Определение № 110 от 16.04.2015 г. на ВКС по т. д. № 1042/2015 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Г. Б. от [населено място] срещу решение № 2111 от 09.12.2014 г. по в. гр. д. № 2910/2014 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено постановеното от Пловдивски районен съд решение № 3125 от 21.07.2014 г. по гр. д. № 4373/2014 г. С първоинстанционния акт е уважен предявеният от Н. А. С. от [населено място] срещу касатора В. Г. Б. иск с правно основание чл. 422 ГПК във връзка с чл. 415 ГПК за установяване съществуването на вземане за сумата 7 000 лв., произтичащо от запис на заповед от 30.07.2012 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 07.01.2014 г. до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 139/2014 г. на Пловдивски районен съд. В касационната жалба са развити подробни съображения за неправилност на въззивното решение, като е приложено и изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване. Ответникът – Н. А. С. от [населено място] – заявява становище за недопускане на касационното обжалване по съображения, изложени в писмен отговор от 13.03.2015 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално недопустима. Съобразно императивната разпоредба на чл. 280, ал. 2 ГПК, не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 10 000 лв. – за търговски дела. Именно тази хипотеза е налице в настоящия случай. Касае се за иск за парично вземане, произтичащо от абсолютна търговска сделка – запис на заповед, цената на който е в рамките на законово установения лимит – 7 000 лв. Това налага извод за недопустимост на касационния контрол върху постановеното въззивно решение. Мотивиран от изложеното, на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение