Определение № 1778 от 09.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 963/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „Булсатком“ ЕООД /правоприемник на „Булсатком“ ЕАД/, на чието място е конституиран като касатор правоприемникът му „Виваком България“ ЕАД, срещу решение № 36 от 17.01.2024г. по в.т.д. № 569/2023г. на Софийски апелативен съд. С потвърденото от въззивната инстанция решение по т.д. № 1517/2020г. на СГС касаторът е осъден да заплати на Сдружение „Музикаутор“ на основание чл.79 ЗЗД вр. чл.58 ЗАПСП сумата 25 575,69 лева с ДДС, представляваща непогасен остатък от възнаграждение по договор от 31.05.2017г., дължимо за третото тримесечие на 2017г., ведно със законната лихва, считано от 11.08.2020г.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно на основанията по чл.281, т.3 ГПК. Счита, че въззивният съд при тълкуване на договора е приел, че едната страна винаги дължи престация, без задължително да получава престация от насрещната страна. Поддържа, че при формиране на такъв извод, съдът е бил длъжен служебно да изследва въпроса за нищожността на договора на основание чл.26, ал.1 ЗЗД. Твърди, че такава преценка не е осъществена нито от първоинстанционния, нито от апелативния съд, въпреки че във въззивната жалба за изложени аргументи за нищожност на договора. Поддържа, че контролиращият съд неправилно е приел за „ноторно“ известен и ненуждаещ се от доказване факт, че във всички програми, включително и тези със спортен или информационен характер, се съдържат музикални елементи, които са предмет на авторска защита. Излага се и довод за неправилност на извода на въззивния съд относно програмите с различна разделителна способност, като се сочи, че различната разделителна способност не представлява нов вид използване или използване с различни технически средства и поради това не се осъществяват два отделни акта на препредаване на произведенията, включени в тях. Намира за концептуално погрешни мотивите на обжалваното решение, че след като дружеството включва дадена програма в крайната абонаментна цена за пакет и събира възнаграждение от абонатите си за този пакет, то трябва да включи тази програма в отчета към Музикаутор независимо дали същата се предава или препредава. Поддържа, че въззивният съд е приложил към правоотношението правна уредба, която не е била в сила към процесния период, както и че изводите му противоречат на чл.21 ЗАПСП в редакцията, приложима към процесното правоотношение. Сочи, че съдът е следвало да съобрази, че нито една от телевизионните организации, договорите с които е представил касаторът, не е регистрирана като оператор на електронна съобщителна мрежа и следователно не е имала изградена мрежа. Поддържа, че телевизионните организации извършват предаване/пряко въвеждане на произвежданите от тях програми и включените в тях произведения, като дейността на Булсатком е част от прякото въвеждане на програмата и го подпомага, поради което на основание чл.21, ал.1 ЗАПСП отделно възнаграждение за тази дейност не се дължи. Сочи, че от събраните по делото доказателства – договорите между Булсатком и телевизионните организации, се установява, че правата за излъчване и предаване на произведенията, включени в програмите, са отстъпени от правоносителите на телевизионните организации, поради което, дори да се приеме, че дейността на Булсатком е такава по препредаване на програмите и включените в тях произведения, то на основание чл.21, ал.2 вр. чл.95, ал.5 ЗАПСП възнаграждение на Музикаутор не се дължи.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК по материалноправни и процесуалноправни въпроси:

1. Нищожен ли е договор, по който едната страна винаги дължи насрещна престация, без задължително да получава престация от другата страна? Касаторът твърди, че въпросът е решен в противоречие с решение № 1444 от 04.11.1999г. по гр.д. № 753/99г. на ВКС, V г.о., решение № 615 от 15.10.2020г. по гр.д. № 1208/2009г. на ВКС, решение № 119 от 22.03.2012г. по гр.д. № 485/2011г. на ВКС, решение № 24 от 09.02.2016г. по гр.д. № 2419/2015г. на ВКС, III г.о., решение № 452 от 25.06.2010г. по гр.д. № 4277/2008г. на ВКС.

2. Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на договора и да изследва въпроса за евентуалната нищожност на договора на основание чл.26, ал.1 ЗЗД? Поддържа, че по въпроса е налице противоречие с ТР № 1/2020г. по т.д. № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС.

3. Задължен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички представени от страните доказателства и всички възражения и доводи на страните? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 11 от 01.02.2021г. по гр.д. № 1745/2020г. на ВКС, решение № 338 от 27.03.2018г. по гр.д. № 796/2017г. на ВКС, решение № 200 от 01.01.2018г. по гр.д. № 350/2017г. на ВКС, решение № 98 от 12.07.2017г. по гр.д. № 3871/2016г. на ВКС.

4. Ноторно/съдебно известен факт ли е, че в програмите със спортен или информационен профил се съдържат музикални елементи, които са предмет на авторска защита ? Твърди се, че по въпроса е налице противоречие с решение № 107 от 25.07.2013г. по т.д. № 381/2012г. на ВКС.

5. Даденото от радио- или телевизионната организация разрешение за едновременно препредаванена програмата от друга организация дава ли права за препредаване на произведенията, включени в програмата, ако права за предаване на същите са надлежно отстъпени на радио- или телевизионната организация ?

6. Разпространението на телевизионна програма в две отделни разделителни способности, без промяна в съдържанието, представлява ли отделен вид използване, за който се дължи отделно възнаграждение?

7. Телевизионната програма в HD формат представлява ли отделен, различен и самостоятелен обект на сродно на авторското право, различен от програмата в SD формат ?

Касаторът твърди, че последните три въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Излага и довод за наличие на основанието на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, с оглед нарушенията при подвеждане на фактите под отменена или несъществуваща законова разпоредба.

Ответникът по касация Сдружение „Музикаутор“ в писмен отговор оспорва касационната жалба и срещу искането за допускане на касационен контрол. Поддържа, че възражения за нищожност на договора не са направени своевременно, а са изложени едва във въззивната жалба, с оглед на което разглеждането им е било преклудирано; че вторият въпрос е формулиран твърде общо, но доколкото в касационната жалба се твърди нищожност на договора поради противоречие с добрите нрави, съгласно приетото в ТР № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС за тази нищожност съдът не може да се произнесе служебно; че въззивният съд е изложил собствени мотиви, в които е обсъдил доводите на страните и събраните доказателства, поради което по третия въпрос не е налице противоречие с практиката на ВКС; че останалите въпроси не отговарят на общия селективен критерий. Намира, че решението не е и очевидно неправилно, тъй като не е приложена неактуална или недействала към датата на сключване на договора норма. Излага и подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е счел за неоснователно оплакването, че първоинстанционният съд е следвало да разграничи кои програми жалбоподателят предава и кои препредава с оглед преценката за размера на дължимото от ответника възнаграждение. Приел е, че в чл.2 от сключения между страните договор алгоритъмът за определяне на възнаграждението е подробно регламентиран и от значение е броят абонати, ползващи телевизионен пакет с посочен в Тарифата брой програми. Взел е предвид, че съгласно чл.15 от договора неразделна част от него е Тарифата на „Музикаутор“ за определяне на възнагражденията, която е утвърдена и изменена със съответните заповеди на Министерството на културата-приложение №2 към договора. Съобразил е, че в раздел втори на Тарифата е регламентиран начинът /размерът/ на определяне на възнагражденията, който е диференциран в зависимост от броя програми, включени в съответния пакет, като е дадена и дефиниция на „телевизионен пакет“, което включва съвкупността от радио и/или телевизионни програми, предлагани заедно на крайния потребител. С оглед на тази регламентация в договора е достигнал до извод, че от значение за определяне на размера на дължимото възнаграждение е броят програми, включени в съответния пакет, но не и обстоятелството дали определени програми се предават или препредават. Изтъкнал е, че поради липсата на такова договорено разграничения съдът не е бил длъжен да изследва повдигнатия от жалбоподателя въпрос.

Въззивният съд е намерил за неоснователен и довода, че съгласно чл.21, ал.1 ЗАПСП ответникът не дължи възнаграждение, тъй като според представените по делото договори, сключени между дружеството – жалбоподател и телевизионните организации, правата за излъчване и препредаване на произведенията, включени в програмите, са преотстъпени от правоносителите на телевизионните организации, които излъчват техните произведения, и телевизионните организации, с които жалбоподателя има договор, не разполагат със своя разпространителска мрежа, а използват мрежата на „Булсатком“. Приел е, че разпоредбата на чл.21,ал.1 ЗАПСП, на която се позовава жалбоподателят, не може да обоснове незаплащането на възнаграждение поради това, че в случая предаването се извършва не от „същата организация“ по смисъла на закона, а от друго юридическо лице, каквото е дружеството жалбоподател. Посочил е, че само ако предаването на произведението /програмата/ се извършва от организацията, която е получила разрешение за излъчване на произведението, то тогава възнаграждение за предаване няма да бъде дължимо.

Въззивният съд е обсъдил, че жалбоподателят се позовава и на разпоредбата на чл.21,ал.2 ЗАПСП - когато радио- или телевизионна организация доставя чрез пряко въвеждане своите сигнали – носители на програми на разпространител на сигнали, без самата тя да доставя едновременно сигналите – носители на програми, пряко на публиката и разпространителят на сигнали доставя на публиката тези сигнали, е налице едно единно действие по предаване, за което както радио- или телевизионната организация, така и разпространителят на сигнали трябва да получат отделни разрешения – всеки за своя конкретен принос. Намерил е, че посочената разпоредба не може да намери приложение в настоящия случай, тъй като според представените договори между ответника и съответните телевизии, с тях са преотстъпени правата за излъчването и предаването на съответните произведения, но не и правото за отстъпване на възможността за препредаване на програмата, което на практика се осъществява от дружеството-жалбоподател.

Въззивният съд е изтъкнал, че спорът по настоящето дело е относно дължимото възнаграждение за процесния период, което възнаграждение се формира и на база доставените до крайния потребител програми. Констатирал е, че в отделните „пакети“ са включени и доставяни програми както с „HD“ качество, така и такива в „SD“ вариант, но е намерил, че след като в „пакетите“ са включени програми, доставяни и в двата вида качество на картината, то за същите се дължи възнаграждение и за двата вида доставки, макар че се касае за програма с едно и също съдържание. Анализирал е, че самия жалбоподател е включил в съответните пакети програми, доставяни и в двата варианта на сигнала, като по този начин е увеличил броя на доставяните от него програми, съответно получавал е и по-голямо възнаграждение.

Намерил е за неоснователно и оплакването за неправилност на извода на първоинстанционния съд за дължимост на възнаграждение и за програмите със спортен или информационен характер. Приел е за ноторно известно, че във всички програми, включително и тези със спортен или информационен характер, се съдържат музикални елементи, които са предмет на авторска защита. Посочил е и, че след като страните са постигнали съгласие и програмите с такъв характер да бъдат включени в съответните „пакети“, то очевидно са се съгласили, че и за тези програми се дължи съответното възнаграждение.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първи, втори и трети въпроси са поставени във връзка с довода на касатора, че с оглед възприетото от съда тълкуване на сключения между страните договор, едната страна винаги дължи престация без задължително да получава такава от насрещната страна и поради това същият се явява нищожен поради противоречие с добрите нрави.

В настоящия случай доводът за нищожност на договора е основан на твърдения, каквито не са приети за установени от въззивния съд – че едната страна винаги дължи престация без задължително да получава такава от насрещната страна. Апелативният съд не е констатирал обективирано в самия договор нарушение на добрите нрави, в единствено в която хипотеза е бил длъжен служебно да се произнесе по нищожността на договора.

Съгласно ТР № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС някои от общите основания за нищожност по чл.26 ЗЗД се установяват от самата сделка и съдът е длъжен да ги констатира, като не зачете нейните правни последици. При нарушение на добрите нрави е възможно да е налице поведение на страните, което не може да се установи от съдържанието на сделката. В този случай съдът не може да се произнесе служебно по нищожността, без страничните факти да бъдат въведени от страните и доказани по делото. В други случаи нарушението на добрите нрави е обективирано в самия договор, напр. клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и съдът е длъжен да установи нищожността. (ТР 1/2009г. на ОСТК на ВКС, т.3).

Действително във въззивната жалба са изложени доводи, че договорът е нищожен, но такова възражение за нищожност не е въведено своевременно в преклузивните срокове за отговор по чл. 131 ГПК, респ. 367 ТЗ - нито с отговора на исковата молба, нито с допълнителния отговор. Както е прието в посоченото тълкувателно решение, съдът не е длъжен служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор, освен когато следва да приложи императивна правна норма и порокът следва пряко от съдържанието и формата на сделката, а във всички останали случаи съдът следва да се произнесе по въпроса за нищожността, без заинтересованата страна да е направила съответно възражение за това, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Независимо от спецификата на предвиденото в закона основание за нищожност, когато то произтича от факти, които не могат да се установят от самата сделка, страните трябва да са посочили в срок конкретните факти и доказателствата, от които тя се извежда, при спазване на установените в ГПК преклузии. Въззивният съд е длъжен сам да установи основанията за нищожност на сделката, относима към правата на страните, ако по делото надлежно са въведени фактите или има доказателства, от които тя произтича, като съдът процедира по реда, посочен в т.2 на Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Въззивният съд не се е отклонил от така формираната практика, поради което не е налице основание за допускане на касационен контрол по поставените въпроси.

Останалите поставени от касатора въпроси също не осъществяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК да са обуславящи изхода на делото. Въззивният съд е формирал решаващия си извод след обсъждане на клаузите на сключения от страните договор и въз основа на преценката относно постигнатите от страните уговорки относно начина на определяне на размера на дължимото възнаграждение. Действително в мотивите си апелативният съд е приел за ноторно известен факт, че в програмите със спортен или информационен профил се съдържат музикални елементи, предмет на авторска защита, във връзка с което е поставен четвърти въпрос, но решаващият му извод е обоснован с постигнатото в договора съгласие и за тези програми да се дължи съответното възнаграждение. Съставът на САС не е обсъждал дали права за предаване на програмите, предмет на сключените между радио- или телевизионни организации и касатора договори, са надлежно отстъпени на тези организации, от каквото твърдение е предпоставен пети въпрос, поради което той не е обуславящ изхода на спора. Формулираните шести и седми въпроси не съответстват на мотивите на въззивния съд, който не е излагал съображения, че разпространението на телевизионна програма в две отделни разделителни способности представлява отделен вид използване и че такива програми представляват отделни, самостоятелни обекти на авторското право, а е приел, че след като в „пакетите“ са включени програми, доставяни и в двата вида качество на картината, то за същите се дължи възнаграждение и за двата вида доставки, както и че самия жалбоподател е включил в съответните пакети програми, доставяни и в двата варианта на сигнала, като по този начин е увеличил броя на доставяните от него програми, съответно получавал е и по-голямо възнаграждение.

Неоснователно е и искането за допускане на касационното обжалване поради твърдяната от касатора очевидна неправилност на въззивния акт. Теза на страната е, че е приложена разпоредба (чл.21,ал.1 и ал.2 ЗАПСП) в редакция, която не е била действаща за процесния период, тъй като такова заключение не може да бъде изведено пряко от мотивите към обжалваното решение. Въззивната инстанция не е основала изводите си в приложение на тези разпоредби, поради което оплакването за очевидна неправилност не може да бъде констатирано.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото касаторът следва да заплати на насрещната страна сумата 2 430лв. адвокатско възнаграждение с ДДС за изготвянето на отговора на касационната жалба съгласно договор за правна защита и съдействие фактура и потвърждение за плащане.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение