Определение № 576 от 08.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2227/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 12 446/07.12.2020 г. по гр.д. № 5420/2019 г., с което Софийски апелативен съд, като е потвърдил решение № 1391/26.02.2019 г. по гр.д. № 9879/2013 г. на Софийски градски съд в обжалваните части:

· е отхвърлил исковете на „Тена“ ЕООД срещу Народното събрание на Република България с правна квалификация чл. 4, пар. 3 от Договора за Европейски съюз (ДЕС), както следва: за сумите 5 843. 88 лв. – обезщетение за вредите от това, че във вътрешното право не е предвиден ред, по който купувач от публична продан може да поиска възстановяване на недължим ДДС, определен от съдебния изпълнител и внесен в бюджета; 3 278.63 лв. – законни лихви върху главницата в периода 21.07.2008 г. – 16.07.2013 г. и 29 488.19 лв. – законни лихви върху сумата 48 293.88 лв. в периода 21.07.2008 г. до 08.11.2014 г.;

· е отхвърлил исковете на „Тена“ ЕООД срещу Министерство на правосъдието с правна квалификация съответно чл. 49 ЗЗД за сумите 5 843.88 лв. – обезщетение за същите вреди, но от това, че държавният съдебен изпълнител (ДСИ) е начислил недължим ДДС, а ищецът го е внесъл в бюджета; 3 278.63 лв. – законна лихва върху главницата в периода 21.07.2008 г. – 16.07.2013 г. и над размера от 18 790.82 лв. до 20 488.19 лв. – законни лихви върху сумата 48 293.88 лв. за периода 21.07.2008 г. – 08.11.2014 г.

· е осъдил Министерство на правосъдието на Република България на основание чл. 49 ЗЗД да заплати на „Тена“ ЕООД сумата 18 790.82 лв. – законни лихви върху недължимия ДДС за сумата 42 450.00 лв. в периода 16.07.2010 г. – 07.11.2014 г.

Касаторът „Тена“ ЕООД обжалва решението в частта, с която исковете са отхвърлени с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните въпроси (първите два процесуалноправни, уточнени и конкретизирани съгласно т. 1 от ТР № 1/09.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС, а останалите – материалноправни):

1. Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви по всеки от исковете, предявени срещу единия от ответниците; не само за причините, поради които намира за неоснователен иска за главница, но и по иска за законните лихви?

2. Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви по оплакването във въззивната жалба за неоснователност на възражението за погасителна давност, уважено с първоинстанционно решение, по репликата от ищеца, че обратния отговор произтича от приложимия чл. 114, ал. 3 ЗЗД?

3. Допустимо ли е държава-членка, която чрез законодателния си орган е ответник по дело за ангажиране на отговорността на държавата за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз, да се освободи от отговорност поради това, че не е изпълнила задължението да осигури „необходимите инструменти и процесуален ред и условия, за да може данъчнозадължено лице да си възстанови фактуриран данък, който не е следвало да бъде начислен“ (решение от 18 юни 2009 г. на Съда на Европейски съюз по дело С-566/07), поради това, че друг държавен орган в голяма степен е отстранил конкретния ефект на нарушението, прилагайки инцидентно процедурни правила (по чл. 129 ДОПК), предвидени за други хипотези, които изискват влязъл в сила съдебен или административен акт и чието приложение към казуса на увреденото лице не е имало как да се прогнозира към момента на предявяването на иска за обезщетение по чл. 4, пар. 3 ДЕС? За отговора на този въпрос от значение ли е наличието на трайно установена съдебна практика, която отказва прилагането на чл. 129 ДОПК в казуси като разглеждания – при липса на влязъл в сила съдебен или административен акт?

4. Допустимо ли е държава-членка да се освободи от отговорност да компенсира изцяло лицето, увредено от нарушение на правото на Европейския съюз, задължаваща я да му възстанови недължимо платен данък заедно с всички лихви от момента на внасяне на данъка до момента на възстановяването му, прилагайки правилата на погасителната давност в случаи като разглеждания, при които увреденото лице е узнало за деликта едва към момента, в който му е отказано ползването на данъчен кредит, с който да приспадне недължимо платения данък?

Касаторът „Тена“ ЕООД твърди, че въпросите са включени в предмета на обжалване (общата предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК), а допълнителните по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК извежда с довод, че въззивният съд е решил процесуалноправните в противоречие с практиката на Върховния касационен съд по чл. 236, ал. 2 ГПК, а материалноправните – с конкретни решения на СЕС. Позовава се и на очевидна неправилност в смисъла по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. По същество се оплаква, че решението е неправилно в обжалваните части поради нарушение на чл. 4, пар. 3 ДЕС и съществено процесуално нарушение по чл. 269, изр. 2, вр. чл. 236, ал. 2 ГПК, които задължават въззивният съд да се произнесе по възражението за погасителна давност, когато в жалбата ищецът се е оплакал, че първата инстанция неправилно го е уважила.

Касаторът Министерство на правосъдието и неговия помагач Министерство на правосъдието, обжалват решението в осъдителната му част с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните правни въпроси, обобщаването на които в смисъла по т. 1 от ТР № 1/09.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС ги свежда до следните:

1. Длъжен ли е въззивният съд да изследва всички материалноправни предпоставки на предявения иск по чл. 49 ЗЗД, включително да обсъди служебно дали императивната разпоредба на чл. 441 ГПК (в приложимата редакция към 21.07.2008 г.) се прилага за вреди, понесени от взискателя?

2. Налице ли е вреда от незаконосъобразното действие на ДСИ, изразено в определяне на ДДС за имот от публичната продан, въпреки че придобитото от купувача/ взискателя е необлагаема доставка по ЗДДС, в хипотезата, в която ДСИ е внесъл веднага данъка в държавния бюджет, а впоследствие – недължимият ДДС е върнат от НАП? Законът допуска ли вредата на купувача/на взискателя от публичната продан да е изразена в законните лихви за забава в периода до връщането на ДДС от НАП?

3. Ограничен ли е въззивният съд от оплакванията във въззивната жалба, респ. в писмения отговор на въззивната жалба?

4. При липса на твърдения в исковата молба за допуснато нарушение по чл. 45, ал. 7 ЗДДС от ДСК и липса на съответни оплаквания, твърдения и доводи във въззивната жалба, респ. в писмения отговор на въззивната жалба, има ли правомощие въззивният съд да изследва (не)съответствието на актовете на съдебния изпълнител, за които се твърди да пораждат вредите, във връзка с приложението на чл. 45, ал. 7 ЗДДС?

5. При положителен отговор на този въпрос, длъжен ли е въззивният съд да приложи чл. 45, ал. 7 ЗДС във връзка с чл. 83 ППЗДДС?

6. Освободена доставка по смисъла на ЗДДС ли е придобиването от публична продан на УПИ и две сгради, които не са нови?

7. Следва ли въззивният съд да извърши преценка за задълженията на ДСИ по чл. 131 ЗДДС?

8. Какви са задълженията на ДСИ при публична продан към 2008 г. във връзка с превеждане на ДДС към НАП? Длъжен ли е въззивният съд да извърши проверка на данъчната регистрация на длъжника и за обстоятелството облагаема ли е сделката като доставка по смисъла на ЗДДС?

И тези касатори счетат въпросите включени в предмета на обжалване (общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол) а допълнителните извеждат с доводи, че въззивният съд е решил процесуалноправнтите в противоречие с конкретни решения на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), а материалноправните - да са от значение за правилното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК). Също се позовават на очевидна неправилност на решението в смисъла на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Всеки оспорва касационната жалба на насрещната страна и прави искане за разноски.

Касаторът „Тена“ ЕООД намира също, че по отношение на материалноправните въпроси са налице предпоставките по чл. 267 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС), а съгласно чл. 267, ал. 3 ДФЕС Върховният касационен съд е длъжен да отправи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз (СЕС).

Въззивният съд е възприел следната фактическа обстановка:

На 10.07.2008 г. ДСИ Е. М. (сега В.) обявява взискателя „Тена“ ООД за купувач от публична продан на две сгради и земята, върху която са построени, представляваща реална част от дворно място в [населено място], които имоти са собственост на длъжника по изпълнителното дело. Върху цената от публичната продан на имотите – 276 030 лв., ДСИ определя 55 206 лв. ДДС, въпреки че прехвърлянето на собственост върху сградите, които не са нови, и принадлежащия към тях терен, са освободена доставка (чл. 45 ЗДДС).

На 20.07.2008 г. „Тена“ ЕООД плаща определения от ДСИ ДДС и имотът му е възложен с влязло в сила постановление от 21.08.2008 г.

„Тена“ ООД се регистрира по ЗДДС и претендира право на данъчен кредит за имотите, придобити от публичната продан. С ревизионен акт от 18.03.2014 г. му се признава право на възстановяване на 12 756 лв. ДДС и му се отказва право на данъчен кредит за сумата 42 450 лв. Мотивите са, че публичната продан на двете сгради, които не са нови, и принадлежащия към тях терен е освободена доставка, а данъчен кредит се ползва само за облагаемите доставки по ЗДДС. Прието е, че внесеният недължимо 42 450 лв. ДДС подлежи на прихващане или възстановяване.

На 05.12.2014 г. е издаден акт, с който орган по приходите признава право на „Тена“ ЕООД на възстановяване на внесените недължимо 42 450 лв. ДДС, но отказва да признае право на законна лихва. Мотивите са, че погрешното начисляване на ДДС не е по причина на акт на орган по приходите.

Отказът е обжалван от „Тена“ ЕООД. По-горестоящият административен орган определя законни лихви върху главницата 42 450 лв. в периода 08.11.2014 г. – 08.12.2014 г. за сумата 366.62 лв. и в останалата част потвърждава отказа от 05.12.2014 г.

„Тена“ ООД обжалва частичния отказ пред административния съд, но той е потвърден с влязло в сила решение.

Въззивният съд квалифицира исковете срещу Народното събрание по чл. 4, пар. 3 ДЕС, но при тази фактическа обстановка ги отхвърля като неоснователни. Съобразил е решенията на СЕС, според които всяка държава-членка на ЕС има задължението да определи условията, при които може и следва да коригира недължим ДДС (решения на СЕС от 15.03.2007 г. по дело Reemtsma Cigarettenfabriken GmbH vs Ministero delle Finanze, С-35/05, пар. 38 и решение от 19.09.2000 г. по дело Schmeink & Cofreth et Strobel, С 454/98, пар. 48 – 49). При липса на общностна уредба процесуалните гаранции за защита на това право, предоставено на частноправните субекти, се определят от вътрешния правов ред на държавата-членка по силата на принципа на процесуална автономия. Ако възстановяването на ДДС стане невъзможно или изключително трудно, принципите на неутралност и ефективност предполагат получателят на услуги да насочи претенцията си за възстановяване пряко срещу данъчните органи. За да спазят принципа на ефективност държавите-членки трябва да предвидят необходимите процесуални средства и условия, за да може получателят на услугата да си върне недължимо фактуриран данък (първото цитирано решение и практиката на СЕС, цитирана в него).

При тази правна рамка, произтичаща от наднационалния правен ред, въззивният съд е приел, че Българската държава има задължение да предвиди във вътрешното право средства и условия, при които частноправният субект упражнява правото на връщане на недължимо фактуриран данък. Добавил е, че задължението е на законодателя, но бездействие на Народното събрание няма. Условията и редът, по който „Тена“ ЕООД е упражнил и е признато право на възстановяване на недължимо внесения ДДС, са предвидени във вътрешното право, при които купувач/взискател може да иска и получи от държавата възстановяване на недължимо внесен ДДС за имот, придобит/възложен от публична продан на имот. Прието е също, че реализираният от ищеца ред не изисква влязъл в сила съдебен или административен акт. Заключението е, че: 1) в конкретния случай е спазен основополагащият принцип на данъчен неутралитет в единната система на начисляване и събиране на ДДС за държавите членки на Европейския съюз, не допускащ начисляване и събиране на недължим данък, включително е спазено изискването за връщането му на частноправния субект, от който е събран, без необходимост от влязъл в сила съдебен или административен акт за провеждането на този ред; 2) не е налице материалноправна предпоставка за ангажиране на отговорността на държавата за вреди по чл. 4, пар. 3 ДЕС - нарушение на правото на Европейския съюз, а действията на органите по приходите, с които на „Тена“ ООД е признато право на възстановяване чрез прихващане на недължимите 42 450 лв. ДДС, не противоречи, а съответства на практиката на СЕС; 3) спорът за главницата от 5 843.88 лв. след частичното прекратяване на производството поради оттегляне на иска за главница над тази сума до първоначалния размер от 48 293.88 лв. (влязла в сила част от първоинстанционното решение), е поради това, че „Тена“ ООД продължава да счита за необлагаема доставка по ЗДДС целият терен, придобит от публичната продан, но спорът е решен с влязъл в сила индивидуален административен акт, чието действие гражданският съд е длъжен да зачете (чл. 17, ал. 2 ГПК) и 4) лихвите по акцесорното вземане по исковете срещу Народно събрание са недължими и поради неотносимост на случая към чл. 131, ал. 5 ЗДДС.

Въззивният съд квалифицира исковете срещу Министерство на правосъдието по чл. 49 ЗЗД и приема да са основателни само за сумата 18 790.82 лв. законни лихви върху недължимите 42 450 лв. ДДС, които не са погасени по давност - за периода 16.07.2010 г. – 07.11.2014 г. ДСИ Е. В. е служител в състава на Министерството, на когото е възложено държавното принудително изпълнение на неудовлетворени парични притезания по издадения изпълнителен лист. Определеният ДДС в размера от 42 450 лв., който взискателят „Тена“ ЕООД е внесъл в бюджета, противоречи на чл. 45 ЗДДС, т.е. е акт по проведено незаконно принудително изпълнение. За понесените вреди от взискателя „Тена“ ЕООД – законните лихви за периода, в който давността не е изтекла, а приключва на 07.11.2014 г., следва да се ангажира гаранционно-обезпечителната отговорност на Министерство на правосъдието, възложител на работата на ДСИ. Погасителната давност не обхваща периода 08.11.2014 г. – 08.12.2014 г., но за него орган по приходите е признал вземането на „Тена“ ЕООД в обезщетение на същите вреди.

При тези мотиви, включително които въззивният съд е изложил чрез упражнено правомощие по чл. 272 ГПК, е неоснователно искането на „Тена“ ЕООД по чл. 267 ДФЕС. Съображения:

Обобщението на двата акцента, формиращи ядрото на първия материалноправен въпрос, който „Тена“ ЕООД счита, че върховната инстанция е длъжна да постави в преюдициално запитване, се свежда до това, дали основанието на иска по чл. 4, пар. 3 ДЕС включва очакванията на частноправния субект за това, дали и по какъв начин националното право на държава членка на Европейския съюз урежда условията и реда, при които може и следва да се коригира недължим ДДС (решения на СЕС от 15.03.2007 г. по дело Reemtsma Cigarettenfabriken GmbH vs Ministero delle Finanze, С-35/05, пар. 38 и решение от 19.09.2000 г. по дело Schmeink & Cofreth et Strobel, С 454/98, пар. 48 – 49). Особено когато тези очаквания отчитат трайно установена съдебна практика, противоречаща на практиката на СЕС в тази сфера на обществени отношения.

Член 4, пар. 3 ДЕС не предвижда (пряко) иск за ангажиране на отговорността на държавата за нарушаване на правото на ЕС. Материално-правните му предпоставки са изведени в практиката на Съда на ЕС, въз основа на принципа на лоялно сътрудничество, който съответната държава членка е нарушила чрез своите публични органи поради неизпълнено свое задължение да вземе всички общи и специални мерки, необходими за гарантиране на изпълнението на задълженията, произтичащи от Договорите или актовете на институциите на Съюза, и да се въздържа от всякакви мерки, които биха могли да застрашат постигането на целите на Съюза. В решенията на Съда на ЕС се приема, че принципът на извъндоговорна отговорност на държавите членки за нарушение на правото на ЕС е присъщ на системата на Договорите, на които се основава Съюзът. От член 4, параграф 3 ДЕС и принципа на лоялното сътрудничество произтича и правната възможност да се ангажира отговорността на всяка държава членка за вреди от нарушаване на правото на Съюза (решение от 19 ноември 1991 г., Francovich, C-6/90 и C-9/90, EU:C:1991:428, т. 35; решение от 5 март 1996 г., Brasserie du pкcheur и Factortame, C-46/93 и C-48/93, EU:C:1996:79, т. 31; решение от 23 май 1996 г., Hedley Lomas, C-5/94, EU:C:1996:205, т. 24; решение от 8 октомври 1996 г., Dillenkofer и др., C-178/94, C-179/94 и C-188/94 – C-190/94, EU:C:1996:375, т. 20; решение от 24 март 2009 г., Danske Slagterier, C-445/06, EU:C:2009:178, т. 19; решение от 26 януари 2010 г., Transportes Urbanos y Servicios Generales SAL, С-118/08, EU:C:2010:39, т. 29; решение от 25 ноември 2010 г., Fu Я, EU:C:2010:717, т. 45; решение от 14 март 2013 г., Leth, C-420/11, EU:C:2013:166, т. 40; решение от 28 юли 2016 г., Tom бљovб, С-168/15, EU:C:2016:602, т. 18; решение от 4 октомври 2018 г., Кантарев, С-571/16, EU:C:2018:807, т. 92.).

Съгласно практиката на СЕС, условията (материално-правните предпоставки) са три:

1) нарушената норма/принцип от правото на Съюза да предоставя права на частноправни субекти ( решение от 5 март 1996 г., Brasserie du p кcheur и Factortame, C-46/93 и C-48/93, EU:C:1996:79, т. 51; решение от 30 септември 2003 г., K цbler, C-2 24/01, EU:C:2003:513, т. 51; решение от 13 юни 2006 г., Traghetti del Mediterraneo, C-173/03, EU:C:2006:391, т. 45; решение от 25 ноември 2010 г., Fu Я, C-429/09, EU:C:2010:717, т. 47; решение от 28 юли 2016 г., Tom бљovб, С-168/15, EU:C:2016:602, т. 22; решение от 4 октомври 2018 г., Кантарев, С-571/16, EU:C:2018:807, т. 94);

2) нарушението да е достатъчно съществено в смисъла, изяснен с решение от 5 март 1996 г., Brasserie du p кcheur и Factortame, C-46/93 и C-48/93, EU:C:1996:79, т. 23 и 54; решение от 26 март 1996 г., The Queen / H.M. Treasury, ex parte British Telecommunications, C-392/93, EU:C:1996:131, т. 42; решение от 4 юли 2000 г., Haim, C-424/97, EU:C:2000:357, т. 38, решение от 8 октомври 1996 г., Dillenkofer, C-178/94, С-188/94, С-188/94, С-189/94 и С-190/94, EU:C:1996:375, т. 25; решение от 4 юли 2000 г., Haim, C-424/97, EU:C:2000:357, т. 38) и

3) причинно-следствена връзка между нарушението и вредата Brasserie du pкcheur и Factortame, C-46/93 и C-48/93, EU:C:1996:79, т. 51; решение от 30 септември 2003 г., K цbler, C-224/01, EU:C:2003:513, т. 51; решение от 14 март 2013 г., Leth, C-420/11, EU:C:2013:166, т. 41; решение от 4 октомври 2018 г., Кантарев, С-571/16, EU:C:2018:807, т. 116.

Така изяснените предпоставки на иска по чл. 4, пар. 3 ДЕС не включват правните очаквания на частно-правния субект за това, дали държавата членка на Съюза е уредила условията и реда, при които може и следва да се коригира недължим ДДС, а и за това, дали установената съдебна практика е съобразена с практиката на СЕС. Отговорът на първия поставен въпрос (в двете му части) произтича ясно и недвусмислено от приложимата практика на СЕС. Изводът следва от извършения подробен анализ на практиката на СЕС по чл. 4, пар. 3 ДЕС. Налице е едно от трите изключения, изводими също от решения на СЕС, които освобождават Върховният касационен съд от задължението по чл. 267, ал. 3 ДФЕС.

Вторият въпрос, по който „Тена“ ЕООД иска Върховният касационен съд да отправи преюдициално запитване, е свързан с погасителната давност. Възражение за погасителна давност обаче не е правено от Народното събрание, респ. не е разглеждано от въззивния съд по предявените искове по чл. 4, пар. 3 ДЕС. Единствено Народното събрание е ответникът по тях. Следователно вторият въпрос е извън предмета на главното производство. По него също не възниква задължението по чл. 267, ал. 3 ДФЕС. В своята практика СЕС еднозначно приема, че задължението за отправяне на преюдициално запитване последната инстанция има само за въпрос, който е включен в предмета на главното производство.

Изложеното изключва и предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Първият въпрос обуславя решението, но начинът, по който въззивният съд му е отговорил (и в двете му части) съответства на цитираните решения на СЕС, които изясняват условията на иска по чл. 4, пар. 3 ДЕС. Няма и практика, с която ВКС да му отговаря по различен начин. По въпроса е изключена всяка допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК за допускане на касационния контрол. Вторият въпрос не обуславя решението. По него е изключена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.

Първият повдигнат от касатора „Тена“ ЕООД процесуалноправен въпрос не обуславя решението, а по него е изключена и всяка допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК за допускане на касационния контрол. По начина, по който е формулиран, касаторът го отнася към иска за законните лихви срещу Народното събрание. Въззивният съд обаче е изложил мотиви защо приема и двата иска по чл. 4, пар. 3 ДЕС неоснователни – поради липса на бездействие на Народното събрание по задълженията да зачете принципа на данъчен неутралитет и да уреди условия и ред за възстановяване на фактуриран недължим данък, които задължения произтичат от наднационалния правен ред. Добавил е, че искът за лихви е неоснователен и поради това, че случаят е несъотносим към 131, ал. 5 ДОПК. Основните мотиви – неоснователност и на двата иска поради липса на едно от условията по чл. 4, пар. 3 ДЕС, - са достатъчни, за да удовлетворят изискванията по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, изяснени в установената практика на ВКС, включително в смисъла на практиката на СЕС по иска по чл. 4, пар. 3 ДЕС.

Вторият повдигнат процесуалноправен въпрос от касатора „Тена“ ЕООД обуславя решението. По начина, по който е формулиран, той се съотнася към частично уважения иск за лихви срещу Министерство на правосъдието, и в частност – към онази част от решението, с което въззивният съд е споделил крайния извод, а и мотивите на първата инстанция, за частична неоснователност на иска поради изтеклата 3-годишна погасителна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД в период с начало датата, на която ДСИ определя, а „Тена“ ЕООД внася недължимите 42 450 лв. ДДС (21.07.2008 г.) до 16.07.2010 г. (три години преди предявяването на иска по чл. 441, ал. 1, изр. 2 ГПК, вр. чл. 49 ЗЗД). Постигнатият с решението резултат обаче не противоречи, а съответства на ППлВС №2/1981 г. и установената след него практика на ВС и ВКС. В изходната тълкувателна позиция, с ППлВС № 2/1981 г. е прието, че вземането от непозволено увреждане е изискуемо от деня на извършването му, когато деецът е известен още тогава, а когато не е известен – от деня на неговото откриване (чл. 114, ал. 3 ЗЗД). Причинителят на непозволеното увреждане и лицата, които носят отговорност за неговите действия, се смятат в забава без покана (чл. 84, ал. 3 ЗЗД). Когато деецът не е известен, а са известни лицата, които отговарят за него, давностният срок за вземанията срещу тях започва да тече от датата на деликта. Поради това вземането по чл. 49 ЗЗД, е изискуемо от датата на деликта, защото възложителят на работата отговаря и тогава когато не е установено кое лице конкретно е причинило вредата при или по повод на възложената работа (ППлВС №7/59 г.). Същото се отнася и за Министерството на правосъдието като възложител на работата на ДСИ, определил „Тена“ ЕООД да внесе недължимия ДДС.

Първият въпрос, повдигнат от касаторите МП и неговия помагач, не обуславя решението, доколкото въззивният съд е квалифицирал иска по чл. 49 ЗЗД, а не по чл. 441 ГПК (в редакцията, приложима към 21.07.2008 г.) и е изследвал предпоставките за възникване на гаранционно-обезпечителната отговорност на Министерство на правосъдието, като възложител на работата на ДСИ, за вредите на „Тена“ ООД от определения, но недължим 42 450 лв. ДДС. Следователно първият повдигнат въпрос по начина, по който е формулиран, изразява несъгласието на тези касатори с тази част от въззивното решение. Така въпросът се свежда до касационни оплаквания, че въззивният съд неправилно е квалифицирал частично уважения иск, а решението е немотивирано в частта по установените предпоставки по чл. 49 ЗЗД (касационни основания по чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК). Във фазата по селекция на касационната жалба обаче Върховният касационен съд няма правомощие да обсъжда касационните оплаквания (т. 1 от ТР № 1/09.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС).

Вторият въпрос, повдигнат от тези касатори, обуславя решението, доколкото се свързва пряко със спецификата на спора по иска по чл. 49 ЗЗД. В първата си част, той е за възможните, произтичащи от закона хипотези, в които повече длъжници отговарят за престацията към един кредитор, въпреки че тяхната отговорност не е солидарна (т.нар. случаи на неистинска пасивна солидарност). По този въпрос има установена практика на ВКС, която настоящият състав споделя, а в решенията на ВКС се приема, че неистинската пасивна солидарност е възможна и за обезщетението за вреди от незаконни актове на принудително изпълнение на ЧСИ/ДСИ, въпреки че за същата престация отговаря и друг длъжник по вземане за неоснователно обогатяване. Решението съдържа необходимите мотиви, че случаят е такъв. Дали съответстват на събраните доказателства в настоящото производство не може да се провери, но мотивите на обжалваното решение са достатъчни за извода, че даденият от въззивния съд отговор съответства на практиката на ВКС. Във втората си част този материалноправен въпрос съответства на решение № 11/06.02.2020 г. по гр.д. № 2798/2019 г. ВКС, IV-то ГО. Настоящият състав го споделя. В обобщение, и по този материалноправен въпрос, повдигнат от касаторите МП и неговия помагач, са изключени допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК за допускане на касационния контрол.

Другият процесуалноправен въпрос, повдигнат от тях (№ 3) не отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. По начинът, по който е формулиран, той не е свързан с друг, който да изяснява в какво точно се изразява нарушението по чл. 269, изр. 2 ГПК, допуснато от въззивния съд.

Останалите въпроси, повдигнати от МП и от неговия помагач, се свързват с оплакване, че в неправилното приложение на чл. 49 ЗЗД и немотивирано въззивният съд, е приел за доказан противоправния акт на ДСИ, изразен в определяне на ДДС по публична продан, освободена доставка по ЗДДС. Както бе изяснено обаче в настоящото производство Върховният касационен съд няма правомощие да изследва касационните основания. Поради това и последната група въпроси не отговарят на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК за допускане на касационния контрол.

В обобщение, въззивното решение, включително като се съобрази упражненото с постановяването му правомощие по чл. 272 ГПК (като резултат), не осъществява и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, а е неоснователно искането и на тримата касатори за допускането му до касационен контрол поради очевидна неправилност.

При този изход на касационното производство разноските пред настоящата инстанция остават в тежест на страните така както са извършени.

При тези мотиви, съдът