Определение № 4187 от 04.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3990/2022 г.

Производството е по чл.274 ал.2 изр.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Р. Т. Я. срещу определение на Върховен касационен съд, IV-то гражданско отделение, № 324 от 21.09.2022 г. по ч.гр.д.№ 2857/ 2022 г., с което е върната подадената от Р. Я. частна касационна жалба против определение № 1397/ 03.06.2022 г. по ч.гр.д. № 1235/ 2022 г. на Пловдивския окръжен съд. С последното определение, в качеството си на въззивна инстанция, окръжният съд е потвърдил определение на Пловдивски районен съд от 15.04.2022 г. по гр.д.№ 7030/ 2021 г., с което е отхвърлено искането на частния жалбоподател за освобождаване от задължението да плаща държавни такси. Жалбоподателят поддържа, че по смисъла на чл.280 ал.3 т.1 ГПК „цена на иска" не представлява цената на всеки от обективно съединените искове, а общата цена на исковете, включени в предмета на делото. Разширително тълкуване на разпоредбата било недопустимо, а буквалното тълкуване съответствало на формулираните от ЕКЗПЧОС и ХОПЕС принципи за справедлив съдебен процес. Според жалбоподателя подобно ограничение на правото на касационно обжалване не преследвало легитимна цел и било непропорционално, затова счита, че Конвенцията и Хартата следва да бъдат приложени пряко и частната му касационна жалба да се разгледа по същество като допустима. Предлага, ако съдът достигне до друг извод, да бъде отправено преюдициално запитване до СЕС дали национална правна уредба, ограничаваща контрола върху първоинстанционни съдебни решения до една инстанция, когато цената на иска е до 5 000 лв, нарушава правото на ефективна правна защита и достъп до съд. Моли обжалваното определение да бъде отменено и искането за освобождаване от задължението за плащане на държавна такса да бъде уважено. Върховният касационен съд намира частната жалба за допустима, но разгледана по същество, тя е неоснователна. За да постанови обжалваното определение, другият състав на ВКС по ч.гр.д.№ 2857/ 2022 г. приел, че с частната касационна жалба на Р. Я. се обжалва акт на въззивна инстанция, потвърждаващ определение на първоинстанционен съд по чл.83 ал.2 ГПК по дело, образувано по граждански, оценяеми искове с цена 3 060,20 лв главница, 2 203,50 лв договорна лихва и 406,09 лв обезщетение за забава. Всяка от претенциите е с цена под 5000 лв, като за функционалната подсъдност е без значение общата цена на обективно съединените искове. Въззивното решение по делото би било изключено от касационен контрол, а съгласно чл.274 ал.4 ГПК от такъв контрол са изключени и въззивните определения по такива дела, включително отхвърлящи искания по чл.83 ал.2 ГПК. Постановеният по тези съображения акт е законосъобразен. Не всички съдебни актове по граждански дела подлежат на триинстанционно разглеждане и по конституционосъобразността на тази уредба съмнения няма /срв. определение № 438/ 28.09.2016 г. по ч.гр.д.№ 3317/ 2016 г., IV г.о./. Процесуалният закон може да ограничи достъпа до трета инстанция по съображения, преследващи легитимна цел и при условията на пропорционалност между поставените цели и използваните средства. Това е в компетентност на законодателя, който с разпоредбата на чл.274 ал.4 ГПК изключва от достъпа до трета инстанция онези въззивни определения, които са постановени по образувани въз основа на оценяеми искове граждански дела с цена до 5 000 лв. При обективно съединяване на искове меродавна е цената на всеки от отделните искове, противно на поддържаното от частния жалбоподател, в който смисъл е трайно установената практика. Тя не се нуждае от осъвременяване или промяна, тъй като съответства на установените в практиката на ЕСПЧ стандарти за ограничаване на триинстанционния достъп до съд за осигуряване на справедлив процес - преследва легитимна цел и намесата на държавата е пропорционална. Именно наличието на такава практика прави ненужно отправянето на преюдициално запитване, тъй като разпоредбите на ЕКЗПЧОС и ХОПЕС, създаващи гаранции за достъп до съд и за справедлив съдебен процес, са еднакви по съдържание. По изложените съображения съдът