Определение № 1059 от 07.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 982/2023 г.

Производство по чл. 248 от ГПК. С молба с вх. № 15100/22.11.2023 г. касаторите-ищци М. А. А., Е. А. А. и А. Ч. А. молят съда да измени постановеното по делото по реда на чл. 288 от ГПК определение № 3302/31.10.2023 г. в частта, с която молителите са осъдени да заплатят на ответното ЗАД „ОЗК-застраховане“ АД разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер 26 340 лв., като ги намали поради прекомерност под минимума, определен съобразно Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС, а при условията на евентуалност – до размер от 19 755 лв., който считат, че е съобразен с наредбата. По повод главното си искане – за намаляване размера под минималния по наредбата, молителите се позовават на решение на Съда на Европейския съюз (СЕС) по съединени дела С-427/16 и С-428/16. Ответното ЗАД „ОЗК-застраховане“ АД, в отговора си с вх. № 16621/18.12.2023 г. излага становище и съображения за неоснователност на молбата по чл. 248 от ГПК, като поддържа, че присъдените разноски за адвокатско възнаграждение са съобразени с минималните размери по Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС; изтъква и че съгласно чл. 78, ал. 5 от ГПК съдът не може да присъди по-нисък размер. С определение № 16/03.01.2024 г. настоящият съдебен състав е установил, че молбата по чл. 248 от ГПК на касаторите-ищци е процесуално допустима, като със същото определение производството е спряно до произнасяне на СЕС по преюдициалното запитване по дело С-438/22. По последното е постановено и обявено решение от 25.01.2024 г. на СЕС, поради което са отпаднали пречките за движението на настоящото производство по чл. 248 от ГПК и то следва да се възобнови съгласно чл. 230, ал. 1 и ал. 3 от ГПК. Разгледана по същество, молбата е основателна. В решението от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на СЕС е прието, че чл. 101, § 1 от ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Прието е още, че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС. При наличие на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди да са преследвани от посочената национална правна уредба. От така даденото разрешение по преюдициалното запитване, което е задължително за съдилищата – чл. 633 от ГПК, следва, че при направено искане за намаляване поради прекомерност на размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, съдът не е обвързан от минималните размери, определени съобразно Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС, респ. – от ограничението по чл. 78, ал. 5 – in fine от ГПК, с което – чрез посочения там чл. 36 от ЗАдв – се препраща към наредбата. Размерът на разноските за адвокатското възнаграждение следва да бъде определен в тези случаи, при съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на делото и извършената работа от адвоката, като се има предвид и че установената от законодателя възможност за намаляване поради прекомерност на тези разноски е израз на основното начало в гражданския процес за социална справедливост и достъп до правосъдие (в този смисъл са и разясненията, дадени в мотивите към т. 3 от тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС). В случая касационното производство се е развило само в първата си фаза – делото не е насрочвано в открито заседание и по него не е постановявано решение по чл. 290 от ГПК, а е приключило с постановеното в закрито заседание – по реда на чл. 288 от ГПК – определение № 3302/31.10.2023 г., с което не е допуснато касационното обжалване на въззивното решение – в частта му, атакувана от касаторите-ищци (сега молители), с която частично са отхвърлени исковете им по чл. 432 от КЗ за заплащане от ответното дружество на обезщетенията за претърпените от тях неимуществени вреди от смъртта на Я. М. – майка на първите двама от тях и дългогодишен фактически съжител като съпруга на третия. Касационната жалба на ищците е значителна по обем и съдържа множество и подробно аргументирани оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от въззивното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. В изложението към касационната жалба, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани тринадесет правни въпроса – осем от тях са по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, четири – на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и един – на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК; бланкетно е поддържана и очевидна неправилност на обжалваната част от въззивното решение. Ответното дружество, чрез упълномощения от него адвокат е подало поотделно отговор на касационната жалба и отговор на изложението към нея. В първия отговор накратко са изложени съображения за неоснователност на множеството касационни оплаквания на жалбоподателите, още по-накратко във втория отговор са наведени съображения, че не е налице твърдяната от касаторите очевидна неправилност, както и че посочените от тях правни въпроси, които са обособени в две групи в отговора, не съставляват основания за допускане на касационното обжалване. С така подадените отговори, защитата на ответното дружество чрез процесуалния му пълномощник-адвокат в касационното производство, е осъществена общо срещу тримата касатори-ищци, като предвид предмета на материалноправния спор между страните – обезщетения за неимуществени вреди, съдът намира, че паричната стойност на обжалваемия интерес не следва да се съобразява като критерий при преценката за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение по чл. 78, ал. 5 от ГПК (в този смисъл е и приетото в решенията на ЕСПЧ по делото “Ч. и К. срещу България“ и делото „С. срещу България“). По така изложените съображения, съдът намира, че присъдените с определение № 3302/31.10.2023 г. – в тежест на молителите-ищци, респ. – в полза на ответното дружество, разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер 26 340 лв., се явяват прекомерни по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК, поради което следва да се намалят на сумата 5 000 лв., която съответства на очертаната по-горе действителна фактическа и правна сложност на развилото се касационно производство и обема на положения от процесуалния пълномощник на ответника труд по осъществяване на защитата му в това производство, респ. – по този начин следва да се измени по реда на чл. 248 от ГПК, постановеното по делото определение по чл. 288 от ГПК – в частта му за разноските. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение