Определение № 81 от 23.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 784/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Б. Б. срещу решение № 12283/10.11.2020 г. по в.гр.д. № 6145/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 4889/02.07.2019г. по гр.д. № 2358/2018г. на СГС в частта за отхвърляне на предявеният от касаторката против “Застрахователна компания Лев Инс“ АД иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 28.04.2016г., за разликата над 25 000 лв. до 90 000 лв., ведно с лихва за забава върху тази разлика, считано от 28.04.2016г. до изплащането, като неоснователен. Касаторката поддържа, че въззивното решение е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът “Застрахователна компания Лев Инс“ АД е подал отговор на касационната жалба, в който оспорва същата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание чл. 432, ал.1 от КЗ от касаторката против застрахователното дружество за обезщетяване на претърпени неимуществени вреди в размер на 90 000 лв. Апелативният съд е намерил за спорен само въпросът относно размерът на справедливото на осн. чл.52 ЗЗД обезщетение. Съобразно събраните доказателства – заключение на СМЕ и показания на разпитания свидетел, въззивната инстанция е счела, че В. Б. Б. е претърпяла неимуществени вреди, вследствие на телесните увреждания, причинени й при ПТП. По делото е установено основанието на чл.432, ал.1 от Кодекса за застраховането, при което ответното застрахователно дружество следва да заплати обезщетение по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на увреденото лице. След обсъждане на: броя и вида на причинените при ПТП телесни увреди: счупване на лява бедрена кост в горната й част; наложилото се оперативно лечение; рехабилитационен курс; причиненото трайно затруднение в движенията; изводът на вещото лице, че не са установени отклонения от нормалното протичане на възстановителния процес и приключването му към датата на прегледа; ограничения обем на движение на тазобедрената става. САС е отчел изпитваните от касаторката неудобства и болки; продължителността на възстановителния период; изпитвания от нея страх, затрудненията при движение по стълби; икономическите условия в страната към април 2016г. и лимитите на застрахователни обезщетения, решаващият състав е определил обезщетение в размер на 25 000лв. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката формулира четиринадасет материалноправни и процесуалноправни въпроса, които в своята цялост касаят проблема, как следва да се определи обезщетение за неимуществени вреди по пряк иск с правно осн. чл.432, ал.1 КЗ на увреденото лице срещу застрахователя по застраховка „гражданска отговорност“ на автомобилистите – критерии, задължения на съда във връзка с обсъждането им и доказателствата за установяването им. По правните въпроси касаторката въвежда допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. Счита, че обжалваното решение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 177/27.10.2009 г. по т.д. № 14/2009г. на ВКС, II т.о., решение №749/05.12.2008 г. на ВКС, решение № 125/15.01.2020 г. по т.д. № 1204/2018г. на ВКС, II т.о. и др., както и на задължителна практика на ВКС - ППВС № 4/68г., ППВС №1/53г., ППВС № 7/65г. и ППВС № 1/85г. Цитират се и влезли в сила решения на СГС и САС. Настоящият състав на ВКС взе предвид, че по отношение критериите, които следва да се съобразяват от съдилищата при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди в резултат на непозволено увреждане е налице задължителна съдебна практика, обективирана в ППВС №4/68г., ППВС № 2 от 1984г., ППВС № 4/1961г. и ППВС № 5/1969г. В тях е прието, че понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства. Посочено е, че за да се определи размерът на обезщетението, съставляващ справедливо овъзмездяване на претърпените неимуществени вреди в резултат от деликта, е необходимо да се отчете: характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата около това, допълнителното влошаване на здравето и др., възрастта на пострадалия, общественото му положение. От значения са и редица други обстоятелства, включително социално-икономическите условия в страната към момента на деликта, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди. В постановените по реда на чл.290 ГПК: Решение № 28/09.04.2015г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, II т.о., Решение № 83/06.07. 2009 г. по т. д. № 795/2008 г., II т. о. и др., е застъпено разбиране, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент – моментът на настъпване на увреждането, т.е. те са ориентир при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претендирано по пряк иск на увредения спрямо застрахователя. В съответствие с така посочената практика на ВКС въззивният съд е направил своята преценка за проявлението на различните релевантни обстоятелства, като отчитането им не е формално, а поотделно е разгледал всяко едно от тях и е съобразил комплексното им отражение върху физическото и психическото здраве, емоционален и социален живот на касаторката. Решаващият състав е изследвал релевантни за спора доказателства относно всички телесни увреждания и интензитета на претърпените болки и страдания, както и прогнозата за бъдещото състояние на пострадалата и затрудненията от различно естество. В икономически аспект е преценил момента на настъпване на застрахователното събитие и социално икономическите условия в страната към него като ориентир за размера на дължимото обезщетение. Следва да се има предвид, че позоваването на съдебна практика на въззивна инстанция във фазата по чл.288 ГПК по аналогични казуси е ирелевантно за производството пред ВКС. Така цитираните актове не формират практика – задължителна и обективирана в решения по чл.290 ГПК, като само последната е визирана сред допълнителните основания за слектиране на касационната жалба. Освен това дадените разрешения по приложението на чл.52 ЗЗД в тях се основават на констатираните конкретни и специфични за казуса обстоятелства, които не са аналогични с процесния случай – време на настъпване на деликта /променени социално-икономически условия/, продължителност на възстановителния период, възраст на пострадалия, доказаност на конкретни болки и страдания. Всеки конкретен случай е зависим от обхвата на твърдяните и доказани вреди, не само по вид, но и по съдържание, и обусловен от личността на пострадалия, претендиращ обезщетението, от собствената му устойчивост, адаптивност към вредата и възможност за преодоляване. След като по правните въпроси е посочена практика на ВКС, то не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Водим от горното, Върховният касационен съд