Определение № 50157 от 12.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3511/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. И. Н. и А. Н. Н. против въззивно решение № 91 от 26.05.2022 г., постановено по в. гр. д. № 109/2022 г. на Габровския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С посоченото решение въззивният съд е отменил решение № 418 от 20.12.2021 г. по гр. д. № 434/2021 г. на Габровския районен съд, с което са уважени предявените от А. П. Н. /заместена в хода на въззивното производство от своя наследник по закон Е. И. Н./ и А. Н. Н. против Община Габрово искове с правна квалификация чл. 54, ал.2 ЗКИР и вместо него е отхвърлил като неоснователни исковете за признаване за установено, че ищците са собственици по наследство на дворище с пл. № * от кв. 24 по плана на [населено място], [община], с площ от 302 кв. м, представляващо поземлен имот с проектен идентификатор *** по КК на селото, и че е налице непълнота на КККР, изразяваща се в ненанасянето на имота в тях. За да постанови решението си, въззивният съд е приел за установено, че с нот. акт № 182/1975 г., издаден въз основа на обстоятелствена проверка и констативен нот. акт № 46/2000 г. праводателите на Е. И. Н. и А. Н. Н. са признати за собственици на процесния имот по давност и наследство. През 1971 г. в полза на Окръжен съвет- Габрово е отчуждено дворно място от около 1500 кв. м със стара жилищна сграда, собственост на наследниците на И. П. Д.. С акт № 19/26.12.1986 г. за държавна собственост е актуван застроен парцел * в кв.24 по плана на [населено място], с площ от 765 кв. м, ведно с находящата се в него жилищна сграда с площ от 90 кв. м, като същите са предоставени в оперативно управление на Окръжен музей – Б.. На 20.12.2000 г. е съставен акт за публична общинска собственост № 794 относно парцел * в кв.24, с площ от 1170 кв. м, заедно с построената в него сграда – почивна база на един етаж и приземен етаж с площ от 53,70 кв. м на основание чл. 2, ал. 1, т. 4 и т. 9 ЗОС. Действащите кадастрален и регулационен план на [населено място] са от 1974 г. като имот пл.№ * и имот пл. № * попадат в границите на УПИ * от кв. 24, респ. на ПИ с идентификатор ***, който е с площ 1165 кв. м, извън който са останали 112 кв. м от имот пл. № *. При така установените факти, и доколкото по делото липсват данни да са провеждани отчуждителни процедури по отношение на имот пл. № *, въззивният съд е приел, че ответната община не се легитимира като негов собственик въз основа на съставения на 20.12.2000 г. акт за публична общинска собственост, но че от тогава тя е установила владение върху имота и до предявяването на настоящия иск в нейна полза е осъществен фактическият състав на чл. 79, ал.1 ЗС. Този извод е мотивиран със събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетели и на двете страни, от показанията на които е установено, че през посочения период, чрез служители при МАИР- Б., общината е стопанисвала имота, като е полагала системни грижи за неговата поддръжка – косене, почистване, отстраняване на изгнили и опасни дървета, ремонтни дейности. След отчуждаването на съседния имот пл. № *, в процесния имот са изградени стълби и ВиК инсталация, които съществуват и се поддържат от ответника и понастоящем, като по делото липсват данни владението да е било отнето или изгубено, нито да са предприемани действия, довели до неговото прекъсване по смисъла на чл. 116 ЗЗД. С оглед на това и като се е позовал на дадените в т.4 на ТР № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС задължителни разяснения, според които при предявен иск по чл.54, ал. 2 ЗКИР установяването както на спорното право на собственост, така и неточното отразяване обема на това право по принцип е към момента на предявяване на иска, респ. на приключване на съдебното дирене в инстанцията по същество, като се вземат предвид и тези настъпили след одобряване на кадастралната карта юридически факти, които имат значение за придобиване, изменение или погасяване на правото, въззивният съд е приел, че в случая липсва основната предпоставка за уважаването на иска, а именно ищците да са собственици на спорния имот понастоящем, поради което същият е приет за неоснователен. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че обжалваното решение е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС, както и че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следния въпрос: „Допустимо ли е първоначалният момент при възражение за придобиване по давност от страна на общината/държавата да се определя/счита от датата на съставяне на акт за общинска собственост или акт за държавна собственост с посочено изрично придобивно основание съгласно чл. 77 от Закона за собствеността способи”. Бланкетно се позовават и на разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК. Ответникът по жалбата е подал писмен отговор, в които е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 131 от 27.01.2022 г., тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес формулирането на правния въпрос е задължение на касатора, като този въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС може единствено да уточни и конкретизира този въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на делото, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. В случая в т. 1 от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторите не са посочили правните въпроси, които според тях са решени в противоречие със сочената от тях практика на ВКС, а вместо това са направили общи касационни оплаквания за неправилност на постановеното решение, по които ВКС не дължи произнасяне в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че позоваването на противоречие с ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС е неоснователно, тъй като същото няма никакво отношение към настоящото дело, респ. към направеното оплакване за неизпълнение от въззивния съд на задължението да мотивира решението си като обсъди доказателствата по делото и доводите и възраженията на страните. По този въпрос е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно да потвърди, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства /писмени, гласни и заключение на вещо лице/ и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Обстоятелството, че жалбоподателите не са съгласни с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излагат аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Нямат никакво отношение към решаващите изводи на въззивния съд и дадените в ТР № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 3/1993 г. на ОСГК на ВС разяснения във връзка с прилагането на дворищнорегулационните планове, като и ТР № 3/2010 г. на ОСГК на ВКС за приложението на § 8 от ПР на ЗУТ. Липсва противоречие с посочената от касаторите казуална практика на ВКС, с която е прието, че основното доказателство за установяване на придобивната давност са гласните доказателства, тъй като в случая, за да направи решаващия си извод, че в полза на ответника е осъществен фактическият състав на чл. 79, ал.1 ЗС, въззивният съд се е позовал именно на тях. Отговорът на поставения въпрос във връзка с релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК зависи от конкретно установена фактическа обстановка и не предполага даването на принципен отговор, поради което този въпрос не може да обуслови касационното обжалване, нито касаторите са изложили доводи за наличието на визираните в т. 4 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, а именно за обосноваване неговото значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по нейното прилагане или с оглед осъвременяването й, които предпоставки в случая липсват. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, във връзка с които никакви доводи не са изложени. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по касация сумата 200 лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,