Определение № 1295 от 18.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3532/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България срещу решение №225 от 21.6.2024 г., постановено по гр.д. №86 по описа за 2024 г. на Пернишкия окръжен съд, първи въззивен граждански състав, в частите с които след частично потвърждаване и частична отмяна на решение № 1193 от 23.11.2023 г. по гр. д. № 02991 по описа за 2023 г. на Пернишкия районен съд, VIII граждански състав, като краен резултат Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Д. С. Л. 5 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване за извършено престъпление по чл.343б, ал.1 от НК, приключило с оправдателна присъда. Касаторът твърди, че в обжалваните части решението на Пернишкия окръжен съд е неправилно поради необоснованост – основание за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Желае касационното обжалване да бъде допуснато на основание т.1 на чл.280, ал.1 от ГПК по въпроса за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши след преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД. Според касатора по този въпрос е налице противоречие между въззивното решение и т. II на ППВС № 4 от 23.12.1968 г. и е формирана противоречива практика на съдилищата, която е цитирана. Освен това твърди, че въззивното решение не е съобразено също с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т.гр.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС поради липсата на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди. Д. Л. не взема становище по касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното: Прокуратурата на Република България е повдигнала и поддържала срещу Д. С. Л. обвинение в престъпление по чл.343б, ал.1 от НК за това, че на 17.05.2020 г. е управлявала в [населено място] на [улица]лек автомобил с концентрация на алкохол в кръвта над 1,2 промила. След като е била оправдана, Д. Л. е предявила срещу Прокуратурата на Република България иск за заплащане на обезщетение за причинените и от незаконно воденото наказателно производство неимуществени вреди в размер на 20 000 лв. В исковата молба тя е описала не само обичайните негативни последици, които всяко лице търпи от повдигнато обвинение, но е посочила също, че неправомерно отнетото и свидетелство за правоуправление и регистрационни номера за повече от една година са и създали сериозни неудобства както за придвижването до работното и място, така и за полагане на грижи за двете и малолетни деца при водене на училище и извънучилищни занимания. Изтъкнала е, че страда от астма, което заболяване често предизвиква кризи и необходимост от спешно лечение, а ползването на градски транспорт по време на пандемията я е изложило на среда с изразена зараза от ковид. Пернишкият районен съд е приел, че наказателното производство е приключило в разумен срок за по-малко от година, повдигнатото обвинение не е за тежко престъпление и не е наложена мярка за неотклонение, поради което е счел, че са причинени обичайните неимуществени вреди и е присъдил на ищцата 1500 лв. обезщетение, а до пълния предявен размер е отхвърлил иска. Пернишкият окръжен съд е увеличил размера на обезщетението до 5 000 лв., като е отчел, че през периода на наказателното производство ищцата е чувствала несигурност в положението си и в бъдещето си. Същевременно всекидневно е изпитвала неудобство и притеснения от обстоятелството, че е била лишена от възможността за управление на МПС, още повече, че сама се е грижила и за двете си малолетни деца. В тази връзка съдът е отчел и обстоятелството, че процесният период е протекъл в условията на пандемия при налично заболяване от астма, което допълнително е усложнило обстановката за ищцата. Изложил е съображения, обосноваващи отговорността на Прокуратурата на Република България и за неимуществените вреди от принудителните административни мерки, каквато в случая е отнемането на свидетелството за правоуправление, позовавайки се на практиката на ВКС/ решение № 50084 от 30.05.2023 г. по гр. д. № 1961/2022 г. на III ГО/. Съставът на ВКС констатира, че няма основания за допускане на решението на Пернишкия окръжен съд до касационно обжалване. Въззивният съд е разрешил поставения от касатора въпрос относно определяне на размера на неимуществените вреди по справедливост в съответствие с практиката на ВКС. Съобразил е както указанията на т. II на ППВС № 4 от 23.12.1968 г. за преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, обуславящи този размер, така и множеството решения на ВКС, касаещи значимите критерии при формиране на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно водено наказателно производство. Определящи за по-високия от обичайния размер на обезщетението в случая са причинените от отнемането на свидетелството за управление на МПС неудобства и притеснения. Наложената принудителна административна мярка е в причинна връзка с невъзможността ищцата да ползва лично превозно средство при полаганите от нея грижи за две малолетни деца, оправданият страх от увеличения риск от заразяване в градския транспорт по време на пандемията с оглед заболяването и от астма. Изводът на въззивния съд, че Прокуратурата на Република България носи отговорност и за тези неимуществени вреди почива на практиката на ВКС, съдържаща се в решение № 50084 от 30.05.2023 г. по гр. д. № 1961/2022 г. на III ГО. Не се установява принципно противоречие между въззивното решение и цитираното от касатора решение № 35 от 26.01.2009 г. по гр. д. № 6122/2007 г. на I ГО на ВКС. С това решение е намален размерът на дължимото от Прокуратурата обезщетение за неимуществени вреди по иск по чл. 2, т. 2 от ЗОДОВ, без да се констатират каквито и да е сходства с настоящия случай. Напълно извън предмета на решението на ВКС са установените по настоящото дело неимуществени вреди от наложената принудителна административна мярка. Евентуалните противоречия с останалите посочени от касатора в изложението решения на Великотърновския окръжен съд и на Разградския окръжен съд са без значение, тъй като противоречивата практика на съдилищата вече не е основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК с изменението в ДВ, бр.86 от 2017 г. Въззивният съд е изложил свои собствени съображения по съществото на спора, поради което въззивното решение не противоречи на указанията, дадени в т.19 от ТР № 1 от 4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Обжалваното решение съдържа също достатъчна обосновка на причинно-следствената връзка между незаконното наказателно преследване и претърпените неимуществени вреди, затова съответства на дадените в т.3 и т.11на ТР № 3 от 22.4.2005 г. на ОСГК указания относно установяването на тази връзка. Ето защо по тези въпроси на Прокуратурата касационно обжалване също не следва да се допуска. По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Пернишкия окръжен съд по посочените от Прокуратурата на Република България въпроси не следва да се допуска. Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение