Определение № 1027 от 04.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4841/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Х. О. Ч., подадена чрез адв. К. Р. от АК – [населено място], срещу въззивно решение № 137 от 14.07.2025г. на Пловдивски апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 255/2025г., в частта, имаща характер на определение, с която след като отменя определение № 277/17.03.2025г., постановено по гр.д. № 419/2024 г. по описа на Окръжен съд – Хасково, ИЗМЕНЯ решение № 471/20.11.2024 г., постановено по гр.д. № 419/2024 г. по описа на Окръжен съд – Хасково, в частта за разноските, като ОСЪЖДА М. М. Д. да заплати на адвокат К. Р. от АК – [населено място] сумата 600,00 лв. /шестстотин лева/ адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 от ЗА за оказана безплатно правна помощ на Х. О. Ч. в производството по гр.д. № 419/2024 г. по описа на Окръжен съд – Хасково. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. Искането е за неговата отмяна. В същата е инкорпорирано и искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС по въпросите: 1/ Следва ли чл.101, §1 от ДФЕС ,тълкуван по начина,указан в Решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22, да се разбира в смисъл, че не допуска национална правна уредба като съдържащата се в чл.38, ал.2 от ЗА, съгласно която при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение на адвокат, оказващ безплатна правна помощ, съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения и осъжда другата страна да го заплати? ;2/ При положителен отговор на първия въпрос, тълкуването на чл.101, §1 от ДФЕС по начина,указан в Решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22, може ли да доведе до ограничаване на реалния и ефективен достъп до правосъдие по смисъла на чл.47 от ХОПЕС, ако за националния съд не е налице никакво обективно ограничение при извършване на преценката дали да намали поради прекомерност разноските за адвокатско възнаграждение на страните,както и при извършването на преценката в какъв размер да определи адвокатското възнаграждение в полза на адвоката, предоставил безплатна правна помощ на страна по делото? и 3/ Тълкуването на чл.101, §1 от ДФЕС по начина, указан в Решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22, може ли да доведе до ограничаване на свободното предоставяне на услуги по смисъла на чл.56 и сл. от ДФЕС, ако за националния съд не са налице никакви обективни ограничения и никакви обективни критерии при извършване на преценката в какъв размер да определи адвокатското възнаграждение в полза на адвоката, предоставил безплатна правна помощ на страна по делото? В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставя следния процесуалноправен въпрос: „Трябва ли съдебните актове да бъдат мотивирани?“.За да обоснове наличието на поддържаното основание касаторът се позовава на определения на ВКС, постановени в производство по чл.288 ГПК – на ІІІ ГО по гр.д.№1743/24г.; на ІІ ГО по гр.д.№2105/23г. и гр.д.№4801/2019г.; на І ГО по гр.д.№4034/2019г. и на ІV ГО по гр.д.№ 38/2022г. Във връзка със същия въпрос касаторът поддържа и основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК като твърди противоречие с Решение на Конституционния съд №7/30.06.2020г. по к.д.№11/2019г. В срок е постъпил отговор по частната касационна жалба, подаден от насрещната страна М. М. Д. чрез адвокат Н.М.. В отговора е изразено становище за липса на основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на частната касационна жалба. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., за да се произнесе съобрази следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване въззивен акт. За да постанови обжалваното решение в частта му, имаща характер на определение, въззивният съд е установил от фактическа страна, че с решение № 471 от 20.11.2024г. по гр.д. № 419/2024г. на Хасковски окръжен съд Х. Ч. е осъдена да заплати на М. М. Д. 74 840 лв., представляващи част от неизпълненото й задължение за връщане на дадената й в заем сума от 100 000 лв., получени, както следва: 35 000 лв. на 07.02.2018 г. и 65 000 лв. на 17.02.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на завеждане на делото - 21.05.2024 г., до окончателното й изплащане, като е отхвърлен искът за заплащане на законна лихва върху главницата, считано от 30.08.2022 г. - датата на предявяване на искова молба, предмет на разглеждане по гр.д. № 2640/2022 г. по описа на Районен съд – Хасково, до 20.05.2024 г. След постановяване на решението Х. Ч. е сезирала съда с молба по чл.248 ГПК с искане за допълване на решението в частта за разноските като в полза на процесуалния й представител – адвокат Р., който й е осъществил безплатна правна помощ в производството, бъде определен и присъден адвокатски хонорар съобразно отхвърления размер на претенцията. С определение № 277/17.03.2025 г. на ХРС е оставена без уважение молбата по чл. 248 от ГПК на Х. Ч. за изменение на постановеното по делото решение в частта на разноските, като бъде присъдено в полза на адвокат К. Р. възнаграждение на основание чл. 38 от ЗА. При тази фактическа обстановка решаващият състав е намерил, че по същността си отхвърлената претенция представлява иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД с цена от 15 935,69 лв., изчислена с калкулатор на БНБ за законната лихва за забава за страната за претендирания период, като при отхвърляне на този иск на ответницата се дължат разноски по реда на чл. 78, ал. 3 от ГПК, респ. следва да бъде осъден ищецът Д. да заплати на адвокат К. Р. по реда на чл. 38 от ЗА адвокатско възнаграждение за предоставената на ищцата безплатно правна помощ в първоинстанционното производство в размер на 600 лв. По тези съображения е отменил определение № 277/17.03.2025 г. на ХРС и вместо това е постановил, че изменя решение № 471/20.11.2024 г., постановено по гр.д. № 419/2024 г. по описа на Окръжен съд – Хасково, в частта за разноските, като ОСЪЖДА Д. да заплати на адвокат К. Р. от Адвокатска колегия – Пловдив, сумата 600,00 лв. /шестстотин лева/ адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 от ЗА за оказана безплатно правна помощ на ответницата Ч. в първоинстанционното производство. По искането за преюдициално запитване: С оглед постановеното задължително за съдилищата съгласно чл. 633 ГПК, решение от 25.01.2024г. по дело С - 438/22г. на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация, Наредба № 1/09.01.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа / загл. изм. ДВ бр. 14/2025г./ е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, и националният съд е длъжен да откаже да я приложи, поради което размерът на възнаграждението не може да бъде определен съобразно разпоредбите на Наредбата. Установените с Наредба № 1/2004г. размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир за съда при определяне на възнаграждения, но без да са обвързващи за него, като те подлежат на преценка, от значение за която са видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В процеса, който извършва съдът при определяне на възнаграждението на адвокат, намират приложение принципите за достъпност до адвокатска защита като гаранция за достъп до правосъдие, възмездният характер на тази защита със зачитане на разумно и пропорционално възнаграждение (чл. 36, ал. 2 ЗА - изискването самото възнаграждение да е обективно и справедливо) и принципът за съразмерност (правилата за възлагане отговорността за разноски съобразно изхода на делото в гражданския процес съгласно чл. 78 ГПК). След решенията на Съда на ЕС по съединени дела C-427/16, С 428/16 и C-438/22 е формирана трайна и непротиворечива практика на ВКС, че нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, сега с променено наименование - Наредба № 1/2004г. за възнаграждения за адвокатска работа, която задължава съда да определи адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в нея, в случаите, когато адвокатът е осъществил безплатна адвокатска помощ, не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочените в наредбата минимални размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определянето на такива в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв, но не са обвързващи за съда. При определяне на конкретния размер на адвокатското възнаграждение за оказаната от адвоката безплатна правна помощ от значение са видът на спора, материалният интерес, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото - така напр. определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г., І т. о., определение № 1183 от 14.03.2024 г. по гр. д. № 2605/2023 г., III г. о., определение № 712 от 21.03.2024 г. по т. д. № 175/2023 г., I т. о., определение № 2198 от 08.08.2024 г. по т. д. № 1916/2023 г., І т. о. и др. /. В този смисъл, материалният интерес по делото не е водещ при преценката за прекомерност на адвокатското възнаграждение - определение № 23/07.01.2026 г. по ч. т. д. № 1793/2025 г., I т. о., а при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение, в това число и в хипотезата на осъществена безплатна правна помощ, съдът следва да извърши преценка по вътрешно убеждение за реално предоставената услуга, въз основа на изложените по-горе критерии, без да е обвързана от минималните прагове на адвокатските възнаграждения по Наредба № 1/2004 г. При съобразяване на гореизложеното искането по чл. 628 ГПК за отправяне на преюдициално запитване до СЕС е неоснователно - не е изпълнено условието по чл.629 ал.3 ГПК. Това е така защото по този въпрос е дадено разрешение в задължителната за националните съдилища практика на СЕС, обективирана в решение от 25.01.2024г. по дело С - 438/22г. на СЕС, която ясно и еднозначно дава отговор на поставените въпроси. След като отговорът на поставените от касатора въпроси произтича ясно и недвусмислено от предходни решения на СЕС, то не са налице предпоставки за отправяне на исканото преюдициално запитване. По искането за допускане на касационното обжалване: Поставеният процесуалноправен въпрос съставлява общо основание за достъп до касация, но не е налице поддържаното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Същото не е установено от касатора, доколкото актовете, на които се позовава, са постановени в производство по чл.288 ГПК, не формират сила на присъдено нещо и не съставляват практика на ВКС по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Налице е обаче основанието по чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Доколкото въззивният съд не е изложил никакви съображения относно начина и критериите, по които е определил размера на дължимото възнаграждение за оказаната пред първата съдебна инстанция безплатна правна помощ в размер на сумата 600лв., то даденото от този съд правно разрешение на поставения от касатора процесуалноправен въпрос е в противоречие с Решение № 7/30.06.2020 г. по конст. дело № 11/2019 г. на КСРБ, постановено по задължително тълкуване на разпоредбата на чл. 121, ал. 4 от Конституцията на Република България относно изискването за мотивиране на съдебните актове. Правилото, което следва от разпоредбата на чл. 121, ал. 4 от Конституцията е, че съдът е длъжен да мотивира /т. е. да обясни/ акта си по начина и във формата, предписани от съответния процесуален закон. Целта на конституционната повеля за мотивиране на съдебните актове се свързва с необходимостта властническата воля на съда да се основава на ясни съображения, т. е. да са известни причините за постановяване на даден съдебен акт. Тази идея е проведена последователно в действащите процесуални закони, които без изключение установяват определени изисквания, на които следва да отговарят мотивите на съдебните актове. Разпоредбата на чл. 236, ал. 2 от ГПК предвижда, че към решението се излагат мотиви. Изискването за мотивиране на актовете на съдилищата се отнася до всички актове, вкл. тези по движение на делото – определения и разпореждания. Необходимостта от излагане на мотиви е насочена към гарантиране на законосъобразността на постановеното от съда, тъй като мотивите илюстрират подвеждането на фактите по конкретното дело под приложимата законова норма и изясняват нейния смисъл, съобразно който се формират правните изводи, обуславящи акта. Законосъобразността на съдебния акт може да бъде достъпна за преценка на страните, което е предпоставка и за упражняване на правото на жалба, само и единствено в случай, че са достъпни /т. е. известни/ правните съображения за постановяването му. Както е изяснено в решение № 209/10.08.2015 г. по гр. д. № 2796/2013 г. на IV г. о.; решение № 110/25.07.2016 г. по гр. д. № 5119/2015 г. на IV г. о.; решение № 271/08.02.2017 г. по гр. д. № 1368/2016 г. на IV г. о. и др., съдът трябва конкретно, точно и ясно да каже какво приема за установено относно фактическите положения, да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а мотивите на съдебния акт следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване на делото; необходимите фактически и правни съображения на съда, изложени ясно и пълно. Въззивното определение в случая е постановено в отклонение с установената съдебна практика. Това налага да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част, имаща характер на въззивно определение, и въпросът да се разреши по същество от настоящата инстанция. Адвокат Р. е осъществил безплатна правна помощ и процесуално представителство на ответницата в първоинстанционното производството. Защитата е била насочена срещу предявените две претенции по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД с цена на иска 74840лв. и по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД с цена 15 935,69 лв., изчислена с калкулатор на БНБ за законната лихва за забава за страната за претендирания период. При отхвърляне на този иск по чл.86 ЗЗД на ответницата се дължат разноски по реда на чл. 78, ал. 3 от ГПК, респ. следва да бъде осъден ищецът Д. да заплати на адвокат К. Р. по реда на чл. 38 от ЗА адвокатско възнаграждение за предоставената на ответницата безплатна правна помощ в първоинстанционното производство в размер на 1500 лв. Настоящият състав приема, че адвокатското възнаграждение, което следва да се присъди в полза на адв.Р. следва да бъде в този размер с оглед фактическата и правна сложност на казуса, вида и характера на отхвърлената ацесорна претенция, тежестта и спецификата на предоставяната процесуална защита и предполагаемото време за проучване и изготвяне на защита по тази конкретна претенция. Не без значение е и спецификата на първоинстанционното производство, което предполага висока правна квалификация на ангажираните адвокати, представляващи страните по делото, и способност за своевременно релевиране на защитните възражения. Съдът съобрази, че процесуалният представител на ответника по иска е изложил обосновани съображения по съществото на спора, както в отговора на исковата молба, така и в хода на производството и в пледоарията по същество. Следва да се посочи и това, че при определяне на възнаграждението съдът не е обвързан от минимално определен размер на адвокатския хонорар в нормативен акт, изготвен от съсловна организация на адвокатите, което трябва да се счита за ограничаване на конкуренцията с оглед на целта по см. на чл. 101, § 1 ДФЕС във вр. с чл. 4, § 3 ДЕС, (решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22) и развитите от жалбоподателя съображения за приложимост на Наредбата, съдът няма да обсъжда. Към настоящия момент, 1500лв., след превалутиране по чл. 12 ЗВЕРБ и закръгляване по чл. 13 ЗВЕРБ, е 766, 94 евро. От 01.01.2026 г. до 01.02.2026 г. плащането може да бъде извършено в евро или лева, т. нар. период на двойно обращение на лева и еврото, съгласно чл. 25 от ЗВЕРБ, а след това – само в евро. Доколкото настоящото производство няма самостоятелен характер, за същото на страните разноски не се дължат, поради което и съдът не присъжда такива по искането на жалбоподателя. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето г.о.,