Определение № 4721 от 21.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4334/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на В. К. К. и А. И. П., както и на С. И. Б. срещу въззивно решение № 256 от 20.07.2024 г., постановено по в. гр. д. № 167/2024 г. на Пернишкия окръжен съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 144 от 12.07.2023 г. по гр. д. № 208/2022 г. на Радомирския районен съд в частта, с която по предявените от К. А. К. и П. Г. К. против касаторите искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК е признато за установено, че ищците са собственици на основание наследствено правоприемство и давностно владение на неурегулиран поземлен имот, находящ се в населената част на [населено място] село, [община], област П., махала „Д.“, с площ от 542 кв. м, съставляващ имот с проектен пл. № * по представеното геодезическо заснемане на имота, при посочени граници, и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен нот. акт № 84/2021 г., с който ответницата В. К. К. е призната за собственик на имота на основание давностно владение. След частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение, ищците са осъдени да заплатят на основание чл. 72 ЗС на С. И. Б. сумата 1100 лв., представляваща стойността на извършени подобрения в процесния имот, като за разликата до пълния предявен размер от 8000 лв. искът е отхвърлен. Въззивният съд е обезсилил решение № 144 от 12.07.2023 г. по гр. д. № 208/2022 г. на Радомирския районен съд в частта, в която съдът е признал на основание чл. 72, ал. 3 ЗС на С. И. Б. право на задържане на имота и е оставил възражението му без разглеждане. По делото е прието за установено, че ищците в първоинстанционното производство К. К. и П. К. са преки низходящи на Г. Б. К., починал на 23.02.2018 г. С нотариален акт за собственост върху недвижим имот № 55/2016 г., придобит по покупко-продажба и давностно владение, същият е признат за собственик на неурегулиран поземлен имот, находящ се в населената част на [населено място] село, [община], област П., в махала „Д.“, с площ от 2365 кв. м, при посочени граници, ведно с построените в него двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 42 кв. м и две стопански сгради. Ищците са изложили твърдение, че наследодателят им е бил собственик на основание наследствено правоприемство и давностно владение, продължило повече от 30 г., и на процесния имот, на който ответницата В. К. К. е призната за собственик на основание давностно владение с нот. акт № 84/09.09.2021 г. Съгласно заключението на приетата във въззивната инстанция съдебно-техническа експертиза двата имота не са идентични. С договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 137/03.11.2021 г., В. К. е продала процесния имот на А. И. П., който от своя страна го е продал на С. И. Б. (нот. акт № 57/01.03.2022 г.). От показанията на разпитаните свидетели е установено, че процесният имот е ползван от Г. К. и впоследствие от сина му П. К., като в него те са паркирали автомобилите си. Ответницата В. К. К. е придобила съседен имот преди по-малко от десет години, след което е започнала да почиства и процесния имот. Същият е ограден от ответника С. Б. през 2022 г., като осъществяваното от ответниците владение върху имота общо е за период, по-малък от десет години. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че ищците са доказали, че същите са собственици на процесния имот на твърдяното от тях основание – наследствено правоприемство и давностно владение. Процесният имот е бил ползван от общия наследодател на ищците Г. К., като след смъртта му ползването е продължено от неговия син П. К.. Ангажираните от страна на ответницата В. К. К., както и от последващите приобретатели писмени и гласни доказателства не установяват непрекъснато владение в продължение на десет години на първата или на пет години по отношение на вторите, респ. общо в продължение на десет години. С оглед на това е обоснован извод за основателност на предявения иск за собственост. По предявения иск за подобрения и искането за признаване на право на задържане по чл. 72 ал. 3 ЗС, съдът е приел, че съществуването на правото на задържане е обусловено от наличието на непогасено вземане за подобрения или разноски и последиците от упражняването му са две - отлага изпълнението на задължението за връщане на вещта до заплащане на цялото съдебно признато вземане и дава привилегия по чл. 136, ал. 1, т. 4 ЗЗД за предпочтително удовлетворяване от стойността на задържаната вещ. След като възражението за подобрения и свързаното с него право на задържане по чл. 72, ал. 3 ЗС е акцесорно, обезпечително право, чрез което се отлага изпълнението на задължението за връщане на вещта, като при основателност съдът постановява условен диспозитив, с който осъжда задържащия да предаде имота на собственика, след като собственикът му заплати конкретно посочена сума за необходими разноски или подобрения, то същото може да бъде предявено само като защитно средство по иск за предаване владението на съответната вещ. Правото на задържане отлага изпълнението на задължението за връщане на вещта до заплащане на съответните разноски за вещта, съответно правен интерес от предявяване на възражение за задържане е налице само по предявен осъдителен иск за връщане на тази вещ. Доколкото обаче в настоящия случай е предявен положителен установителен иск за собственост по чл. 124, ал.1 ГПК, релевираното искане за задържане е недопустимо. По отношение на искането за присъждане на извършените от страна на С. Б. подобрения в процесния имот съдът е посочил, че същото е основателно за сумата от 1110 лв. – стойността на направеното подравняване и почистване на имота с багер и извозване на боклук. Оградата е поставена без строително разрешение и реално пречи на установените по делото собственици на имота. С оглед на това съдът е приел, че на ищците не следва да се вмени заплащане на обект, който им пречи на ползването на имота и следва да бъде премахнат, тоест веднъж да заплатят за поставянето му, а впоследствие да заплащат и неговото премахване. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касаторите В. К. К. и А. И. П. се посочва, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви, защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни, както и следва ли съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, като посочи фактите, които се установяват с тях, респ. не се установяват твърдените от страните такива; 2. Следва ли в обстоятелствената част на исковата молба и в петитума ищците, позоваващи се на давностно владение като правопораждащ факт за собствеността върху недвижим имот, да конкретизират периода на фактическото упражняване на владението; 3. Следва ли докладът по чл. 146 ГПК да съдържа посочване на обстоятелства, от които произтичат правата и възраженията на ответника, като в случай на пропуск на такова посочване, дължи ли въззивният съд допълване на доклада по делото, в случай че предявеното от ответника възражение не е включено в доклада на първоинстанционния съд по чл. 146, ал. 1 ГПК; 4. Може ли да се приеме, че е доказано правото на собственост, основано на давностно владение, в случай че в съдебното производство не е установена идентичност между имота, върху който се твърди, че е установено владението, и процесния имот; 5. При извършване на преценка дали е осъществен обективният елемент на владението, трябва ли съдът да изследва установения начален момент на фактическата власт и трябва ли този начален момент да бъде посочен в мотивите на решението; 6. При осъществен фактически състав по чл. 79, ал. 1 ЗС само по отношение на един от владелците, правото на собственост придобива ли се и от останалите съвладелци, по отношение на които не са установени предпоставките за придобиване правото на собственост по давност. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът С. И. Б. сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите: 1. Следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви, защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни, както и следва ли съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, като посочи фактите, които се установяват с тях, респ. не се установяват твърдените от страните такива; Следва ли изводите на решаващия съд за обстоятелствата, които имат значение за спора, да съответстват на събраните по делото доказателства; 2. Следва ли докладът по чл. 146 ГПК да съдържа посочване на обстоятелства, от които произтичат правата и възраженията на ответника, като в случай на пропуск на такова посочване, дължи ли въззивният съд допълване на доклада по делото, в случай че предявеното от ответника възражение не е включено в доклада на първоинстанционния съд по чл. 146, ал. 1 ГПК; Допустимо ли е въззивният съд да приеме за недоказани факти от решаващо значение за делото, които районният съд не е посочил като нуждаещи се от доказване и без да извърши нов доклад по делото по чл. 146, т. 4 и т. 5 ГПК; 3. При предявен положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, чия е доказателствената тежест за установяване правото на собственост, ако ответникът се легитимира с констативен нотариален акт, издаден по реда на чл. 587 ГПК; Какъв вид доказване следва страните да проведат в случай на предявен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, в случай че ответникът се легитимира с констативен нотариален акт, издаден по реда на чл. 587 ГПК; 4. Неправилно ли е решението на съда, с което той се е произнесъл по ненаведени от страна по делото факти, твърдения и възражения, или е приел за установени обстоятелства, различни от тези, за които между страните не съществува спор; Нарушава ли съдът принципите па равнопоставеност, състезателност и диспозитивност, ако основе решението си на факти, които не са твърдени от страна в процеса; 5. Следва ли в обстоятелствената част на исковата молба и в петитума ищците, позоваващи се на давностно владение, като правопораждащ факт за собствеността върху недвижим имот, да конкретизират периода на фактическото упражняване на владението; 6. Дължат ли се на добросъвестен владелец подобренията за строеж, който не подлежи на премахване и установените собственици не са заявили, че им създава пречки при упражняването на правото им на собственост; 7. Може ли да се приеме, че е доказано правото на собственост, основано на давностно владение, в случай че в съдебното производство не е установена идентичност между имота, върху който се твърди, че е установено владението и процесиия имот; 8. При извършване на преценка дали е осъществен обективният елемент на владението, трябва ли съдът да изследва установения начален момент на фактическата власт и трябва ли този начален момент да бъде посочен в мотивите на решението; 9. При установителен иск, предявен от двама ищци с предмет право на собственост върху недвижим имот, придобито на основание давностно владение, следва ли за всеки от ищците да са налице и всички елементите от фактическия състав, свързани с придобиване на собствеността по давност. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответниците по жалбата К. А. К. и П. Г. К. считат, че касационно обжалване на посоченото въззивно решение по поставените въпроси не следва да се допуска, респ., че същата е неоснователна. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1. / Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата недопустимост. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, като например липса на право на иск, което се свързва с липсата на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване, ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато съдът се е произнесъл извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, ако не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен. В случая, с оглед посочените критерии съдебният акт не може да бъде оценен като вероятно недопустим, а и изложените от касаторите доводи са от значение за неговата правилност и подлежат на преценка в производството по чл. 290 ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. По първите поставени от касаторите в изложенията им въпроси, както и свързаният с тях четвърти въпрос от изложението на касатора С. Б. /същият е формулиран според неговите твърдения и представлява общо касационно оплакване/, отнасящи се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си събраните по делото доказателства и начина на тяхното обсъждане, както и доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи, нито съществува противоречие със сочената от тях казуална практика на ВКС. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно остави в сила, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. В допълнение следва да се отбележи, че визираното в чл. 12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск. Обстоятелството, че касаторите не са съгласни с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излагат аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК, респ. в него не могат да се обсъждат и направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК общи касационни оплаквания. Вторият формулиран въпрос в изложението на касаторите В. К. и А. П., аналогичен на петия въпрос в изложението на касатора С. Б., също не обуславя допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като е формулиран според техните твърдения и не съответства на установената по делото фактическа обстановка. В случая наследодателят на ищците е починал на 23.02.2018 г., а в исковата молба, както и самите касатори твърдят, е посочено, че той е владял имота през последните 30 години преди смъртта му, с оглед на това давностният период е посочен и исковата молба не е нередовна, в какъвто смисъл е посоченото в изложенията решение № 8 от 02.02.2021 г. по гр. д. № 1673/2020 г. на ВКС, I г. о. Третият формулиран въпрос в изложението на касаторите В. К. и А. П., аналогичен на втория въпрос в изложението на касатора С. Б., също е формулиран според техните твърдения и не кореспондира на данните по делото. В случая в проведеното откритото съдебно заседание на 09.02.2023 г. процесуалният представител на ищците изрично е заявил, че процесният имот не попада в неурегулирания поземлен имот по нот. акт № 55/21.07.2016 г. С оглед на това и доколкото ищците не са твърдели, че е налице идентичност между процесния имот и имота, посочен в нотариален акт № 55/21.07.2016 г., за съда не е съществувало задължение да включва в доклада си възражението на ответниците за липса на идентичност по отношение на двата имота. Следващият поставен въпрос, аналогичен на седмия въпрос от изложението на С. Б., е по съществото на спора и представлява оплакване за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, които не могат да бъдат предмет на обсъждане в настоящото производство по селектиране на касационните жалби. Ето защо този въпрос не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване, а освен това посочената от касаторите практика на ВКС се отнася за различни от настоящата хипотези и противоречие с нея не съществува. Петият поставен въпрос, аналогичен на осмия въпрос във второто изложение, е формулиран според защитната теза на жалбоподателите и не кореспондира на приетата за установена по делото от въззивния съд фактическа обстановка, респ. на изложените от него съображения за уважаване на предявения установителен иск, посочени по-горе, а именно, че след смъртта на наследодателя им Г. Б. К., починал на 23.02.2018 г., те са продължили да владеят процесният имот, който приживе е владян от него в продължение на повече от 30 г. Шестият поставен въпрос, аналогичен на деветия въпрос в изложението на С. Б., не е бил предмет на обсъждане от въззивния съд и същият няма обуславящо изхода на спора значение, доколкото по делото е установено, че фактическият състав на чл. 79, ал.1 ЗС е осъществен по отношение наследодателя на двамата ищци, а те са придобили правото на собственост върху имота на основание наследствено правоприемство. Съгласно цитираното ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС този въпрос не може да предпостави допустимостта на касационното обжалване. По третия поставен въпрос в изложението на С. Б. е налице задължителна практика на ВКС, с която обжалваното решение е съобразено. Съгласно ТР № 11/2012 г. на ОСГК нотариалното производство е едностранно и не разрешава правен спор, поради което нотариалният акт по чл. 587 ГПК, удостоверяващ принадлежността на правото на собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик. Оспорването може да се изразява както в доказване на свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или доказване, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаване на акта. Следователно, за да отпадне легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик. Това оспорване не се развива по правилата на чл. 193 ГПК, тъй като не касае истинността на документа нотариален акт, а съществуването на удостовереното с него право. Предвид посоченото по-горе обвързващо и легитимиращо действие на нотариалното удостоверяване на правото на собственост, то оспорващата страна, която не разполага с документ за собственост, носи тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право. В случая, анализирайки събраните по делото гласни доказателства съдът е достигнал до извода, че ищците в първоинстанционното производство са собственици на процесния имот на основание давностно владение и наследство, респ. че признатото с констативния нотариален акт на ответницата В. К. право на собственост не съществува. Самото несъгласие на касатора с крайния резултат от въззивната проверка и изложените в тази връзка аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Разрешаването на обуславящите изхода на спора правни въпроси в съответствие с практиката на ВКС, която няма основание да бъде променяна, изключва приложното поле на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, във връзка с което релевантни доводи не са изложени. Не е налице и релевираното от жалбоподателите основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата на формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касаторите евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС, тъй като предпоставят обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Касационната жалба на С. Б. срещу въззивното решение в частта му по предявения насрещен иск, до която се отнася и поставения в изложението от него шести въпрос, е процесуално недопустима. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване въззивните решения по граждански дела с цена на иска до 5000 лв., а според чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК размерът на цената на иска по искове за парични вземания е търсената сума. При обективно и субективно съединение на искове меродавна за допустимостта на касационното обжалване е цената на всеки иск поотделно, а не сборът от цените на отделните искове. В случая за извършени подобрения в имота С. Б. претендира общо от двамата ответници заплащане на сумата 8000 лв., т.е. по 4000 лв. от всеки от тях, поради което касационната жалба е насочена срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт в тази му част и следва да бъде оставена без разглеждане. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 4 ГПК касаторът С. И. Б. следва да заплати на ответника по жалбата П. Г. К. направените от него разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство в размер на 1200 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,