Определение № 2071 от 25.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3427/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 245 от 16.05.2024г. по гр. д. № 24/2024г. на Окръжен съд-Благоевград, в частта, с която е отменено решение № 500593 от 06.10.2023г. по гр. д. № 508 от 2020г. на Районен съд-Разлог и е постановено ново, с което е признато за установено по отношение на В. Д. Ш., че А. К. А. е собственик на 32/1174 идеални части от поземлен имот с идентификатор № *** по КККР на [населено място], с адрес на имота в [населено място], м. “Г.”, целият с площ от 1174 кв.м. Касационната жалба е подадена от ответника по иска В. Д. Ш., чрез адв. М. П.. Поддържа се неправилност на съдебния акт. Твърди се, че първоинстанционният и въззивният съд са определили различна правна квалификация на иска, различна фактическа обстановка и са очертали различен предмет на спора - производството пред първата инстанция е протекло по иск по чл. 124 ГПК във вр. с чл. 79 ЗС, а от решението на въззивния съд става ясно, че квалификацията включва и чл. 70 ЗС. За обосноваване достъпа до касационно обжалване се сочат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и очевидна неправилност. Ответникът по касационната жалба А. К. А., чрез пълномощника си адвокат Н. П., изразява становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по установителен иск за собственост на А. К. А. против В. Д. Ш. относно 32/1174 идеални части от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], с адрес на имота в [населено място] 2770, м. “Г.”, с площ от 1174 кв. м., трайно предназначение: урбанизирана, начин на трайно ползване: средно застрояване. Твърди се, че ответницата се легитимира като собственик на тези идеални части с нотариален акт от 08.06.2007г. Ищецът установил добросъвестно давностно владение в периода от 03.10.2014г. до 03.10.2019г., доколкото не е знаел, че ответницата В. Ш. притежава право на собственост върху идеална част от недвижимия имот. Ищецът е придобил през 2014г. с нотариален акт за продажба 1127/1174 ид.ч. от поземления имот, в които се включват и притежаваните от ответницата. За нейните права той разбрал на 02.11.2018г. когато получил призовка по административно производство. Като ответник по иска е била посочена и А. Й. М., но спрямо нея производството е прекратено и съдебният акт е влязъл в сила. От фактическа страна е установено е, че с нотариален акт от 16.11.2008г. П. С., П. С. и А. Н. даряват на А. М. 33/1160 идеални части от ПИ с № *, находящ се в[жк], [населено място]. През 2011г. е одобрен на основание чл. 16, ал. 1 ЗУТ ПУП-план за регулация и застрояване на кв. 360 по плана на [населено място] като за описания имот е обособен УПИ *. По КККР имотът е с идентификатор ***, с площ 1174 кв.м., с трайно предназначение на имота - урбанизирана, начин на трайно ползване: средно застрояване. С нотариален акт от 03.10.2014г. и нотариален акт за поправка от 12.03.2016г. П. С., П. С. и А. Н. продават на ищеца А. К. А. 1127/1174 ид.ч. от имота. Съгласно акт за частна общинска собственост от 2014г. Община Банско притежава 14/1174 ид.ч. от същия имот. С договор за продажба от 19.12.2016г. Община Банско продава на ищеца своята идеална част. Установено е също така, че с нотариален акт за покупко-продажба от 08.06.2007г. “Пирин Плейс” ЕООД продава на В. Д. Ш. апартамент № 7 в[жк], намиращ се в спорния поземлен имот, както и гараж № 6, със застроена площ от 22.53кв.м. С нотариален акт от същата дата П. С., П. С. и А. Н. (праводателите на ищеца) продават на ответницата В. Ш. 32/1160 ид.ч. от поземления имот, към този момент неурегулиран. Първоинстанционният съд е отхвърлил иска като е приел, че не е доказано по безспорен начин, че ищецът в периода 03.10.2014г. - 03.10.2019г. е придобил собствеността върху притежаваните от В. Ш. 32/1174 ид.ч. от поземления имот, тъй като двамата разпитани свидетели имат частични впечатления, първият през 2014г., когато отишъл да провери електромерите в имота, а вторият в периода 2016г.- 2017г. Доверил се е на показанията на св. Т., а именно че откакто е придобила имота В. Ш. го е ползвала и се грижела за него, а в периода 01.05.2013г. - 01.05.2018г. отдала за ползване собствения си гараж и 32/1160 ид.ч. от имота. Въззивният съд е счел, че изводите на първоинстанционния съд не кореспондират с доказателствата по делото и е постановил решение за уважаване на установителната претенция. Приел е, че основният спорен въпрос е дали в процесния период, очертан в обстоятелствената част на исковата молба, в полза на А. А. са настъпили всички предпоставки, изграждащи фактическия състав на оригинерния правен способ на добросъвестно давностно владение. Посочил е, че преценката за добросъвестността на владението се извършва според обстоятелствата при възникване на правното основание по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС. Според съда, когато през 2014г. праводателите на ищеца са му прехвърлили 1127/1174 ид. ч., той всъщност е придобил в право на собственост върху 1095/1174 ид.ч. с оглед на принципа, че никой не може да прехвърли права, които не притежава. Останалите 32/1174 ид.ч. са били притежание на ответницата В. Ш. по силата на по-рано сключения договор с праводателите на А. А.. По делото липсват данни към 03.10.2014г. ищецът да е знаел, че обемът от права, предмет на договора за покупко-продажба, не е изцяло в патримониума на продавачите по сделката. Вписването на нотариалния акт на ответницата не влияе върху добросъвестността на купувача, тъй като за гражданите не съществува задължение да следят за съдържанието на книгите за вписване, а в самия закон не е установена презумпция, че те са запознати със съдържанието на всички вписани по реда на закона актове. Поради наличието на действително правно основание (договор, сключен в изискуемата се от закона за това форма за действителност) е приложима хипотезата на чл. 70, ал. 1 ЗС. Видно от представените писмени доказателства - разрешения за поставяне на преместваем обект, както и от свидетелските показания на В. К. и Б. И. се установява, че след сключване на придобивната правна сделка, ищецът А. е установил владение върху процесната идеална част от поземления имот; извършвал е действия, които обичайно извършва собственикът на вещта - поставил е временен преместваем обект за бързо хранене, като притежавал и достъп до електронното дистанционно, контролиращо бариерата, изградена от него на входа на дворното място. По последния въпрос съдът се е доверил и на показанията на св. И., който пресъздава лични впечатления (участвал е както в поставянето на преместваемия обект за хранене, така и на самата бариера), а и думите му са подкрепени и от показанията на св. К., който е електротехник и също споделя, че към собствения на ищеца електромер е било свързано устройството на самата входна преграда, като контролиран достъп до нея освен А. имал и наемателя на ски училището Л. С.. Въззивният съд не се е съгласил с довода на първоинстанционния съд, че св. К. има сведения за част от интересуващия процеса период, тъй като в своите показания същият сочи, че и след първоначалната проверка на електромера продължил да посещава имота при възникнал проблем с електричеството, съответно при пристигане на нов наемател. И двамата свидетели са категорични, че не са виждали на място А. Х. (с когото ответницата е сключила договор за ползване на гаража и на частта от двора), както и че грижите към дворното място са полагани от наемателя на ски училището Л. С. или от работниците в самата каравана. Въззивният съд е дал вяра на св. К. и св. И., тъй като те са преки очевидци на обстоятелства, свързани със стопанисване на процесното място, като между казаното от тях противоречия не се наблюдават, двамата са категорични, че устройство за вдигане на бариерата притежавали две лица - ищецът и наемателят С., но не и А. Х., който от своя страна твърди обратното. Показанията на Х. съдът не е кредитирал, защото другите двама свидетели не са го виждали и не го познават. По отношение на последното обстоятелство от особено значение са думите на св. И., който е участвал в изграждането на обекта за хранене в имота и на самата бариера, имал е продължителни наблюдения върху имота -в рамките на цялата 2016г., а и след това. През целия този период той не е видял дори веднъж Х. да полага грижите, свързани с почистване и поливане на тревните площи. Показанията на