Определение № 664 от 15.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2807/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ч. Г. Т. против решение № 260206/27.01.2023 г., постановено по гр.д.№ 4919/2021 г. от ІІ“д“ състав на СГС. Ответникът оспорва касационната жалба с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение съдът е приел, че искът с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.36 ЗА е неоснователен и е потвърдил постановеното в този смисъл решение на СРС. Съдът е приел, че ищецът е представил договор за правна защита и съдействие, серия А № 364635/31.03.2004 г., с който е уговорено, че при извършване на конкретно посочените в договора действия - „водене на граждански и наказателни дела срещу посочени лица, ищецът адвокат ще получи „10 % от установения в хода на съдебния процес“. Този договор е оспорен от отвеницата с твърдението, че такъв изобщо не е бил съставен. Ищецът е бил задължен на основание чл. 183 ГПК да представи оригинал на процесния договор за правна защита и съдействие от 31.03.2002 г., но не е изпълнил това задължение, като не е посочил и уважителна причина за неизпълнение на същото – твърдения, че договорът е загубен или унищожен не по негова вина. Съдът се е позовал на правилото на чл. 183 ГПК, когато по делото се прилага документ, той може да бъде представен и в заверен от страната препис, но в такъв случай при поискване тя е длъжна да представи оригинала на документа или официално заверен препис от него. Ако не стори това, представения препис се изключва от доказателствата по делото и съдът не може да го вземе предвид и да обоснове решението си на него. Посочено е че в случаите, когато се оспорва съществуването на документа, с твърдението, че изобщо не е бил съставен или пък е съставен но е изгубен или унищожен, то страната, която се позовава на него, ще трябва да установи съществуването и съдържанието му, а във втория случай и това, че не е изгубен или унищожен по нейна вина. В случая е прието, че след като е бил задължен да представи оригинал на договора за правна защита и съдействие от 31.03.2002 г. ищецът е посочил, че не разполага с такъв, тъй като „това са отношения от преди 15-16 г.“ Това негово твърдение съдът е приел, че е в противоречие с твърдението му, че делото, за което е бил упълномощен да представлява страната е приключило с влязло в сила решение на 11.07.2012 г., т.е преди по-малко от 5 години преди завеждането на иска. Посочено е, че съгласно чл. 47, ал. 1 ЗА адвокатът или адвокатът от Европейския съюз е длъжен да пази книжата по делата, по които е бил повереник или защитник, в продължение на 5 години от приключването им. С оглед изложеното съдът е приел, че ищецът е следвало да разполага с оригинал от процесния договор, като не са въведени твърдения от същия и не се установява процесния договор да е изгубен или унищожен, за да е налице нужда от прилагането на чл. 165, ал. 2 ГПК. С оглед изложеното съдът е приел, че ищецът, който носи тежестта на доказване, не е установил в процеса, че между страните е бил сключен договор за правна защита и съдействие, по силата на който наследодателката е поела задължение за заплащане на посочения в исковата молба (и уточнителните молби) адвокатски хонорар. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, без да се посочва в каква насока произнасянето на съда е при наличието на предпоставките на чл.280 ГПК, т.е. липсва обосновка на тяхното наличие, с оглед изискването на тази разпоредба. Сочените въпроси са, налице ли е ясна и валидна воля на адвокат и клиент, сключили два договора за правна помощ, когато постигнатия правен резултат по единия договор е част от втория договор. Втория въпрос е свързан с доказване на договореното възнаграждение по сключен договор между адвокат и клиент, като третия поставен въпрос отново е свързан с доказването на смисъла или част от него на волеизявлението по сключен договор. Всички поставени от касатора въпроси предполагат наличието на договор между страна и адвокат, във връзка с който се претендира адвокатско възнаграждение. Така поставените въпроси са неотносими към производството по чл.288 ГПК, доколкото решаващия извод на съда с обжалваното решение е липсата на сключен договор между страните по делото, в който се твърди, че е договорено претендираното възнаграждение. От фактическа страна е прието, че ищецът не е доказал съществуването на договор, поради което въпросите, свързани с тълкуването на договора и доказването на действителната воля на страните по него относно възнаграждението са въпроси, които не могат до доведат до извод за наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1-3 и ал.2 ГПК, още повече, че не се сочи и наличието на тези предпоставки. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска, като в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените за настоящото производство съдебни разноски, в размер на 1800 лева, на основание чл.78, ал.3 ГПК. Водим от горното, състав на ВКС