Определение № 4953 от 15.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2878/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. Ц. Й., действащ чрез назначения му от съда особен представител адвокат И. В. – САК, срещу въззивно решение № 142 от 05.02.2026 година, постановено по в. гр. д. № 2899/2025 г. по описа на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 5206 от 10.08.2025 г., постановено по гр. д. № 12134 по описа за 2023 г. на СГС.

С обжалваното пред въззивния съд решение № 5206 от 10.08.2025 г. по гр. д. № 12134/2023 г. състав на СГС е осъдил Г. Ц. Й. да заплати на А. В. А. на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 284, ал. 2 от ЗЗД сумата от 42 050,35 лева, представляваща 1/2 от цената, платена по договор за покупко-продажба на недвижим имот, оформен в нотариален акт № ..., том ..., рег. № ..., дело № ... от ... г. по описа на нотариус рег. № 486 на НК с район на действие РС - Сливница, съответна на притежаваната идеална част от продадения съсобствен недвижим имот, ведно със законната лихва от датата на исковата молба - 27.10.2023 г. до окончателното плащане на сумата.

Касаторът счита, че постановеното въззивно решение е неправилно, незаконосъобразно и постановено в противоречие с материалния закон, както и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът, като основание за допускане на съдебното решение на касационно обжалване, сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК като твърди, че обжалваното въззивно решение противоречи на практиката на ВКС по следните въпроси:

1. Представлява ли даденото пълномощно достатъчно основание за възникване на договор за поръчка между страните и за ангажиране на отговорност по чл. 284 ЗЗД при липса на доказано съгласие за възникване на мандатно правоотношение?

2. Допустимо ли е съдът да извежда съществуването на облигационно правоотношение по договор за поръчка единствено от съдържанието на пълномощното и извършени правни действия от пълномощника, без да са налице доказателства за съгласие между страните относно възлагането и приемането на задължения?

3. При тълкуване на волеизявленията на страните по реда на чл. 20 ЗЗД следва ли съдът да установява действително изразената обща воля на страните или може да я замества с предполагаема такава, извеждайки правни последици, които не са обективирани в изявленията им?

4. Допустимо ли е да се ангажира отговорност по чл. 284, ал. 2 ЗЗД при липса на доказано мандатно правоотношение и без установено съдържание на задълженията на пълномощника?

5. Следва ли възражението за наличие на дарствено намерение по отношение на получена парична сума да бъде обсъдено по същество от съда и може ли същото да бъде отхвърлено единствено поради липса на нотариална форма?

По така поставените въпроси касаторът сочи следната съдебна практика: решение № 50116/18.10.2022 г. по т. д. № 1247/2021 г. на I т.о. на ВКС и решение № 734/12.12.2024 г. по гр. д. № 381/2024 г. на IV г.о. на ВКС.

Отделно твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно.

По така депозираната касационна жалба е постъпил отговор от адвокат Н. Х. Б. - САК, в качеството му на процесуален представител на ищцата А. В. А., със становище за нейната неоснователност.

При преценка на допустимостта на касационната жалба, настоящият състав на ВКС, трето гражданско отделение приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно за касационен контрол с оглед цената на иска - чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Приложено е изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, с което са изпълнени формалните изисквания на закона.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение съобрази следното:

За да постанови обжалвания правен резултат, въззивният съд е приел, че от доказателствата по делото се установява, а и между страните не било спорно сключването на граждански брак между ищцата и В. Г. Й., както и неговото прекратяване с влязло в сила решение на СРС; не било спорно и се установявало, че по време на брака си посочените лица придобили в режим на съпружеска имуществена общност УПИ... с площ от 960 кв. м. в квартал ... по регулационния план на [населено място], [община], област С., заедно с построената в имота полумасивна жилищна сграда със застроена площ от 64 кв.м, с административен адрес на имота Софийска област, [община], [населено място], [улица]; че след прекратяване на брака била прекратена съпружеската имуществена общност като всеки от съпрузите получил равен дял или по 1/2 идеална част от правото на собственост върху недвижимия имот.

Съдът е отбелязал, че с пълномощно с нотариална заверка на подписа от 11.01.2022 г. ищцата упълномощила ответника да продаде от нейно име, при цена и условия, каквито договори, описания в исковата молба недвижим имот. Отбелязал е, че въз основа на упълномощаването ответникът сключил договор за покупко-продажба на процесния недвижим имот, оформен в нот. акт № .../... г., като продажната цена била в размер на 43 000 евро или 84 100,69 лева като сумата от 4 300 евро, равняваща се на 8 410,07 лева, била платена по банкова сметка на Г. Ц. Й. преди подписване на договора като капаро, а остатъкът в размер на 38 700 евро, равняващи се на 75 690,62 лева, бил платен по банкова сметка на Г. Ц. Й. след подписване на договора.

Апелативният съд е приел, че спорен по делото е въпросът дали между страните са възникнали облигационни отношения въз основа на договор за поръчка, респ. дали страните са изразили чрез даденото от ищцата в полза на ответника пълномощно дарствено намерение към него.

Въззивният съд е посочил, че договорът за поръчка по правило е неформален; тежестта да докаже мандатното правоотношение е за страната, която го твърди, като са допустими всички доказателствени средства; пълномощието е отделна правна сделка, която може да се прибави или не към договора за поръчка; когато довереникът трябва да продаде от името и за сметка на доверителя негов недвижим имот, допустимо е наличието на мандатното правоотношение да се установи от упълномощителната сделка и от съдържанието на нотариалния акт, в който е оформена продажбата, когато в него е записано, че пълномощникът действа от името и за сметка на упълномощителя.

В конкретния случай съдът е приел, че видно от представеното по делото пълномощно, ищцата А. В. А. и В. Г. Й. са упълномощили ответника Г. Ц. Й. да ги представлява пред компетентния нотариус с район на действие РС - Сливница и от тяхно име да извърши прехвърлителна сделка като продаде при цена и условия, каквито договори, на лица, които прецени, следния недвижим имот: УПИ ... с площ от 960 кв.м. в квартал .. по регулационния план на [населено място], [община], област С., заедно с построената в имота полумасивна жилищна сграда със застроена площ от 64 кв.м.; да получи от името на упълномощителите продажната цена по сделката; да представлява упълномощителите пред компетентния нотариус при оформянето, подписването и получаването на всички прилежащи документи за собственост.

Съдът е констатирал, че видно от представения по делото нот. акт № ..., том ...., рег.№ ..., дело № ... от ... г., в същия е посочено, че ответникът Г. Ц. Й. действа като пълномощник на продавачите по сделката - покупко-продажба, която е изповядана със същия нотариален акт; като продавачи са вписани А. В. А. и В. Г. Й., а като купувачи Д. И. К. и И. Ж. Ж.- К..

Съдът, прилагайки правилата на чл. 20 ЗЗД, е споделил извода на СГС, че страните по спора са обвързани от мандатно правоотношение, тъй като задължението на довереника /ответник/ е да извърши нещо от името на доверителя и за негова сметка, в случая да продаде недвижимия имот като сам определи параметрите на продажбата.

Съдът е посочил, че тезата на ответника, че в случая се касае до дарствено намерение на представлявания, не се подкрепя от събраните по делото доказателства. Изложил е съображения, че по силата на чл. 284, ал. 2 от ЗЗД за ответника, като довереник в мандатното правоотношение, възниква задължение да плати на ищцата като доверител половината от получената продажна цена, съобразно правото й на собственост върху недвижимия имот, предмет на договора за покупко-продажба. И тъй като по делото не се твърди, а и не се доказва ответникът да е изпълнил задължението си по чл. 284, ал. 2 ЗЗД, съдът е стигнал до крайния си извод за основателност на предявения иск. Поради съвпадане на изводите на двете инстанции, въззивната инстанция е потвърдила обжалваното пред нея решение.

По допускане на касационното обжалване настоящият съдебен състав приема следното:

В настоящото производство по предварително селектиране на касационните жалби, съставът на ВКС трябва да се произнесе с определение дали да допусне или не до касационно обжалване въззивното решение, т.е. произнася се по наличието на основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, в рамките на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, и служебно в указаните от закона случаи.

За да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното съдебно решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТР на ОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК.

В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/.

Първите два въпроса, изведени в изложението на касатора, са поставени в контекста на връзката между упълномощаването и действията на пълномощника за обосноваване на наличието на мандатно правоотношение между страните и същите обосновават наличието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на решението на касационно обжалване. Що се отнася до наличието на специалния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, съдът съобрази следното:

Отговорът на поставените въпроси следва да бъде съобразен с практиката на ВКС, която се споделя от настоящия състав, и според която договорното представителство поражда както вътрешни отношения между представляван и представител, така и външни отношения между представлявания и третото лице /при пряко представителство/ или между представителя и третото лице /при косвено представителство/. При цялата условност на разделението, вътрешните отношения включват правоотношенията, произтичащи от упълномощаването, което може да е или да не е съпроводено от договор за поръчка или друго правоотношение, от което произтича овластяването.

Упълномощаването е едностранна сделка, която поражда материалното субективно право на представителя да ангажира със своето поведение /действия и бездействия/ чужда правна сфера и правното задължение на представлявания да търпи в патримониума си правните последици от извършените действия и осъществените бездействия. Ако страните не са обвързани от договор за поръчка /или друго правоотношение, от което произтича овластяването/, за представителя не може да възникнат никакви задължения, в т. ч. да действа в упражняване на учредената представителната власт. Когато пълномощието е за извършване на действия или комплекс от действия и бездействия, отношенията между представляван и представител се уреждат само от овластителната сделка ако представителят бездейства и след овластяването няма поведение, което показва воля да поеме задължението да осъществи представителната власт. Упражни ли представителната си власт /преди прекратяване на пълномощието/, пълномощникът може да се обвърже от договор за мандат /със съдържание според извършените действия в рамките на пълномощието/, доколкото с конклудентните си действия той изявява воля, която съвпада с изявената воля от упълномощителя.

Упълномощаването не е предложение за сключване на договор за мандат, а правна сделка със собствени последици. За да породи действие, упълномощаването не се нуждае от приемане, а когато се нуждае от получаване, то може да бъде „оттеглено” без ограничения, както и да бъде „прието” частично – само за някои от действията. Когато с упражняването на представителната власт пълномощникът действа в качеството на довереник, същият е длъжен да изпълни поръчката с грижата на добър стопанин, да пази имуществото, което е получил, да уведомява доверителя за изпълнението, да му даде сметка, да му предаде всичко което е получил.

В този смисъл са решение № 240 от 20.12.2023 г. по гр. дело № 3906 по описа за 2022 година на ВКС, IV г. о.; решение № 50008 от 04.11. 2024 година по гр. дело № 3435/2022 г. на ВКС, IV г. о.

Третият поставен от касатора въпрос обосновава наличието на общата предпоставка за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, доколкото съдът се е произнесъл съобразно чл. 20 ЗЗД какво е съдържанието на постигнатата между страните договорка във връзка с продажбата на процесния имот.

По обсъждания въпрос практиката на ВКС е многобройна и непротиворечива. Както в посочените от касатора решения на ВКС, така и в решение по гр.д. №1770/2018 г. на първо г. о. на ВКС, решение № 102/01.08.2017 г. на четвърто г. о. на ВКС по търг. д. № 50254/2016 г., решение № 38/27.02.2012 г. на второ г. о. на ВКС по гр. д. № 1227/2011 г., решение № 156/16.06.2016 г. на четвърто г. о. на ВКС по гр. д. № 6042/2015 г., решение № 133 от 21.06.2019 година по гр. д. № 2918/2018 г. на четвърто г. о. на ВКС, решение № 60229 от 30.12.2021 г. по гр. д. № 3998/2020 г., трето г.о. на ВКС, се приема, че на тълкуване подлежат не само неясните или двусмислени уговорки на договора, а и тези, които макар и външно да са ясни, пораждат между страните спор за действителното им съдържание.

При тълкуването съдът трябва да преценява уговорката не самостоятелно сама за себе си, а във връзка с останалите уговорки на договора, като при това се изхожда от смисъла на целия договор и целта му. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор с оглед неговата цел, обичаите в практиката и добросъвестността, а при съществуващо противоречие между отделните уговорки, съдът трябва да извърши преценка може ли отделната уговорка да бъде тълкувана по аргумент на противното или на по-силното основание, преценявайки и обстоятелствата, при които е сключен договорът, както и поведението на страните преди и след сключването му. При това уговорките в договора и използваните в тях понятия не трябва да бъдат тълкувани буквално, а в смисъла, който следва от целия договор, като се има предвид, че използваните понятия могат да се различават от законовата дефиниция и да са съобразени с обичая.

Съдът е длъжен да изясни действителната воля на страните, а не да я подменя. Договорите се тълкуват като се търси действителната воля на страните в смисъла, който произтича от целия договор, всичките предходни отношения между тях с оглед целта му, обичаите в практиката и добросъвестността - чл. 20 ЗЗД / р. по гр. д. №408/1993 г. на първо г.о./. Трите способа в чл. 20 ЗЗД дават основните насоки, но не изчерпват средствата за тълкуване на сделката. Наред с тях съдът може да използва и други средства като езикови, логически, исторически и други обстоятелства, които отчитат спецификата на волеизявлението и са релевантни за установяване на действителната воля на лицето /р. по гр.д. №89/2016 г. на първо г.о./.

При тълкуване на договора /сделката/ се отчитат и конкретните обективни факти, които могат да изяснят истинската воля на страните /р. по гр.д. №1497/2009 г. на първо г.о./. Тълкуването може да се осъществи не само въз основа на самия договор, но и с оглед обстоятелствата, изявленията и поведението на страните при сключването му, както и според обкръжаващите сключването на договора факти, други сделки между страните или с трети лица, когато от самия текст не може да се открие точната воля.

Изрично посочените от касатора решение № 50116/18.10.2022 г. по т. д. № 1247/2021 г. на I т.о. на ВКС и решение № 734/12.12.2024 г. по гр. д. № 381/2024 г. на IV г.о. на ВКС са в същия смисъл.

С оглед изложеното, настоящата касационна инстанция приема, че въззивният съд не се е отклонил от така посочената съдебната практика на ВКС. Обжалваното решение е постановено в пълно съответствие с нея. Решаващият съдебен състав е анализирал съдържанието на подписаното пълномощно и на предприетите от пълномощника действия като е установил точния смисъл на постигнатата между тях договореност – с пълномощно с нотариална заверка на подписа от 11.01.2022 г. ищцата е упълномощила ответника да продаде от нейно име, при цена и условия, каквито договори, описания в исковата молба недвижим имот, а с договор за покупко-продажба, оформен в нотариален акт № 36, том I, peг. № 370, дело № 32 от 28.01.2022 г., ответникът е продал този имот за сумата от 43 000 евро – т. е. ищцата е възложила, а ответникът е приел да извърши продажба на собствената на ищцата идеална част от недвижимия имот при цена и условия, каквито договори.

Въпрос № 4 от изложението е израз на несъгласие на касатора с изводите на въззивния съд и представлява основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК, а последните са от значение за правилността на решението и не подлежат на преценка в производството по чл. 288 от ГПК (т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК). Отсъствието на обща предпоставка за селекция по този въпрос изключва преценката дали по него е налице специфичната такава по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Въпрос № 5 не е зададен коректно, но доколкото същият е изведен в контекста на това как следва да бъде доказано твърдяното от ответника дарственото намерение, следва да се отбележи, че в разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК е уредена забрана да се доказва със свидетелски показания погасяването на парично задължение, установено със съставен за целта писмен акт освен по изрично съгласие на страните съгласно чл.164, ал. 2 ГПК. Тази забрана изключва само свидетелските показания, но не и другите възможни доказателствени средства – признание, разписка, касов ордер, редовно водени счетоводни книги и др. (в този смисъл решение № 240 от 20.12.2023 г. по гр. дело № 3906/2022 г. на ВКС, IV г. о.)

В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, посочено в заглавната част на изложението. Касаторът не твърди да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също действащата правна уредба да е непълна, неясна или противоречива, което да налага създаване или осъвременяване на практиката, нито да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. На практика касаторът се е задоволил с бланкетното посочване, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, като не се е обосновал кои въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и не е обосновал предпоставките на основанието за допускане на касационно обжалване, предвидено в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Решението не е и очевидно неправилно. Касаторът не е обосновал това свое твърдение. При прочит на въззивното решение касационната инстанция не установява наличието на такъв порок.

С оглед изложеното настоящата касационна инстанция приема, че обжалваното въззивно съдебно решение не следва да се допусне на касационно обжалване.

По разноските:

Адвокат Н. Х. Б., представляващ ищцата, претендира адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА в размер на 2 070,73 евро. Предвид изхода от настоящото касационно производство на процесуалния представител на ищцата следва да се присъди адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА и съобразно заложените критерии в чл. 36, ал. 3 ЗА. Ориентир за определяне на справедливия размер на адвокатското възнаграждение е Наредба № 1/2004 за възнаграждения за адвокатска работа. Съгласно чл. 9, ал. 3 от тази наредба за изготвяне на отговор по касационна жалба с основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК без процесуално представителство възнаграждението е в размер ѕ от възнаграждението по чл. 7 от наредбата.

В настоящото производство защитаваният материален интерес по касационната жалба е 21 500 евро – т. е. обсъжданата наредба по критерий за материален интерес предвижда възнаграждение в размер на 2 070,73 евро или съгласно чл. 9, ал. 3 от посочената наредба – 1 553.05 евро. В същото време материалният интерес е само един от критериите, подлежащи на преценка. Изхожда се още от фактическата и правна сложност на случая, условията, при които е възложена и предоставена правната защита и съдействието, включително времето за извършването и спешността на извършването им, квалификацията, опита и специализацията на адвоката.

Касационната инстанция приема, че делото не е с висока фактическа и правна сложност, тъй като голяма част от фактите са били приети за безспорни. Интересът на ищцата е съществен след като същата е материално затруднено лице, а претенцията й е за сума в значителен размер. Отговорът на касационната жалба е изготвен професионално. Изхождайки от така посочените критерии касационната инстанция приема, че на адвокат Б. следва да се определи адвокатско възнаграждение в размер на 1 000 евро.

Възнаграждение за касационната инстанция се дължи и на особения представител на касатора, тъй като ищцата е била освободена от разноски в производството и възнаграждението за особения представител на ответника не е било предварително внесено съобразно разпоредбата на чл. 47, ал. 6 ГПК. С т. 6 на ТР № 6/ 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че възнаграждението за особен представител е винаги дължимо. Прилагайки същите критерии за определяне на адвокатското възнаграждение, изложени по-горе, съдът счита, че на особения представител на ответника адв. И. В. – САК следва да се определи възнаграждение за касационната инстанция в размер на 1 100 евро, което да се изплати за сметка на бюджета на съдебната власт и да се възложи в тежест на ответника.

В тежест на касатора следва да се възложи и сумата от 15.34 евро, представляваща държавна такса за допускане на касационно обжалване.

Водим от горното, състав на ВКС на РБ, трето г.о.