А. Х., който твърди, че е ползвал гаража на ответницата съдът също е намерил за недостоверни, след като нито един от останалите свидетели не е възприел тези действия на св. Х.; последният в проведената очна ставка твърди, че достъп освен чрез дистанционно устройство се осъществява и чрез бутон върху бариерата, който факт не се споменава от св. К. и св. И., според които достъпът е с две електронни устройства. По отношение на изнесеното от св. Т., че чипове притежавали всички собственици, съдът е отказал да даде вяра на тази свидетелка, която не е имала постоянно или периодично пребиваване в процесния недвижим имот, свързано с лични или служебни ангажименти, каквито обаче са имали св. К. и св. И.. Съдът е обсъдил и представения договор за заем за послужване от 01.05.2013г. между ответницата и св. А. Х. и е приел, че този частен документ доказва единствено, че изявленията са направени от лицата, които са ги подписали, но не и фактите, предмет на направените в документа изявления. Затова в тежест на ответницата е да докаже реалното ползване на имота от страна на св. Х. по силата на договорното правоотношение. Наред с това съдът е приел за нелогично да се твърди, че му е предоставен за ползване гараж и идеални части от имот с единственото условие за полагане на грижи за зелените площи в дворното място (които зелени площи не са пряко свързани с процесния гараж, както сочат свидетелите) и почистване на снега, при все че за да се осъществява реален достъп до обекта през зимата е необходимо премахване на натрупаната снежна покривка, като почистването на снега е в интерес именно на фактическия ползвател. Свидетелят Х. изрично твърди, че с В. Ш. са в служебни отношения, а не в близки такива, които да предполагат безвъзмездното предоставяне на обектите. Също така св. Т. сочи, че след 2010г. ответницата е идвала в Б. и Разлог само да наглежда имотите си там, а в отговора на исковата молба не е въведено твърдение за такива посещения от страна на ответницата. При тези съображения въззивният съд е приел, че в описания в обстоятелствената част на исковата молба времеви период ищецът е упражнявал фактическа власт на владелец, като освен коментираните свидетелски показания в същия смисъл са и писмените доказателства - административните актове, с които на ищеца е разрешено поставяне на търговски обект за хранене. Към 03.10.2019г. ищецът е продължавал да осъществява дейност чрез търговския обект (в този смисъл са показанията на св. Т., уточняваща момента на премахването на обектите). Според въззивния съд водените административни производства от страна на ответницата срещу издадената по реда на чл. 16, ал. 5 ЗУТ заповед на кмета на [населено място], както и срещу разрешенията за поставяне на временен преместваем обект за бързо хранене и за покривна конструкция към него, не водят до прекъсване на придобивната давност, защото те не касаят правото на собственост върху съответната идеална част от урегулирания поземлен имот. Началният момент на владението е датата на придобивната сделка 03.10.2014г. и по делото не са доказани действия, водещи до прекъсването на владението или създаващи съмнения за това, че то е явно. Тъкмо обратното, владелецът е демонстрирал намеренията си, поставяйки търговски обект и ограничавайки достъпа до него с бариера, съответно грижейки се за почистването на дворното място чрез трети лица (работниците в хранителния обект, наемателят С.), поради което, фактическата власт не е била преустановявана в релевантния период. Без правно значение са данните за заплащани данъци от ответницата и за подадено заявление към КККР, след като липсват действия, прекъсващи владението или давността. Съдът е посочил, че установената от ищеца фактическа власт изначало има характеристиките на владение и то добросъвестно такова по чл. 70, ал.1 ЗС, защото ищецът е започнал да владее процесната идеална част, без да знае, че тя не са собственост на продавачите, а на ответницата В. Ш.. Това, че е узнал това обстоятелство към дата, предхождаща изтичането на давностния срок, е без значение, защото според чл. 70 ЗС е достатъчно добросъвестността да е съществувала при възникване на правното основание. Последващото узнаване от владелеца на пороците на придобивното основание, не превръща владението в обикновено. Поради това въззиввният съд е уважил иска. При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че такива не се установяват. Сочените от касатора правни въпроси всъщност са формулирани като съждения. Те са: 1/ въззивният съд, след като прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивната материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответните доказателства; 2/ въззивният съд, приемайки, че предметът на доказване е по-голям и различен от очертания с доклада на първоинстанционния съд, е длъжен да даде указания на ответника, че не сочи доказателства по оборване на презумцията на чл. 70, ал. 2 ЗС; 3/ районният и въззивният съд са определили различна фактическа обстановка в своите решения и са очертали различен предмет на спора. Според районния съд спорът се свежда само до установяване на давностното владение в процесния времеви период; допуснати нарушения във връзка с доклада по делото / непълен доклад/ - чл. 146, ал. 1 ГПК, как следва в такъв случай да процедира въззивният съд и може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, твърдения и доводи, без да изложи съображения защо отхвърля част от тях като неоснователни. Сочи се и очевидна неправилност на обжалвания акт, която се изразява в противоречие между мотивите на решението, формираната воля на съда, доказателствата и установените факти. Касаторът счита, че въззивният съд с приемането на допълнителна правна квалификация на предявения установителен иск и допълнителните елементи на доказване и оспорване, не е дал надлежни указания на страните и е постановил несправедлив акт и очевидно неправилен. Всички тези въпроси (по-точно оплаквания) произтичат от застъпената от касатора теза, че въззивният съд е променил правната квалификация на иска, произнесъл се е по различен иск, който изисква различен обем на доказване, за което на ответницата не са били дадени указания. Тезата е несъстоятелна. Още с предявяване на иска ищецът ясно е заявил, че претендира придобиване на собствеността чрез петгодишна давност по чл. 79, ал.2 ЗС, т.е. като добросъвестен владелец по чл. 70 ЗС. В първото съдебно заседание пред районния съд изрично е допълнен доклада чрез конкретизиране, че ищецът претендира петгодишно давностно владение в периода от 03.10.2014г. до 03.10.2019г. Така че, никакво различие в предмета на спора, в правната квалификация и в подлежащите на доказване обстоятелства между двете инстанции не се разкрива. Първоинстанционният съд, въпреки че е отхвърлил иска, също е приел, че ищецът претендира давност чрез добросъвестно владение. Районният и въззивният съд не са определили различна фактическа обстановка, нито различен предмет на доказване, както твърди касатора, а са извършили различна преценка на събраните доказателства и оттам са достигнали да различни правни изводи. Това различие в преценката обаче не обуславя достъп до касационен контрол. Доводите, че съдът е основал решението само на избрани доказателства, без да посочи защо не приема другите, не съответстват на изложените мотиви. Видно, че съдът подробно обосновал по какви причина дава вяра на едните свидетели и не кредитира показанията на другите. С това е изпълнил задълженията си да изложи съображения когато не кредитира определени доказателства. Ето защо, така поставените от касатора правни проблеми, без да са формулирани като въпроси, не запълват общото основание на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационен контрол. Неоснователно е и искането за достъп до касация поради очевидна неправилност на въззивното решение - чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. То е мотивирано с доводи за произнасяне извън пределите на въззивната жалба, каквото не се установява. Решението не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила - т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). В обобщение, следва да бъде отказано допускане на обжалвания акт до касационен контрол. В полза на ответника А. К. А. следва да се присъдят направените от него разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1425 лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.