Определение № 2117 от 14.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 434/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. М. Б. против решение № 1067/11.08.2025 г. по в.гр.д. № 3001/2024 г. на Апелативен съд София в частта, с която е потвърдено решение № 6003/2023 г. по гр. д. № 6620/2023 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявените от касатора срещу „Юробанк България“ АД искове с правно основание чл. 124 ГПК за установяване нищожност на чл. 1, ал. 1 и ал. 3, чл. 6, ал. 2, изр.1 („погасяването на кредита се извършва във валутата, в която същият е разрешен и усвоен- швейцарски франкове.“), чл. 22, ал. 1 и ал. 2, чл. 3, ал. 1, освен в частта „валиден за съответния период на начисляване на лихвата“ и ал. 3, освен в частта „договорена за съответния период на издължаване на кредита“ и чл. 12, ал. 1, както и искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на даденото по обявени за недействителни клаузи от договор за банков кредит в швейцарски франкове, сключен на 2008 г., поради погасяване на вземанията по давност, ведно със законната лихва от датата на исковата молба.

В касационната жалба от касатора се сочи наличие на хипотезите по чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа се теза, че съдът не е изпълнил служебното си задължение да извърши проверка на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП относно действителността на целия договор за кредит с оглед разяснената на потребителя икономическа тежест на поетия от него валутен риск. Наред с това се заявява, че въззивният съд неправилно е приложил правилата за погасителна давност в конкретния казус, действайки в противоречие с практиката на СЕС. Релевира се твърдение, че решението следва да бъде допуснато до касационно обжалване поради наличие на хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК като се поставят следните въпроси:

1. “Води ли до пълна нищожност на договора /невъзможен предмет/ по чл. 26, ал. 2 ЗЗД кумулативният ефект от заличаването на съществените клаузи относно валутата /CHF/ и цената /лихвата/, като се има предвид абсолютната забрана съдът да допълва договора във вреда на потребителя?“

2. “ При потребителски договор за кредит, в който всички клаузи са типови и са предмет на служебен контрол, следва ли съдът да приеме, че липсва индивидуална договореност по смисъла на чл. 146, ал. 4 ЗЗП /предишна ал. 2/ на клаузите за CHF и лихвения процент, което е преюдициална предпоставка за тяхната неравноправност?“

3. „Следва ли клаузите за валутата на кредита /CHF/ /чл. 1, ал. 1 и чл. 6, ал. 2/ да бъдат обявени за нищожни в цялост на основание чл. 146 ЗЗП, когато съдът е обявил за нищожни други клаузи, неразривно свързани със същия валутен риск, и е налице липса на пълна прозрачност?“

4. „Явява ли се неравноправна клаузата на чл. 6, ал. 2, изр. 1 от договор за кредит, която прехвърля валутния риск изцяло върху потребителя, когато кредитът е отпуснат във валута /CHF/, различна от националната валута или евро, а средствата са усвоени в евро?“

5. „Когато клаузата за променливия лихвен процент /чл. 3, ал. 1/ е обявена за нищожна само в частта за едностранна промяна на базовия лихвен процент, следва ли тази клауза да бъде обявена за нищожна в нейната цялост на основание чл. 146 ЗЗП, тъй като е неравноправна и задължението на съда да следи служебно за неравноправност забранява допълването й?“

6. „Кога започва да тече погасителна давност по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за искове на потребител за връщане на надплатени суми, произтичащи от нищожни /неравноправни/ клаузи, като се отчита принципа на ефективност на правото на ЕС?“

7. „В случай на прогласяване на пълна нищожност на договора за кредит поради неравноправни клаузи следва ли потребителят да бъде поставен в положението, в което би бил без договора /пълна реституция/, и нарушава ли САС принципа на равновесие, като не присъжда обезщетение за претърпените вреди от валутния риск?“

8. „Води ли отпадането на клаузи, свързани с основния предмет на договора /напр. валутен риск, валута на плащане, едностранно изменение на лихвата/ до пълна нищожност на договора за кредит, тъй като останалите клаузи са лишени от смисъл и цел, поради което той не може да продължи да действа без тях?“.

По първия въпрос се твърди отклонение от приетото в решение по дело С-26/13 на СЕС, както и решения на ВКС, а по останалите въпроси се заявява основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – значение за точно прилагане на закона и развитие на правото. При тези оплаквания и съображения касаторът моли да бъде постановено решение, с което да се прогласи в цялост недействителността на договор за кредит № HL41130/26.09.2008 г., евентуално да се уважат предявените искове с правно основание чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД в пълния им заявен размер с присъждане на разноски за трите съдебни инстанции.

Ответникът по касация „Юробанк България“ АД депозира обстоен отговор на касационната жалба. Моли да не бъде допускано касационно обжалване поради липса на основания за това – поставените въпроси не са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд и нямат необходимото по закон правно значение за изхода на спора, а от друга – произнасянето на съда не е в нарушение на цитираната от касатора практика. Алтернативно моли въззивното решение да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно постановено в частта, атакувана от касатора. Претендира присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което се явява процесуално допустима.

В обжалваната от касатора част на въззивното решение е прието, че предявените от него срещу банката искове за нищожност на клаузите на чл. 2, ал. 1, чл. 3, ал. 1, само в частта „валиден за съответния период на начисляване на лихвата“, чл. 3, ал. 3, само в частта „договорена за съответния период на издължаване на кредита“, чл. 3, ал. 5, без частта „договорените в настоящия договор надбавки не се променят“, чл. 6, ал. 2, изр. 2, чл. 8, ал. 2 и чл. 24 от договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL41130 от 26.09.2008 г. са основателни, а тези относно клаузите на чл. 1, ал. 1 и ал. 3, чл. 6, ал. 2, изр. 1 (погасяването на кредита се извършва във валутата, в която същият е разрешен и усвоен- швейцарски франкове), чл. 22, ал. 1 и ал. 2, чл. 3, ал. 1, освен в частта „валиден за съответния период на начисляване на лихвата“, и ал. 3, освен в частта „договорена за съответния период на издължаване на кредита“ и чл. 12, ал. 1 са неоснователни. Въззивният съд е зачел противопоставеното от банката възражение за давност и относно една част от претенциите е счел същото за основателно. Съобразил е, че исковите претенции по чл. 55 ЗЗД са за връщане на даденото поради настъпило валутно увеличение в периода 26.09.2008 г. - 18.11.2014 г., а исковата молба е подадена на 05.07.2019 г. Като е приложил правилото, че претенцията за връщане на даденото без основание започва да тече от датата на даването, съдът е приел, че погасени по давност се явяват всички претенции за вземания, предоставени в имуществената сфера на ответната банка преди 05.07.2014 г., а вземанията след тази дата не са погасени по давност, т. е. това са сумите, надплатени въз основа на валутната разлика на 10.07.2014 г., 10.08.2014 г., 10.09.2014 г., 10.10.2014 г. и 10.11.2014 г. в общ размер на 677, 42 евро. Същото се отнася и за сумите, надплатени в резултат от прилагания от банката увеличен размер на възнаградителната лихва на 13.06.2014 г., 13.07.2014 г., 13.08.2014 г., 13.09.2014 г., 13.10.2014 г. и 13.11.2014 г. в общ размер на 34,72 евро, както и сумите, претендирани като надплатени за такси за управление на кредита в размер на 58, 97 евро.

Поставените от касатора въпроси под номера едно, две, три, четири, седем, и осем са изцяло лишени от годност да обосноват достъп до касационен контрол, тъй като не притежават характеристиката да са обуславящи произнасянето на въззивния съд. Това е така поради обстоятелството, че ищецът П. Б. не е заявил петитум за обявяване на целия договор за недействителен, респективно връщане на надплатени суми поради тази недействителност, а е ограничил претенциите си до конкретни договорни клаузи и реституциия на суми, платени конкретно въз основа на тези клаузи. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси са в пълен разрез с диспозитивното начало, прокламирано в чл. 6, ал. 2 ГПК, доколкото исковата молба предпоставя и предмета на делото, респективно дължимата от съда защита и санкция. Задължението на съда, закрепено в чл. 7, ал. 3 ГПК да следи служебно за нищожността по чл. 146, ал. 1 ЗЗП, произтичаща от неравноправни клаузи в потребителските договори, не може да се явява в противоречие с диспозитивното начало в процеса. Този извод следва и от мотивите към тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. по тълк. дело № 1/2020г. на ОСГТК, ВКС - принципът на диспозитивното начало се проявява в пълнота при предявяване на иск по реда на чл.124 ал.1 ГПК за прогласяване нищожност на правна сделка или на отделни клаузи от нея. Когато е сезиран с такъв иск, съдът е обвързан да се произнесе само по посочения в исковата молба порок на сделката. Отделно, соченият от касатора правен проблем се поставя за първи път едва в касационното производство, което е още едно основание за липса на общата характеристика, изискуема от чл. 280, ал. 1 ГПК по отношение на описаните по-горе въпроси. Този извод не препятства възможността на ищеца да предяви нов иск, или да се защитава по предявен срещу него иск поддържайки тезата за нищожност на цялата кредитна сделка.

Въпрос пети също не може да послужи за селекция на касационната жалба с цел осъществяване на инстанционен контрол, доколкото по отношение на нея липсва релевирана допълнителна предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, а касационния съд няма служебно задължение да издирва практика на ВКС или СЕС, на която обжалвано пред него въззивно решение евентуално противоречи. Това е задължение на касатора, като същото е израз на диспозитивното начало, което държи баланс между правата и интересите на насрещните страни по спора. В допълнение и за яснота следва да бъде посочено, че по този въпрос въззивният съд е действал изцяло в съгласие с практиката на ВКС – решение № 92/2019 г. по т. д .№ 2481/2017 г. на II т.о., решение № 50058/14.07.2023 г. по т. д. № 1004/2022 г. на I т.о., решение № 60095/16.08.2021 г. по т. д. № 663/2020 г. на II т.о., решение № 50053/18.07.2023 г. по т. д. № 614/2022 г. на II т.о., ВКС.

Шестият въпрос е обусловил изводите на въззивния съд и е включен в предмета на делото, поради което следва да се приеме, че той удовлетворява общата предпоставка за достъп до касация по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС. Твърдяната от касатора нужда от точно прилагане на закона и развитие на правото не е налице, тъй като на състава служебно е известно произнасяне на други състави на ВКС по този въпрос, а именно с решение № 106/2024 г. по т. д .№ 2746/2022 г. на II т.о. и решение № 124/2024 г. по т. д. № 342/2023 г. на I т.о., ВКС. Следователно касационна проверка следва да се допусне по въпроса с цел установяване дали произнасянето на въззивния съд е в съответствие с цитираната практика – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

В приложение на чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът П. М. Б. следва да представи доказателства за платена държавна такса в размер на 662 евро.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС