Определение № 10 от 07.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 69/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. и М. А. Й. срещу решение № 73/11.04.2019 г. по в. т. д. № 346/2018 г. на Апелативен съд Велико Търново, в частта, с която е потвърдено решение № 179/02.05.2018 г. по т. д. № 127/2016 г. на Окръжен съд Велико Търново за уважаване на предявените от „УниКредит Булбанк” АД срещу касаторите искове с правно основание чл. 422 ГПК с предмет установяване наличието в полза на ищеца на неудовлетворено вземане в размер на 34 060 евро – главница, ведно със законната лихва от 03.05.2016 г., вземане в размер на 24 182, 32 евро – лихва за периода 20.01.2012 г. до 27.04.2016 г., вземане за такса в размер на 340, 61 евро, както и разноски, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 1164/2016 г. на Районен съд Велико Търново. Претенциите към всеки от касаторите е за дължимост на 1/3 от описаните по – горе суми. В подадената жалба се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Излагат се доводи, че неправилно въззивният съд е приел за начален момент, от който тече давностният срок за вземането за лихви, датата, на която банката е обявила кредита за предсрочно изискуем /26.10.2013 г./, а не датата на последното плащане – 20.01.2012 г. В депозираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се обосновава допускане на касационно обжалване с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Излагат се същите съображения за неправилност, както и в касационната жалба – неправилно приложение на правилата за погасителна давност и липса на задълбочен анализ на процесуалния закон. При изложените доводи в касационната жалба е формирано искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено, а предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендира се присъждане на разноски. От ответника по касация „УниКредит Булбанк” АД е подаден отговор, с който се оспорва наличието на основания за достъп до касация. Излагат се съображения, че въззивното решение е правилно и като такова следва да бъде потвърдено. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирани да обжалват страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима. Предмет на исковото производство са предявени от „УниКредит Булбанк” АД срещу Г., Ц. и М. А. Й., като наследници на кредитополучателя ЕТ „А.Г.А.С. - А. Й.”, искове с правно основание чл. 422 ГПК за установяване наличието на вземания с източник договор за кредит № 08/01.06.2009 г. и два анекса. Претенциите са формирани в резултат на неплатена главница от 34 060 евро, ведно със законна лихва върху нея от 28.04.2016 г. до окончателното плащане, 24 182, 32 евро – договорна лихва за периода 20.01.2012 г. до 27.04.2016 г. и 340, 61 евро такса. За вземанията в полза на „УниКредит Булбанк” АД е издадена заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 595/2016 г. на Районен съд Велико Търново. Въззивната инстанция е възприела установените от първоинстанционния съд факти относно наличието на облигационна връзка между банката ищец и наследодателя на ответниците Г., Ц. и М. Й. А. по повод договор за кредит, който е останал необслужван след датата 23.12.2011 г. Банката е реализирала правото си, уговорено в чл. 15.4. от договора и чл. 17.1.1. от анекс № 2, да обяви кредита за предсрочно изискуем. Изискуемият общ размер на вземането, което претендира банката, съвпада с действително дължимия размер. В противовес на приетото от първоинстанционния съд въззивният съд е преценил възражението за погасителна давност, обективирано с молба вх. № 11 688/08.07.2016 г. /л. 55 от ч. гр. д. № 1164/2016 г. на Районен съд Велико Търново/, за своевременно противопоставено, но като краен резултат също е заключил, че вземането на банката не е погасено по давност. Този си извод решаващият съд е мотивирал с обстоятелството, че банката е направила кредита предсрочно изискуем на 26.10.2013 г., а заявление за издаване на заповед по чл. 417 ГПК е подадено на 03.05.2016 г., поради което вземането не се явява погасено по давност при приложение на правилата, разписани в чл. 110 ЗЗД и чл. 111, б. „в” ЗЗД. Предявеният срещу Ц. А. Й. иск е преценил за недопустим, с оглед направения от нея отказ от наследството на А. Г. Й. преди подаване на заявлението за издаване на заповед по чл. 417 ГПК. При тези съображения въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение в частта, с която е бил уважен искът по чл. 422 ГПК срещу Ц. А. Й. и е потвърдил решението в останалата част по предявените срещу Г. и М. А. Й. искове по чл. 422 ГПК. Не са налице твърдените от касаторите основания за допускане на въззивното решение на Апелативен съд Велико Търново до контрол относно неговата законосъобразност. Съобразно задължителните постановки на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС ТР, за да бъде допуснато едно въззивно решение до факултативен касационен контрол, е необходимо в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК от касатора да е формулиран въпрос, който е от значение за формиране волята на въззивната инстанция и който извежда материалноправен или процесуалноправен проблем, включени в предмета на делото. В приложение на принципа за диспозитивното начало задължение на касатора, а не на настоящата инстанция, е да изведе правния проблем и да го постави за отговор. Касационната инстанция може само да уточни правния въпрос, но не и служебно да го формулира. В настоящата хипотеза касаторите не са формулирали изобщо правен въпрос, а в изложението на основания за достъп до касация са преповторили оплакванията си в жалбата за неправилност на постановеното от въззивния съд решение поради неправилно приложение на материалния закон и по – специално на чл. 111, б. „в” ЗЗД. В цитираното по – горе тълкувателно решение ясно е изведено разграничението между основанията за неправилност, регламентирани в чл. 281 ГПК, и основанията за достъп до касация. Мотивирано е, че е недопустимо осъществяването на факултативен касационен контрол, мотивиран с необходимостта от проверка правилността на възприетите от въззивния съд фактически изводи или обсъждане на събраните по делото доказателства. Тази проверка може да бъде осъществена едва във фазата на контрола за законосъобразност, но не и в производството по чл. 288 ГПК. На второ място, следва да бъде посочено, че касаторите само формално са посочили разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК без да обосноват в отклонение от коя практика на ВКС е постановено въззивното решение, нито по какъв начин евентуалният достъп до касация би спомогнал за развитие на правото или приложението на конкретна правна норма. Липсата на доводи за приложение на всяка една от посочените законови хипотези се явява достатъчно условие за отказ да бъде селектирано въззивното решение до касационен контрол. Действително, с постановяване на ТР № 8/02.04.2019 г. по т. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС и решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, които го доразвиват – решение № 10/25.02.2020 г. по т. д. № 16/2019 г. на II ТО, решение № 86/27.10.2020 г. по т. д. № 2118/2019 г. на I ТО и др., съдебната практика по приложението на чл. 422 ГПК и по – конкретно относно разбирането за основанието на иска еволюира като се прие, че това е договорът за кредит, а позоваването на предсрочна изискуемост не е определящо. Поради тази причина съдът дължи преценка както относно падежиралите до подаване на заявлението вноски по договор за кредит, така и относно тези, чиито падеж е настъпил в рамките на исковия процес. Съответно, с оглед настъпване на конкретните падежи на всяко от заявените за изпълнение вземания, дължимата от съда преценка е за съществуване тези вземания и с оглед своевременно направените от ответната страна защитни възражения /напр. правопогасяващи/перемпторни такива за изтекла погасителна давност, за плащане и др./. Дали Апелативен съд Велико Търново е съобразил в мотивите на решението си тези постановки е въпрос по правилността на акта, която, както беше посочено по – горе, не може да бъде проверявана в производството по чл. 288 ГПК при липса на извод за позитивна селекция на касационната жалба. Настоящата инстанция намира, че, след като не са изпълнени изискванията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение на Апелативен съд Велико Търново. С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК съставът на първо търговско отделение на ВКС