Определение № 50010 от 23.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3372/2022 г.

Производството по делото е по реда на чл.274, ал. 3 ГПК. Образувано е по подадена частна жалба от „Макроадванс” АД [населено място] срещу определение от 22.06.2022 г. по ч.гр.дело № 5442/2022 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение частна жалба на „Макроадванс” АД срещу определение от 11.03.2022 г. по гр.дело № 15558/2019 г. на Софийски районен съд, с което е оставена без уважение молбата за изменение на присъдените с решението разноски на ищеца Л. С. Л.. Поддържаното основание за неправилност на обжалваното определение е незаконосъобразност. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставения въпрос в изложението, да се отмени въззивното определение и се постанови друго, с което разноските в производството по гр.дело № 15558/2019 г. на СРС да останат в тежест на ищеца Л. Л.. В изложението е формулиран въпросът:представлява ли наличието на изпълнителен титул самостоятелно основание, въз основа на което съдът не следва да уважи искането на ответника за присъждане на разноски в производството в тежест на ищеца, въпреки, че със своите процесуални и извънпроцесуални действия, ответникът не е дал повод за завеждане на делото и е спазил предпоставките, предвидени в разпоредбата на чл.78,ал.2 ГПК? Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответниците по частната жалба С. Б. А. и Л. С. Л., чрез адв. А. М. са изразили становище за липса на соченото основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос в изложението и за неоснователност на частната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на въззивното определение намира, че частната жалба е подадена от легитимирана страна в срока по чл.275, ал.1 ГПК, срещу определение, подлежащо на обжалване с частна жалба и е допустима. По делото е установено следното: Производството по гр.дело № 15558/2019 г. на Софийски районен съд е образувано по предявени искове от С. Б. А. и Л. С. Л. за установяване недължимост на сумите, за които е издаден изпълнителен лист в полза на „Ейч Ви Би Банк Биохим” АД, понастоящем „Уникредит Булбанк” АД за солидарно заплащане на сумата от 6776.75 лв., представляваща главница, ведно със законна лихва върху нея от 05.03.2004 г. до окончателното изплащане на задължението, сумата 494.83 лв. договорна лихва и сумата 145.93 лв. разноски по делото. В писмения отговор ответникът „Макроадванс” АД е признал иска по отношение на Л. Л., поради погасяване на вземането по давност, като са изложени съображения за липса на правен интерес от неговото предявяване, тъй като Л. не е бил длъжник по изп.дело № 38/2007 г. на ЧСИ Б., което е прекратено по отношение на него с постановление за прекратяване от 31.05.2017 г. Направено е искане за присъждане на разноските в тежест на ищеца съгласно чл.78,ал.2 ГПК. Изложени са съображения, че искът спрямо другия ищец С. А. е неоснователен, тъй като вземането по отношение на нея не е погасено по давност. С решение от 24.07.2020 г. по гр.дело № 15558/2019 г. на Софийски районен съд е прието, че от събраните доказателства и извършените действия по принудителното събиране на вземанията по изп.дело № 38/2007 г. на ЧСИ Б. е установено, че същите са погасени по давност, като предявените искове са основателни. С оглед изхода на спора съдът е приел, че право на разноски имат само ищците, като е приложена разпоредбата на чл.78,ал.1 ГПК. С определение от 11.03.2022 г.по гр.дело № 15558/2019 г. Софийски районен съд е оставил без уважение молбата на „Макроадванс” АД, с която е поискано изменение на постановеното по делото решение по отношение на присъдените на ищеца Л. С. Л. разноски. Първоинстанционният съд е приел, че не са установени предпоставките за присъждане на направените по делото разноски по предявения иск от Л. Л. по реда на чл.78,ал.2 ГПК. Прието е, че за да се приложи тази разпоредба е необходимо да са налице две кумулативни предпоставки: признание на иска и ответникът с поведението си да не е дал повод за образуване на делото. Прието е още, че в случая втората предпоставка не е налице, поради наличие на данни за извънсъдебни претенции от страна на ответника за заплащане на процесната сума, както и е налице изпълнителен титул за същата, който може да бъде приведен в действие всеки един момент. Въззивният съд е приел, че според практиката на ВКС първата предпоставка по чл.78,ал.2 ГПК липсва, когато сезирането на съда е условие за упражняване на субективните права на ищеца. Посочено е, че в случая ответникът е станал причина за завеждане на делото, тъй като при образуване на изпълнителното производство, въз основа на изпълнителен лист, издаден въз основа на влязло в сила съдебно решение, предявяването на иск по чл.439 ГПК за оспорване на изпълнението въз основа на факт, настъпил след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издаден изпълнителния лист е единствената възможност за защита на длъжника. Прието е, че същият се е възползвал от правото си да установи, че изпълняемото право е отпаднало, поради факт, който е настъпил след съдебното му установяване и който е от значение за съществуването му. Прието е, че подобно възражение длъжникът не е могъл да направи пред съдия-изпълнителя, защото основанията за прекратяване на изпълнителното производство са изчерпателно изброени в закона и позоваването на изтекла погасителна давност не е сред тях. Прието е, че в този смисъл е постановеното определение от СРС, с което е прието, че признанието на иска не е достатъчно, за да се освободи ответникът от отговорността за разноски, тъй като не е налице първата предпоставка на чл.78,ал.2 ГПК, поради наличието на данни за извършени издънсъдебно действия по събиране на вземането и изпълнителен титул срещу ищеца за същото, който може да послужи за образуване на ново изпълнително производство, в рамките на което длъжникът не би могъл да направи обвързващо кредитора или ЧСИ възражение за погасяване на вземането по давност, което да даде основание за прекратяване на делото. Приел е още, че възражението за погасяване на вземането по давност следва да бъде предявено по съдебен ред, за да има обвързващи кредитора последици. Формиран е извод, че сезирането на съда е условие за упражняване на субективните права на ищеца и признанието на иска не е достатъчно, за да се приложи чл.78,ал.2 ГПК. При тези съображения частната жалба е оставена без уважение. По правния въпрос: Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по поставения въпрос в изложението. Същият е формулиран хипотетично – т.е. въз основа на факти, каквито не са установени по делото. С обжалваното определение съдът е приел, че не е налице една от двете предпоставки, предвидени в чл.78,ал.2 ГПК – ответникът с поведението си да не е дал повод за завеждане на делото. Формиран е решаващ извод, че в случая са налице данни за извършени извънсъдебно действия по събиране на вземането от ответника – сега жалбоподател и, че същият има изпълнителен титул срещу ищеца Л. Л., който може да послужи за образуване на ново изпълнително производство. Прието е, че възражението за погасяване на вземането по давност следва да се предяви по съдебен ред, за да има обвързващи кредитора последици и поради това сезирането на съда е условие за упражняване на субективните права на ищеца. С оглед на тези изводи правният въпрос, поставен от жалбоподателя е хипотетичен, не е обусловил решаващите правни изводи на съда и не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъждат допълнителните основания по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК. За яснота съдът посочва, че решаващите правни изводи на въззивния съд не са в отклонение от цитираната практика на ВКС - определение № 95/22.02.2018 г. по ч.гр.дело № 510/2018 г. на ВКС, IV г.о. по чл.274,ал.3 ГПК. С определението е допуснато касационно обжалване по правния въпрос: за отговорността на ответника за разноски по иск за несъществуване на вземането, когато то е погасено по давност и ответникът е признал иска. Съдебният състав е приел, че страната, която претендира извънсъдебно дори несъществуващо вземане не дава повод за предявяване на иск за несъществуване на претендираното вземане. Приел е, че при действието на стария ГПК иск за несъществуване на претендирано вземане е допустим само когато претендиращият кредитор разполага с изпълнителен титул (изпълнителен лист или пряко изпълнително основание и затова може да осъществи принудително изпълнение) или с други средства за извънпроцесуална принуда (напр. да спре занапред доставката на стоки или услуги). Без наличието на една от тези две предпоставки отрицателният иск беше недопустим (поради отсъствие на правен интерес), а ответникът никога не дължи разноски по недопустим иск. Новият ГПК защитава в по-голяма степен интереса на всеки от спорещите да поиска установяването на действителното правно положение със сила на пресъдено нещо. Длъжникът има интерес от иск за несъществуване на вземането и когато не е заплашен непосредствено от принуда (процесуална или извънпроцесуална), тъй като може да поиска решение при признание на иска. При действието на стария ГПК не беше необходимо да се изискват служебно доказателства за наличието на интерес от предявения установителен иск (когато той не е очевиден), тъй като искът ставаше допустим, ако ответникът го оспори или е оспорвал претенциите на ищеца с извънпроцесуалното си поведение. При действието на новия ГПК ответникът по предявен установителен иск не може да предизвика прекратяване на делото поради отсъствието на правен интерес у ищеца, тъй като ищецът има интерес да получи решение при признание на иска. Ответникът обаче може да удовлетвори този правен интерес на ищеца, като направи признанието. При такова свое поведение той не дължи разноски, ако не е разполагал с изпълнителен титул, възможност за друга извънпроцесуална принуда или не е дал друг повод за предявяването на иска. Титулярят на вземане има право да го претендира от длъжника и ако получи изпълнение, то е надлежно, дори възможността за принудителното му изпълнение да е била погасена с изтичането на давност. Давността е не само забрана за принудително изпълнение на вземането, но и забрана да бъде установено неговото съществуване или несъществуване, тъй като то може да е погасено и длъжникът да се е лишил добросъвестно от издадените разписки. Когато длъжникът се позовава на давност, предмет на предявения по реда на чл. 439 ГПК иск не е съществуването или несъществуването на вземането, а съществуването или несъществуването на правото на принудително изпълнение, въпреки евентуалните прекъсвания и спирания на давността. Когато същият иск е предявен по общия ред и претендиращият кредитор няма право на принудително изпълнение, предмет на делото е забраната да се установява съществуването или несъществуването на вземането. Ако този иск е основателен, ответникът дължи разноски, защото е оспорил иска с твърдения, че давностният срок е по-дълъг или теченето му е спирано и/или прекъсвано. Съдебният състав е приел, че различните правила и начинът на осчетоводяване на вземането от кредитора нямат значение в отношенията между страните, те могат да имат значение само като доказателства за негово поведение в отношенията с длъжника. Без правно значение е дали кредиторът е отписал едно свое вземане, отчитайки го като загуба, или продължава да го води по избран от него начин, за да може да осчетоводи последващо надлежно доброволно плащане (доброволно плащане от длъжника или негови наследници ще е надлежно и след позоваването на давността, както и след влизането в сила на решение, с което искът за вземането е отхвърлен като погасен по давност). Извънсъдебната покана до длъжника да плати, дори със заплаха да бъдат предприети съдебни мерки, не е повод за предявяването на иск за несъществуване на вземането и не влече отговорност за разноски при признание на иска до изтичането на срока за отговор на исковата молба; но влече отговорност за вреди при отправянето на последващи покани, след като длъжникът се е позовал на давност или вземането бъде прехвърлено, без цесионерът да е уведомен за позоваването на давност от страна на длъжника. Отговорност за разноски би възникнала за кредитора, ако той предприеме съдебни мерки или оспори предявения основателен иск за несъществуване на вземането поради изтекла погасителна давност. Не е без значение и обстоятелството, че кредиторът има установена практика за процедиране при направено извънсъдебно възражение за давност, още повече ако по силата на задължителни за него правила той е длъжен, и прилага адекватна процедура в подобна ситуация. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика на ВКС, тъй като с обжалваното определение се е произнесъл в различна хипотеза от тази в цитираното определение. В настоящият случай съдът е приел, че ответникът е признал иска, предявен от Л. Л.. Прието е за установено, че ответникът е станал причина за завеждане на делото, тъй като са извършени извънсъдебно действия по събиране на вземането и разполага с изпълнителен титул срещу този ищец за вземането, който може да послужи за образуване на ново изпълнително производство, в рамките на което длъжникът не би могъл да направи обвързващо кредитора или ЧСИ възражение за погасяване на вземането по давност, което да даде основание за прекратяване на делото. Съдът е извел извод, че възражението за погасяване вземането по давност следва да бъде предявено по съдебен ред, за да има обвързващи кредитора последици, поради което сезирането на съда в случая е условие за упражняване на субективните права на ищеца и признанието на иска не е достатъчно, за да се приложи чл.78,ал.2 ГПК. Тези изводи на съда не са в отклонение от посочената практика на ВКС. Съдът не обсъжда цитираното от жалбоподателя определение № 468/18.12.2018 г. по ч.гр.дело № 4586/2018 г. на ВКС, III г.о., тъй като със същото не е допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно определение. Определенията на състави на ВКС, постановени по чл.274,ал.3 ГПК, с които не е допуснато касационно обжалване не представляват практика на ВКС по смисъла на чл.280,ал.1,т.1 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IV г.о