Определение № 314 от 27.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2093/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. №4131/26.03.2024г. на К. Т. П., чрез адв. Н. А. срещу решение №52/19.02.2024г. по в. гр. д. №4/2024г. на Окръжен съд – Стара Загора, с което първоинстанционното решение е отменено частично, като вместо това искът за делба е отхвърлен по отношение на товарен автомобил/камион/ F.- 616 Н3 с рег. [рег.номер на МПС], и Минибагер TAUEUCHI- ТВ 015 с рама [№] и двигател [№], и е признато за установено, че П. С. П. на осн. чл.23, ал.1 от СК е изключителен собственик на товарен автомобил/камион/, марка и модел „ФИАТ 616 Н 3“, като закупен с лични средства. Според касатора, в обжалваната част решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Счита, че фактическите и правни изводи на съда са неправилни и не съответстват на доказателствата по делото и са довели до прилагане на неотносими правни норми /неправилно приложение на Закона/. По отношение на товарния автомобил, излага, че ответникът не е установил, че е вложил в закупуването му средствата, получени от продажбата на наследствените си земи, нито е доказал твърдението си, че той му служи за упражняване на професия - извършване на дейности в сферата на строителството - превоз на строителни материали. Излага, че изводът на съда, че мини-багерът също не е съсобствен между страните, не съответства на събраните по делото доказателства, като в тази връзка съдът е кредитирал писмено доказателство, представено от ответника след изтичането на преклузивния срок за това. На последно място се излага, че въззивният съд в нарушение на разпоредбата на чл. 142, ал. 2 ГПК, е дал ход на делото и се е произнесъл с решение, като е засегнал правото на защита в процеса на въззиваемата страна, както и правото на състезателност и равенство на страните. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката посочва наличието на основанията по чл. 280. ал. 1, т.1 и ал. 2 ГПК-очевидна неправилност на решението. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следния процесуален въпрос: 1. Нарушен ли е основния принцип в чл. 8 ГПК - Състезателно начало, равенство на страните и правото на страната да участва в съдебното производство ако е даден ход на делото, когато адвокатът на страна в съдебното производство не може да се яви в съдебно заседание при наличие на основателна причина съгласно чл. 142, ал. 2 ГПК в противоречие с Решение №60084 от 14.07.2021г. по гр. д. №51/2021г. и Решение №57 от 25.04.2019г. по гр. д. №2294/2018г. на ВКС. По въпросите: 2. Неспазване на задължението по чл. 142, ал. 2 ГПК за отлагане на делото, когато някоя от страните и нейният пълномощник не може да се яви поради препятствие, което не могат да отстранят съществено процесуално нарушение на съда ли е и води ли до неправилност на постановеното съдебно решение, и 3. При наличие на основателна причина за отлагане на делото по чл. 142, ал.2 ГПК поради наличие на препятствие, което страната/ в конкретния случай пълномощник/ не може да отстрани допуснато ли е съществено процесуално нарушение водещо до последица отмяна на въззивното решение и връщане на делото на друг състав на въззивния съд за отстраняването му?, счита, че е допуснато противоречие с разрешенията, възприети в решение №208 от 05.10.2017г. по гр. д. №4507/2016г. на ВКС. Втората група въпроси се поставят във връзка с приложението на чл. 23, ал.1 СК. По въпроса: 4. „Следва ли освен наличие на лични средства ищецът да установи, че именно те са послужили за закупуване на вещ за която претендира да е лично негова собственост?“ се твърди противоречие с Решение №50013 от 29.06.2023г. по гр. д. №1528/2022г. и Решение №50112 от 14.06.2023г. по гр. д. №3155/2021г. на ВКС, а по въпрос: 5. Независимо на чие име е придобитата движима/недвижима вещ по време на брака, следва ли ищецът при пълно и главно доказване да установи трансформация на лично имущество за закупуването й? се твърди произнасяне в противоречие с ТР 5/14г. по ТД 5/13г. ОСГТК ВКС, Решение №7 от 02.03.2021г. по гр. д. №1762/2019г. и Решение №35 от 13.07.2014г. по гр. д. №1783/2020г. на ВКС. Формулирани са трета група въпроси, свързани с разпоредбата на чл. 22, ал. 2 СК: 6.За да се приеме наличие на лични вещи които служат за упражняване на професия или на занаят: - следва ли ищецът да докаже наличие на определена професия или занаят, които той упражнява; -следва ли да се установи упражняване на правнорегламентирана дейност? 7. При липса на професионална квалификация и занаят, установени с определен квалификационен документ и трудова ангажираност на определена длъжност сочеща такива, можем ли да приемем наличие на основание по чл. 22, ал. 2 СК? 8. При липса на реализиран приход от дадена дейност, можем ли да твърдим, че тя е осъществена като професия или занятие в смисъла на чл. 22, ал.2 СК?, по които се твърди, че разрешението на въззивния съд е в противоречие с Решение №37от 18.02.2013г. по гр. д. № 463/2012г. на ВКС, т.5 на ППВС 5/72г. и Определение №128/22.03.2016г. по гр.д. №705.16г. на ВКС. Последният въпрос се отнася до дейността на съда свързана с формиране на вътрешното му убеждение в несъответствие на доказателствата по делото: 9. Длъжен ли е въззивният съд в мотивите към въззивното решение да обсъди защитните тези, доводите и възраженията, направени с въззивната жалба и отговора, преди да се произнесе по спорния предмет на делото?, по който се твърди, че е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР №1/9.1.2013г. по тълк. д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от ТР №1/4.01.2001г. по гр. д. №1/2000г. на ОСГК на ВКС, и решение №65/30.07.2014г. по т. д. №1656/2013г., решение №15/30.01.2015г. по гр. д. №4604/2014г., решение №125/15.01.2020г. по т. д. №1204/2018г., решение №85 от 30.03.2015г. на ВКС по гр. д. №4750/2014г., Решение №113/18.05.2016г. на ВКС по гр.д. №5961/2015г. Според касаторката решението на въззивния съд е и очевидно неправилно, поради нарушение на материалния закон, неправилно приложение на процесуалните норми и необосновано, основание за допускане до касационно обжалване - чл. 280, ал. 2 ГПК. Твърди наличието на необоснованост, представляващо грешка във фактическите изводи на съда, тъй като липсва ясното му становище за установено от фактическа и правна страна относно собствеността на процесния МИНИ багер като е ценил едностранно доказателствата, без да се обоснове защо приема едни свидетелски показания, а не кредитира други. Ответникът по касация – П. П., чрез писмения си отговор, изразява становище за нейната неоснователност и за липсата на основанията по чл. 280 ГПК. Моли касационно обжалване да не бъде допускано, а в случай, че бъде допуснато – моли въззивното решение да бъде оставено в сила, като му бъдат присъдени разноски. Касационната жалба е подадена от легитимирано лице, в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу решение на въззивния съд, постановено в производство за съдебна делба, поради което се явява процесуално допустима. Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното: Производството е образувано по иск, предявен от К. П. срещу П. П. за делба на недвижими имоти и движими вещи. С първоинстанционното решение, районният съд е допуснал между съделителите делба на самостоятелна жилищна двуетажна сграда, представляваща западен близнак, построена в недвижим имот, находяща се в [населено място], общ. Ст. З., при квоти 4/6 ид. части за К. П. и 2/6 ид. части за П. П., както и на товарен автомобил „Фиат 616 Н3 и минибагер – при равни квоти, и е отхвърлил иска за делба на поземлен имот, находящ се в [населено място] поради недопустимост на делба на идеални части. Отхвърлил е и предявения от П. П. инцидентен установителен иск по чл. 23, ал.1 СК, че е изключителен собственик на товарния автомобил, както и предявения в условията на евентуалност иск по чл. 22, ал.2 СК по отношения на същия автомобил. Въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в частта му, с която са допуснати до делба в режим на СИО 2 бр. движими вещи при квоти по 1/2 ид.ч. за всеки съделител, както и в частта, с която са отхвърлени предявените от П. П. искове по чл. 23, ал.1 и чл. 22, ал.2 СК, като вместо това е отхвърлил иска на К. Т. П. за делба на товарен автомобил/камион/ F.- 616 Н3 с рег. [рег.номер на МПС], рама [№] и двигател [№], цвят СИН, брой места 2+1, и Минибагер TAUEUCHI- ТВ 015 с рама [№] и двигател [№]. Признал е за установено спрямо К. П., че П. С. П. е изключителен собственик на осн. чл.23, ал.1 от СК на товарен автомобил/камион/, марка и модел „ФИАТ 616 Н 3“ като закупен с лични средства. Въззивният съд е посочил, че независимо на чие име са придобити процесните камион и минибагер, трансформация на лично за всеки от съпрузите имущество може да се установява. Съвместният принос на съпрузите се предполага при условията на оборима законова презумпция при възмездните придобивни основания, какъвто е договорът за покупко- продажба. Фактическите и правните критерии за преобразуване на лично имущество в закупените през време на брака на страните- съделители/бивши съпрузи/ вещи се явяват изцяло обективни, като се изследва характерът на вложените в придобиването им парични средства. Във връзка с чл.22, ал.2, пр.2 и 3 от СК, е посочил, че от събраните по делото свидетелските показания, безспорно се установява, че въззивникът освен работата си като багерист във „ВиК- ООД, гр.Ст.З., е осъществявал подобна дейност на частно, извън официалното си работно време при работодателя, с процесните личен камион и мини- багер. Приел е за установено, че товарният автомобил „ФИАТ 616 Н3“ е закупен с лични средства на въззивника П., получени от предхождаща продажба на негови наследствени земеделски земи, за което ответникът/въззивник/ е представил извлечение от Имотния регистър, доказващо извършената от него и брат му/свидетел по делото/, без участието на тогавашната му съпруга/въззиваемата П./, продажба на посочени ниви, декари, цени и други, на трето за спора лице- С. Ж. И.. В този смисъл са преценени и обясненията на въззиваемата П., дадени по реда на чл.176 от ГПК в о.с.з. на 16.06.2022г.: „Бяхме още семейство, тогава съпругът ми получи посочената сума от 13 854 лева.” Горното се потвърждава изцяло и от приетия по делото официален писмен документ, удостоверяващ получаването от въззивника на сумата 13 854.00 лева- заплатена и преведена по личната му банкова сметка на 14.12.2016г. от купувача на земята - С. Ж. И.. Предвид което въззивният съд е приел за доказана твърдяната от П. законова хипотеза по чл.23, ал.1 от СК, като е посочил също, че тази движима вещ, макар и придобита по време на брака, не се явява СИО, тъй като е служила единствено за упражняване на професията му на багерист в извънработно време по смисъла на чл.22, ал.2, пр.2 и 3 от СК. В тази връзка е съобразил показанията на свидетелите С. и П., които знаят, че парите за закупуването му били от продажбата на наследствени ниви от майка му и баща му. Горното е прието за доказано и представените писмени доказателства относно процесния камион „Фиат”/договора за покупко-продажба, свидетелство за регистрация, удостоверение за застрахователна стойност/, от които, както и от свидетелските показания е очевидно, че този товарен автомобил/камион/ може да управлява и ползва само въззивника П., но не и въззиваемата П.. По отношение на мини- багер „TAKEUCHI ТВ 015“, съдът е приел, че не съделителят П. П., а брат му по реда на чл.192 от ГПК е представил незаверено копие от документ, като никоя от страните, нито третото неучастващо в спора лице не са представили оригинала на същия. Посочено е, че не са събрани никакви доказателства в подкрепа на твърденията на ищцата, че минибагерът е бил закупен от нейния бивш съпруг на околовръстен път на [населено място] и за осъществяването на сделката, транспортирането и осигуряването на сумата тя е участвала лично. Въззивният съд е посочил, че въззивникът не отрича, че е ползвал този мини- багер, предоставян от брат му- негов собственик, в извънработно време, но не е негов собственик и никога не е бил такъв. По тези съображения, искът за делба по отношение на тези две движими вещи е отхвърлен. При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод за липсата на основания за допускане на касационно обжалване на решението. Допускането до такова е предпоставено от разрешаването на правен въпрос /материалноправен или процесуалноправен/, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение, на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно дадените в т. 1 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В производството по чл. 288 ГПК касационният съд се произнася дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. По отношение на първите три въпроса, поставени във връзка с твърдяното за допуснато процесуално нарушение, не се констатира действията на въззивния съд да са в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика. Възприетото в решение №57 от 25.04.2019г. по гр. д. №2294/2018г. и решение №60084 от 14.07.2021г. по гр. д. №51/2021г. на ВКС относно наличието на заболяване, както и относно болничният лист, удостоверяващ болничен престой на страната не може да намери приложение в настоящата хипотеза, отнасяща се до отлагане на производството поради служебен ангажимент на пълномощника. В цитираното от касатора решение №208 от 5.10.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4507/2016 се приема, че с неспазването на задължението по чл. 142, ал. 2 ГПК за отлагане на делото, когато някоя от страните и нейният пълномощник не може да се яви поради препятствие, което не могат да отстранят, съществено се нарушава правото на защита на страната в процеса. Следва да се посочи, е в конкретния случай, въззивният съд е докладвал молбата за отлагане на производството, като е развил подробни съображения защо счита, че не са налице основания за отлагане на производството по делото, като включително е посочил, че не са поискани, нито е допуснато събирането на нови доказателства по въззивното дело. Доколкото касаторката не излага конкретни твърдения по какъв начин е засегнато състезателното начало, равенството на страните и правото и на участие във въззивното производство, като не твърди, да е била лишена от възможност да поиска или представи нови доказателства, то настоящият състав счита, че не се констатира наличието на основанието за допускане до касационно обжалване, още повече, че на въззивницата е била предоставена изрична възможност да представи писмена защита в едноседмичен срок от заседанието. По втората група въпроси, касаещи приложението на чл. 23, ал.1 СК не се констатира противоречие с цитираната от касатора съдебна практика. По поставените четвърти и пети въпрос, въззивният съд в изложените мотиви подробно е обсъдил събраните по делото писмени и гласни доказателства, след което е посочил, че от свидетелските показания може да се направи извод, че в закупуването на товарния автомобил са вложени част от средствата, получени от П. от продажбата на наследствени земи. В посоченото от касатора решение №50112 от 14.06.2023г. по гр. д. № 3155/2021г. на ВКС по допуснатия до касационно обжалване въпрос за подлежащите на доказване факти и тежестта за доказването им при искове с правно основание чл. 23, ал. 1 и 2 СК за установяване на пълна или частична трансформация на лично имущество при придобиване през време на брака на недвижим имот, се възприема, че основателността на тези искове е предпоставена от доказването на две обстоятелства: притежаването на лични средства от позоваващия се на трансформация съпруг, и влагането на тези лични средства в придобиване по време на брака на имущество. В Решение № 35 от 13.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1783/2020г., се посочва, че според константната практиката на ВКС, за да се признае пълна или частична трансформация на лични средства по отношение на придобит по време на брака на страните недвижим имот, и да се уважи иск по чл. 23, ал. 1 или ал. 2 СК, в тежест на ищеца-бивш съпруг е да докаже при условията на пълно и главно доказване следните факти: 1. придобивната стойност на имота; 2. размера на вложените средства, които имат личен произход по смисъла на чл. 22 СК; 3. влагането на тези средства за придобиване на имуществото. Решаващите мотиви са в съответствие с тази практика, тъй като след съвкупната преценка на доказателствата по делото, въззивният съд е достигнал до извода, че ищецът по инцидентния установителен иск, чиято е доказателствената тежест, е установил чрез пълно и главно доказване както наличието на лични средства в такъв размер, така и тяхното влагане в придобиването на процесния товарен автомобил. За да отхвърли искът за делба на товарния автомобил, въззивният съд е приел за основателен предявения инцидентен установителен иск по чл. 23, ал.1 СК, като е изложил съображения, че за закупуването му, П. е вложил изцяло лични средства, т.е. решаващите мотиви на въззивния съд са формирани въз основа на приетото за доказано преобразуване на лично имущество. Допълнително изложените съображения, че тази вещ е служела единствено на него за упражняване на професията му на багерист в извънработно време, имащи отношения към иска по чл. 22, ал.2 СК са съпътстващи, но те не са от решаващо значение за основателността на иска по чл. 23, ал.1 СК, поради което въпроси шести, седми и осми не отговарят на общия критерий за допустимостта на касационно обжалване според разясненията на т. 1 от ТР №1 от 19.02.2010г. по т. дело №1/2009г, на ОСГТК, тъй като произнасянето по тези въпроси не е от значение за изхода по конкретното дело, доколкото не са обусловили правните изводи на съда, довели до отхвърляне на иска за делба по отношение на тези две движими вещи. В заключение по така формулираните въпроси не се установява наличието на основание за допускане на касационно обжалване на осн. чл. 280, ал.1, т.1. ГПК. Решението не е и очевидно неправилно. Твърденията на касатора в тази връзка са, че съдът е формирал изводите относно собствеността на минибагера при явно и грубо нарушение на правилата на формалната логика, и без да обоснове защо приема едни свидетелски показания, а не кредитира други. На първо място следва да се има предвид, че за да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Това е такава квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Касаторът счита, че съдът неправилно е преценил събраните по делото писмени и гласни доказателства, т.е. изразява становище за неправилност на решението, което обаче не съставлява основание за допустимост на обжалване, тъй като изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Напротив, въззивният съд е приел, че такава вещ – мини багер „TAKEUCHI ТВ 015“ не се установява да е била закупена по време на брака. Посочил е, че по делото не са ангажирани никакви доказателства/писмени и/или гласни/ в подкрепа на твърденията на въззиваемата П., че минибагерът е бил закупен от бившия ѝ съпруг на околовръстен път на [населено място] и за осъществяването на сделката, транспортирането и осигуряването на сумата тя била участвала лично, като на датата 10.02.2018г. тогавашните съпрузи заедно тръгнали с джип и платформа на негов колега А. за Пловдив, че заедно с тях пътувал А. и синът му, всички заедно отишли в [населено място], съпругата била броила сумата от 16 600 лв., след което качили мини- багера на платформата и го откарали в [населено място]. Следва да се отбележи, че още с отговора на исковата молба, ответникът П. е оспорил придобиването на минибагер от страните по време на вече прекратения им брак. Оспорил е и документът, изготвен на чужд език, представен с исковата молба, който в о.с.з., проведено на 06 юни 2022г., ищцата е представила и в превод на български. Видно от отразеното в протокола, страните, чрез своите пълномощници са заявили, че не притежават оригинал на същия, поради което, съдът е оставил без уважение исканията им да се задължи насрещната страна по реда на чл. 190 ГПК да представи неговия оригинал. Доколкото ищцата още в исковата молба е твърдяла, че процесният мини багер е придобит от двамата съпрузи по време на брака, то нейна е била и доказателставената тежест да установи този факт. Съобразно разпоредбата на чл. 183, ал.1 ГПК, когато по делото се прилага документ, той може да бъде представен и в заверен от страната препис, но в такъв случай при поискване тя е длъжна да представи оригинала на документа или официално заверен препис от него. Ако не стори това, представеният препис се изключва от доказателствата по делото. Безспорно е, че по делото не е представен оригиналът на своевременно оспореното от ответника копие на договор за продажба, изготвен на немски език, нито ищцата е ангажирала други доказателства, установяващи придобиването на тази вещ, както и описаните от нея обстоятелства в тази връзка. Предвид което изводите на въззивния съд не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани, съответно не мотивират наличието основанието по чл. 280, ал.2 ГПК. Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като не съществува вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,