Определение № 253 от 28.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1536/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на ищцата по делото Т. И. С. против решение № 460/15.04.2025г. по в.гр.д. № 375/2025г. на Апелативен съд – София, с което, след частична отмяна на решение № 6275 от 15.11.2024 г. по т. д. № 1656/2024 г. на Софийски градски съд, е отхвърлен искът й по чл.432 КЗ срещу ЗАД „Евроинс“ АД за разликата над 55 000 лева до 70 000 лева, представляваща обезщетението за неимуществени вреди за претърпените болки и страдания, вследствие на ПТП от 10.10.2023г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 30.10.2023г. до окончателното плащане на сумата. Касаторката атакува въззивното решение като неправилно, постановено в нарушение на материалния закон по приложението на чл.52 ЗЗД и утвърдената съдебна практика. Неправилно въззивният съд определил занижен размер на присъденото в полза на пострадалата застрахователно обезщетение. Твърди, че определеният размер на обезщетение от 55 000 лева е недостатъчен да репарира в цялост всички преживени физически и психически болки, страдания и битови неудобства. Претендира сторените разноски по настоящото дело. Ответникът по жалбата и по делото, ЗАД „Евроинс“ АД, в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 ГПК, а по същество е неоснователна. Претендира присъждане на разноските за настоящото производство. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С решение № 6275/15.11.2024г. по т.д.№ 1656/2024г. на Софийски градски съд е изцяло уважен предявеният от Т. И. Н., на основание чл.432 КЗ, срещу ЗД „Евроинс“ АД частичен иск за сумата в размер на 70 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди за претърпените болки и страдания, вследствие на ПТП от 10.10.2023г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 30.10.2023г. до окончателното плащане на сумата. С решението е присъдено обезщетение и за имуществени вреди. Въззивното производство е образувано по жалба на застрахователното дружество против осъдителното решение в частта, с която е уважен искът за сумата над 55 000 лево да 70 000 лева, като спорни са били въпросите относно размера на обезщетяването и началния период на присъдената законна лихва. Решаващият състав въз основа на заключението по СМЕ е приел за установено, че ищцата е получила счупване на лъчевата кост на дясната предмишница в областта на гривнената става и счупване на малкопищялната кост на лявата подбедрица в областта на глезенната става с разместване на костните фрагменти. Възстановителният период при ищцата първоначално е продължил 6 месеца (кореспондиращ със средностатистическите срокове за възстановяване при такъв вид увреждания), с по-интензивни болки през първите два месеца. Поставени били гипсови имобилизации и на двата крайника, което затруднило санитарно-хигиенното и битовото самообслужване за период от около 2 месеца. Посочено е, че е възможно ищцата да чувства болки в зоната на фрактурите при физическо натоварване и промяна на времето. При два прегледа понастоящем е установен ограничен обем движение в дясна гривнена става, при повдигане на ръката нагоре от 30 градуса, при норма 70 градуса, с продължаваща болка в ръката. Освен това е установено ограничение в свиването на ръката до 60 градуса (при норма за гривнената става от 90 градуса), ограничение на отклоняване на ръката към палеца от 15 градуса при норма за обем от 25 градуса, ограничение от 20 градуса при норма за обем от 40 градуса, ограничен обем на движение от 60 градуса, при норма 90 градуса, както и дефицит при свиване на ръката в юмрук от около 30 %. По отношение на лява глезенна става е констатиран оток без функционален дефицит, но при натоварване се провокира куцане. Посочено е, че ищцата е ползвала отпуск за временна нетрудоспособност 4 месеца. Възприети са свидетелските показания на Г. К. Г. (син на ищцата), че след престой от 1 ден в болница ищцата била изписана за домашно лечение, като наели болнично легло. Първоначално ищцата не можела да ходи и да се обслужва сама. Дясната ръка била водеща и това допълнително я затруднило при извършване на ежедневните си дейности, поради което за около два месеца грижите за нея поел свидетелят, като били ангажирали и медицинска сестра. След около 40-45 дена, гипсът на ръката бил премахнат, но се оказало, че има нужда да се постави отново за същия период. Всички движение на горния крайник били затруднени, тя не можела да работи, а след това във времето останали ограничения в движението в областта на гривнената става. При ходене ищцата се изморявала и кракът й се подувал. Изпитвала много болки, както в ръката, така и в крака, не можела да спи, постоянно имала нужда от помощ. Тя все още не можела да свива дясната си ръка. След инцидента тя се променила - преди била лъчезарна, обичала да ходи в планината, нещо което вече изгубила. Обезщетение е поискано от застрахователя с молба от 30.10.2023г. (л. 74). С писмо от 13.11.2023г. и 31.01.2024г. застрахователят е изискал от ищцата актове и експертизи от наказателното производство, резултати от кръвни проби на двамата водачи, банкова сметка. При така очертаната фактическа обстановка апелативният състав е достигнал до извода, че справедлив по смисъла на чл.52 ЗЗД е размерът от 55 000 лева за обезщетяване на претърпените от ищцата неимуществени вреди в резултат на процесния инцидент. Позовал се е на установените по делото данни, че пострадалата, на 54 години, в активна възраст, е получила две фрактури - на горен десен крайник (водеща ръка) и на ляв долен, като твърденията за оперативно лечение не се доказват. Лечебният процес е продължил за срок от половин година, което според вещото лице е сравнително обичаен период за травми като