Определение № 77 от 08.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 761/2011 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] против постановеното на 21.02.2011 год. решение на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, по т.д.№ 185 / 2010 год., с което е отменено в осъдителната му част решение на Софийски градски съд, ТО, VІ – 10 състав, постановено на 15.01.2010 год. по т.д.№ 364 / 2007 год. и е отхвърлен предявеният от касатора против [фирма] иск с правно основание чл.92 от ЗЗД, за сумата от 9 659,46 лева, предявена по частичен иск с пълен размер на вземането от неустойка 88 317 лева ,като е оставено в сила първоинстанционното решение в отхвърлителната му част - за разликата между присъдените 9 659,46 лева и предявените при условията на частичен иск 18 660 лева. К. обжалва въззивното решение като неправилно, поради постановяването му в противоречие с материалния закон и необоснованост. Сочи обстоятелства, относими към основание за допустимост на касационното обжалване по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК. Ответната страна оспорва наличието на основание за допускане на касационното обжалване по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 от ГПК, позовавайки се на непроизнасяне на въззивния съд по формулираните от касатора материално-правни въпроси, както и на непосочена от касатора казуална съдебна практика в противоречие с която да се е произнесъл въззивния съд .Посочените съдебни решения на Върховен административен съд счита неприложими, съгласно т.3 на ТР № 1 / 19.02.2010 год. по тълк. дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК, пояснило съдържанието на понятието „ практика на съдилищата „, по смисъла на чл.280 ал.1 т. 2 ГПК .Сочи липса на изложени обстоятелства за обосноваване приложимост на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и е редовна, съгласно изискванията на чл.283 – 284 ГПК, след преценка на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК, намира следното: Ищецът [фирма] е предявил иск против „ Заводски строежи - М. І „ О., за заплащане на компенсаторно обезщетение, за неизпълнение на сключен договор за СМР - подмяна на покривна конструкция, с доставка от ответника - изпълнител и на необходимите за изпълнението материали, което обезщетение, общо назовано от страните като неустойка, се формира от стойността на заплатеното авансово възнаграждение, с приспадане на дължимо такова за частично изпълнени и полезни за Възложителя СМР и 15 % върху стойността на неизпълнението. Въззивният съд, приемайки че всяка от страните по спора е в забава и конкретно В. - по отношение изпълнение задължението да осигури разрешение за строеж и проект, въз основа на който да би било възможно изпълнението на ответника, е приел, че всяка от страните е имала право да развали договора и такова разваляне е настъпило, въз основа писмо на ищеца, доказано за доставено на ответника с обратна разписка от 27.12.2006 год.. В аспект на неизправността на възложителя съдът е приел, че същият не установява точното време на предоставяне на изпълнителя разрешението за строеж и проекта, в изпълнение задълженията си по чл.6 от сключения договор от 16.08.2006 го. и т.1.1 от анекс № 1 от 16.08.2006 год. към същия ,поради което и от този момент насетне ответникът да би бил отговорен за забавено изпълнение.С тези си мотиви, въззивният съд е отхвърлил иска изцяло. К. [фирма] е формулирал 2 материално-правни въпроса, които в съответствие с правомощието си да конкретизира и уточнява, съгласно ТР № 1 / 2010 год. по тълк. дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, настоящият състав обобщава в един, в съответствие с формулировката на втория поставен от касатора въпрос. Именно същата е относима към предмета на спора, доколкото касае конкретно индивидуалния административен акт - разрешение за строеж, а „абстрактното приложение на административни разпоредби / неконкретизирано кои, освен като уреждащи статута на индивидуалните административни актове /, към гражданскоправните последици от неизпълнението на договорите „ изобщо, не кореспондира с изискването на преждеупоменатото ТР / т.1./ за ясна и точна формулировка на правния въпрос, в който единствено случай би било възможно и съобразяването му за релевантен към предмета на спора и обусловил решаващите изводи на съда. Формулираният от касатора материално-правен въпрос е: „ обвързан ли е изпълнителя по договор за СМР с наличието на разрешение за строеж, необходимо съгласно приложимите разпоредби на ЗУТ и липсата му освобождава ли го от отговорност за забава в изпълнението. Съгласно Тълкувателно решение № 1 / 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК, правен въпрос от значение за изхода на делото е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Съобразявайки предмета на спора, определен с обстоятелствената част и петитума на исковата молба и мотивите на въззивния съд, настоящият състав намира, че формулираният материално – правен въпрос е неотносим към правните изводи на съда, обусловили решението му. Съдът е приел, че с оглед конкретни клаузи на договора и анекса, възложителят се е задължил към изпълнителя с представянето на разрешение за строеж и проект, т.е. му е дължал това необходимо съдействие, с неоказването на което сам се е поставил в забава, освобождаваща длъжника от отговорност. Следователно, съдът е разрешил спора прилагайки правни последици на забава на кредитора, по смисъла на чл.96 вр. с чл.95 от ЗЗД, при това въз основа конкретните договорни клаузи, обвързващи страните. Въпросът на касатора, обаче, е насочен към наличието на административен акт - разрешение за строеж - като условие за допустимо изпълнение от ответника на възложените му СМР, независимо от договореното, респ. липсата му - като обстоятелство, освобождаващо го от отговорност за забавено изпълнение или пълно неизпълнение / чл.81 ал.1 от ЗЗД /. Не е налице идентитет на така формулирания материално - правен въпрос с въпрос, на който съдът е отговорил чрез решаващите си изводи по спора. Интерпретацията на факти по делото, вкл. относимостта на приложените според съда договорни клаузи за разрешаването на спора ,вкл. необходимостта от разрешение за строеж, съгласно чл.151 ал.1 т.2 от ЗУТ, са все въпроси по обосноваността на решението, при преценката правилността му по същество, по реда на чл.281 т.3 от ГПК и извън обхвата на преценката за допустимост на касационната жалба. Още повече, че изводът на съда е кумулативно обусловен и от липсата на годен за изпълнение проект, своевременно представен на изпълнителя. С оглед липсата на формулиран правен въпрос, по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК вр. с т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по тълк. дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК, е безпредметно излагане на аргументи по допълнителните селективни критерии на т.2 и т.3 на същата норма. Верни са доводите на ответната страна, че практиката на административните съдилища не формира „ съдебна практика „ по смисъла на чл.280 ал.1 т.2 от ГПК. Приложените съдебни решения на граждански съдилища – казуална практика, са неотносими дори към поставения от касатора и както вече се посочи - ирелевантен за решаващите изводи на съда материално - правен въпрос. Водим от горното, съдът