Ю. К., чрез процесуалния си представител поддържа, че съдът се е произнесъл по правен въпрос от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение назакона и развитие на правото. Моли да бъде допуснато касационното обжалване и да се отмени обжалваното решение като неправилно. Ответникът – С. А. С., чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне. С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е признал за установено /по предявен иск наоснование чл. 422 ГПК, във вр. чл. 79 от ЗЗД/, че Ю. Ю. дължи на С. А. сума в размер на 11509,50 лева, представляваща неизпълнено парично задължение, възникнало на основание сключена на 13.09.2018 г. извънсъдебна спогодба. Установено е по делото, че на 22.01.2019 г. С. А. е депозирал в Районен съд - Петрич заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист, като към заявлението е представил Спогодба от 13.09.2018 г., положените подписи върху която са нотариално заверени и съдът, като е преценил заявлението за редовно е издал заповед за незабавно изпълнение № 109/23.01.2019 г. срещу ответницата за сумата от 11 509.50 лева. Констатирано е, че след надлежно връчване на заповедта на длъжника Ю. Ю., последната е подала възражение по чл. 414 ГПК по повод на което е образувано настоящото исково производство. Прието е за установено, че на 08.12.2014 г. между страните поделото е сключен договор за инвестиция, сътрудничество и съвместна дейност, със срок на действие – две години, по силата на който ищецът предал на ответника сумата от 5000 евро, предназначена за покупка на пет крави и телета, като Ю. Ю. се задължила да осигури паша, издръжка, изхранване и всяка друга необходима грижа за петте крави и телета, както и да предостави печалба на насрещната страна за периода 2014 г. - 2016 г., произтичаща от продажба на телетата, която печалба е определена в приблизителен размер на 2500 евро. Уговорено е също така, че в случай на гибел на животно жалбоподателката-ответник по иска се е задължила да осигури продажбата му за месо или да осигури неговата замяна с подобно животно, както и че съглашението може да се прекрати при продължително постоянно неизпълнение на задълженията на една от страните, по взаимно съгласие или при настъпване на форсмажорни обстоятелства. Констатирано е, че в края на листа, върху който е обективиран договора, на 14.01.2017 г., е дописано на ръка, че Ю. Ю. се задължава да върне на С. получената от нея сума от 5000 евро, като след ръкописният текст се е подписала. От приложена по делото като писмено доказателство Спогодба от 13.09.2018 г. Съдът е приел за установено, че С. С. и Ю. Ю. са сключили извънсъдебно споразумение, с нотариална заверка на подписите, от съдържанието на която е видно, че във връзка с договора от 08.12.2014 г. Ю. Ю. признава, че има следните неизплатени задължения към С. С..: 1) 5000 евро /с левова равностойност 9779,15 лева/ – невъзстановена главница, 2) 2500евро /с левова равностойност 4 889,57 лева/ - неизплатена печалба от закупуването и отглеждането на животни, 3) 543,55 лева - законна лихва за забава, начислена за периода от 01.03.2018 г. до 04.09.2018 г. върху главницата от 5 000 евро и 4) 751 лева - законна лихва за забава, начислена за периода от 01.03.2017 г. до 04.09.2018 г. върху главницата от 2500 евро. Констатирано е, че общото задължение на Ю. Ю.. съгласно спогодбата е в размер 15963 ,27 лева, като посредством спогодбата страните са уговорили също така погасяване на паричното задължение на вноски по следния начин: в срок до 30.09.2018 г. сума в размер на 663,27 лева, в срок до 30.10.2018 г. сума в размер на 1 600 лева, в срок до 30.11.2018 г. сума в размер на 1 600 лева, в срок до 30.12.2018 г. сума в размер на 1 600 лева, в срок до 30.01.2019 г. сума в размер на 3 500 лева, в срок до 27.02.2019 г. сума в размер на 3 500 лева, в срок до 30.03.2019 г. сума в размер на 3 500 лева, като е договорена и клауза, според която в случай на просрочие на част или на цялото задължение, настъпва предсрочна изискуемост на остатъкът от дълга, ведно със законната лихва за забава върху непогасената част, начислявана от 05.09.2018 г. до окончателното плащане. Съдът е изложил съображения за това, че спогодбата представлява двустранен договор, чрез който и на основание чл. 365, ал. 1 от ЗЗД страните по едно правоотношение прекратяват съществуващ спор помежду си или избягват един възможен спор, като това става посредством взаимни отстъпки. Посочено е, че дори и да се приеме, че съглашението от 13.09.2018 г. няма характер на спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД, то същото категорично представлява изявление, направено от Ю. Ю., посредством което тя признава неизгодни за нея факти – че във връзка с предходно сключен договор дължи конкретна парична сума на ищцовата страна Съдът е приел за неосноватилни възраженията, които са основани на неизпълнение на първоначално сключения договор от 08.12.2014 г., а именно - че в споразумението са посочени суми, „представляващи печалба, каквато не е реализирана“ по първоначално сключения договор между страните и че са налице форсмажорни обстоятелства, които са довели до невъзможност от реализиране на печалба по него. Прието е, че Ю. Ю. чрез подписване на спогодбата от 13.09.2018 г. Е потвърдила, че във връзка с правоотношението, възникнало на 08.12.2014г., дължи на С. С. конкретна сума пари, представляваща сбор от отделни задължения, която не е изплатила, поради което е уважил предявения иск предявен на основание чл.422 ГПК. За да постанови този резултат първоинстанционния съдебен състав е приел, че страните по спора са обвързани от валидна Спогодба от 13.09.2018 г., посредством която са уредили възникнали между същите материалноправни отношения, породени от предходно сключен Договор за инвестиция, сътрудничество и съвместна дейност от 18.02.2014 г., както и че във връзка със спогодбата ответникът е заплатил само първите три вноски и част от третата, възлизащи на обща стойност 4453.77 лева, а остатъкът от 11509.50 лева е останал непогасен. В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателката, чрез процесуалние си представител поддържа, че в решението едаден отговор на правен въпрос от значение за спора: при положение, че споразумение между страните е сключено въз основа на договор за съвместна деност по който не се дължи плащане, представлява ли поемане на задължение фактът, че страната го е подписала и се е съгласила да върне парична сума, вместо да изпълни договора. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставения за разглеждане въпрос и на сочените основания. В редица решения на състави на ВКС - така например, решение по т.д. № 523/2008 г., II т.о., решение по т.д. № 1035/2009 г., решение по т.д. № 696/2011 г., II т.о., е прието, че при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи, съдът е длъжен да извърши тълкуване според визираните в чл.20 ЗЗД критерии, за да изясни действителната воля на страните, като прилагането на критериите по чл.20 ЗЗД изисква съдът да тълкува отделните договорни уговорки във връзка една с друга и смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността и като не подменя постигнатата от страните и обективирана в договора обща воля. Даденият отговор не се нуждае от допълване или конкретизиране. Възприемайки изцяло посочената практика и съобразно данните по делото, настоящият съдебен състав приема, че в случая въззивният съд е извършил съответстващо на критериите по чл.20 ЗЗД тълкуване на договорни клаузи. Споразумението има характер на договор, поради което по силата на чл.21, ал.1 ЗЗД поражда действие само между страните и ищецът може да реализира чрез привеждане в изпълнение на споразумението по предвидения в закона ред или чрез търсене на вредите от неизпълнението му. Така установената практика не е неправилна, поради което не се налага да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1,т.3 ГПК за да бъде коригирана. На основание чл.78, ал.3 ГПК и чл.38 ЗА жалбоподателят следва да заплати на процесуалния представител на ответника сумата 840лева разноски за процесуално представителство пред ВКС - адвокатско възнаграждение. Предвид изложените съображения, съдът