процесните. Ищцата е била с поставени обездвижващи гипсови имобилизации на два крайника, което е затруднило както обслужването (поради засягане на водеща ръка), така и придвижването в пространството (поради фрактура на глезен). В периода на възстановяване ищцата е имала нужда от съдействие, като помощ й била оказвана както от близък, така и от специализиран сътрудник (медицинска сестра). Понастоящем (около година и половина след събитията) все още са налице негативни последици като персистиращ болков синдром, оток на глезена, накуцваща походка при преумора, както и ограничени движения и намален обем на функциониране на дясната гривнена става (във всички движения) и на дланта (при свиване в юмрук). Решаващият състав е отчел и преживян стрес от инцидента, промяната на начина на живот по време на лечение и след това (отпадане на възможност за занимание с предпочитани дейности като разходки в планината), остатъчния дефицит и нарушеното обслужване с водещата дясна ръка, проявяващото се нарушение на начина на ходене и пр. Отчел е периодът на лечение, липсата на оперативни и открити манипулации по наместване на фрактурите, времето, в което ищцата е била принудена да се отклони от обичайния си ритъм (в това число и да се лекува у дома без да посещава работа), момента на настъпване на инцидента, икономическите показатели към тази дата (обезщетението е съизмеримо със минималните заплати за около 4 години и половина), както и обичайната практика на съдилищата и застрахователните лимити. Посочено е, че се дължи и законна лихва от поканата, достигнала до застрахователя, което в случая е станало на 30.10.2023г., в каквато насока е и практиката на ВКС - решение № 167/30.01.2020г. по т.д.№ 2273/2018г. на II т.о. на ВКС. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Може ли съдът да обоснове решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди по отделно и в съвкупност целия събран по делото доказателствен материал?. Твърди се противоречие на акта с: решение № 24/28.01.2010г. по гр.д.№ 4744/2008г. на I г.о. на ВКС, решение № 166/03.08.2011г. по гр.д.№ 1065/2010г. на III г.о. на ВКС, решение № 221/15.04.2002г. по гр.д.№ 677/2001г. на I г.о. на ВКС.; 2/ Следва ли съдът, при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищцата неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи се в ППСВ М 4/1986 г. и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост?; Поддържа се наличие на несъответствие с: решение № 99/08.10.2013г. по т.д. № 44/2012г. на II т.о. на ВКС, решение № 158/28.12.2011г. по т.д. № 157/2011г. на I т.о. на ВКС.; 3/ Следва ли съдът, при определяне на справедливия размер на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди, да вземе предвид наред с указаните в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица и икономическата конюнктура в страната, съобразено с инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените?; Твърди се противоречие с: решение № 66/03.07.2012г. по т.д.№ 619/2011г. на II т.о. на ВКС, решение № 31/25.03.2014г. по т.д.№ 1203/2013г. на II т.о. на ВКС, решение № 217/20.12.2017г. по т.д.№ 990/2017г. на II т.о. на ВКС.“ Касаторката се позовава на наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл. последно /очевидна неправилност/ ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: Отговор на първият въпрос е даден в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д.№ 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и в постоянната практика на ВКС. Съгласно тази практика въззивното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото допустими и относими доказателства и след тяхната съвкупна преценка. Непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл.235, ал.2 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл.263, ал.1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. В случая въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС по поставения въпрос, поради което не е обосновано допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Вторият и третият правен въпрос касаят приложението на чл.52 ЗЗД. Съобразно дадените в т.II от Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС разяснения, понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението – такива при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. От значение са и възрастта на увредения, общественото му положение и редица други обстоятелства. В константната практика на ВКС също се приема, че при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, следва да се вземат предвид във всеки конкретен случай установените по делото конкретни обстоятелства, свързани с характера и тежестта на увреждането, интензитета и продължителността на претърпените физически и емоционални болки и страдания, а така също и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз, на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. В случая при определяне на размера на справедливото обезщетение, въззивният съд е взел предвид, анализирал е и е съобразил посочените критерии в тяхната съвкупност, поради което не е налице твърдяното отклонение от практиката на ВКС и следователно по въпросите, свързани с приложението на чл.52 от ЗЗД, касационно обжалване на решението също не може да бъде допуснато. Не се обосновава „очевидна неправилност” на въззивното решение. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ на съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните, е относимо към преценка за неправилност, на основанията на чл. 281 т. 3 ГПК, но не и към очевидна неправилност. Въпреки изхода на спора, на ответната страна не следва да бъдат присъдени разноски, поради липсата на доказателства за направени такива. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд