Определение № 196 от 26.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 156/2018 г.

Производството е по реда на чл. 278, ал. 1 ГПК, вр. чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. С определение № 21 от 18 януари 2018 г., постановено по настоящото дело, се констатира, че поставените в настоящото производство въпроси са аналогични на обуславящите такива, предмет на образуваното пред общото събрание на съдиите от ОСГТК на ВКС и на Първа и Втора колегия на ВАС тълкувателно дело № 2/2015 г. по описа на ВКС. Тъй като по посоченото тълкувателно дело е постановено определение № 1 от 25 март 2021 г., с което е отклонено искането на председателя на Висшия адвокатски съвет за приемане на съвместно тълкувателно постановление по въпроса по кой процесуален ред и пред кой съд следва да се разгледа искът за отговорността на държавата за вреди, причинени от нарушение на правото на Европейския съюз, пречката за движението на делото е отпаднала, поради което производството следва да бъде възобновено. Образувано е по частната касационна жалба на Е. А. К., Д. А. К. и А. Д. К. – тримата с адрес в [населено място], против определение № 187 от 3 април 2017 г., постановено по ч.гр.д. № 41/2017 г. по описа на апелативния съд в гр. Пловдив, с което се потвърждава определение № 573 от 18 октомври 2016 г., постановено по гр.д. № 549/2015 г. по описа на окръжния съд в гр. Пазарджик, за прекратяване на производството по делото поради местна неподсъдност на предявените искове и за изпращането му по подсъдност на Софийския градски съд. В частната касационна жалба се поддържа, че обжалваният акт, както и потвърденото с него определение, са незаконосъобразни, несъответстващи на духа и смисъла на приложимата нормативна уредба. Изложени са оплаквания за липса на изрична правна уредба на процедурата за ангажиране на отговорността на държавата за вреди от нарушения на правото на ЕС. Поддържа се, че исковите претенции са насочени срещу ответници, които разполагат не само със съответните правомощия, но и със съответни задължения пред обществото и различните правни субекти, за да приемат необходимите действия както за ефективното, точно и правилно транспониране на директивите на ЕС, така и регламентирането на вътрешноправни механизми, чрез които засегнатите да търсят отговорност от съответните органи и институции, като в случая това задължение явно не било изпълнено. Сочи се, че извършеното престъпление, във връзка с което се претендират обезщетенията в настоящото производство, е извършено в района на окръжния съд в гр. Пазарджик, както и че разпоредбата на чл. 115 ГПК съдържа възможност за изборна местна подсъдност по исковете за вреди от непозволено увреждане, които могат да се предявят и по местоизвършване на деянието. Оспорва се изводът на предходните инстанции за неприложимост на цитираната разпоредба, тъй като ответниците не следвало да черпят права от собственото си неправомерно поведение (бездействието си да уредят надлежна процедура за ангажиране на отговорността на държавата за нарушение на правото на Европейския съюз), като така се опитвали да шиканират процеса, обосновавайки изгодна за тях подсъдност. Поддържа се още, че пътуването до София би създало трудности за ищците, докато за ответниците не би имало каквито и да е затруднения да изпращат процесуалните си представители в компетентния окръжен съд. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа наличие на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Направено е и искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по първите два въпроса от изложението. Насрещните страни по частната касационна жалба не вземат становище в срока за отговор. Обстоятелствата по делото са следните: Производството по гр.д. № 549/2015 г. по описа на окръжния съд в гр. Пазарджик е образувано по предявени от Е. А. К., Д. А. К. и А. Д. К. срещу държавата, представлявана от министъра на финансите, срещу Народното събрание на Република България и срещу Министерство на правосъдието обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 4, § 3 ДЕС за заплащане на обезщетение за причинени на ищците неимуществени и имуществени вреди вследствие на нарушение на правото на Европейския съюз. В исковата молба са изложени твърдения, че ищците са наследници по закон на К. Д. К., починала на 08.06.2010 г. вследствие на извършено от А. Д. Ш. убийство, за което същият е признат за виновен и му е наложено наказание дванадесет години лишаване от свобода с влязла в сила на 28.12.2010 г. присъда по н.о.х.д. № 761/2010 г. по описа на окръжния съд в гр. Пазарджик; че извършителят е осъден да заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер от по 80000 лева на Е. К. и Д. К. и 20000 лева на А. К., ведно със законните лихви, за събирането на които суми било образувано изпълнително производство; че въпреки предприетите действия по принудително изпълнение, са събрани незначителни части от вземанията на ищците поради липса на имущество на Ш., от което те да се удовлетворят. Поддържа се, че липсва възможност да бъдат компенсирани и по реда на Закона за подпомагане и финансова компенсация на пострадалите от престъпления (ЗПФКПП), приет въз основа на Директива № 2004/80/ЕО на Съвета от 29.04.2004 г. относно обезщетението на жертвите на престъпления, тъй като поради неправилно транспониране на директивата този закон предвиждал държавата да компенсира само имуществените вреди – пряка и непосредствена последица от престъплението, но не и неимуществените такива, поради което било налице нарушение на правото на Европейския съюз. В нарушение на правото на Европейския съюз и на Конституцията на Република България липсвал създаден адекватен държавен механизъм, чрез който да се осигури ефективното получаване на обезщетенията, присъдени на жертвите на престъпления. Българското законодателство също така третирало неравнопоставено жертвите на различните видове престъпления, въвеждайки множество различни дискриминационни режими за обезщетяване. Поради това, на основание чл. 4, § 3 ДЕС във връзка с Директива № 2004/80/ЕО на Съвета от 29.04.2004 г. и ЗПФКПП, ищците претендират обезщетения за претърпени от тях неимуществени и имуществени вреди от нарушение правото на Европейския съюз, като обезщетенията за неимуществени вреди са в размери, съответни на вече присъдените, но останали неудовлетворени такива, а имуществените – в размерите на заплатените за инициираното изпълнително производство адвокатски хонорари, разноските за които също не били удовлетворени. В срока по чл. 131 ГПК са постъпили отговори на исковата молба от Министерството на правосъдието и Народното събрание, съдържащи становищата на ответниците за недопустимост и неоснователност на предявените искове, като са направен и възражения за местната неподсъдност на спора пред окръжния съд в гр. Пазарджик. С определение № 573 от 18 октомври 2016 г. първоинстанционният съд е уважил отвода за местна подсъдност, поради което е прекратил производството по гр.д. № 549/2015 г. и е изпратил делото на Софийския градски съд на основание чл. 108, ал. 1 ГПК. С обжалваното в настоящото производство определение се приема, че не са налице материалноправните предпоставки за прилагането на специалния ред на ЗОДОВ, приложим само в изрично уредените в него случаи. Приема се, че в случая се касае за претенции с правно основание чл. 49 ЗЗД, като местната подсъдност по спора се определя съобразно нормите на ГПК; че всички ответници са държавни органи с управление в гр. София и се претендират вреди от нарушение на правото на Европейския съюз поради неправилно транспониране на директива, поради което компетентен да се произнесе по тези искове е Софийският градски съд. За неоснователни са приети доводите за приложимост на предвидената в чл. 115 ГПК изборна местна подсъдност, доколкото вредите, обезщетение за които се претендира в настоящото производство, произтичат от твърдяното от ищците нарушение на правото на Европейския съюз във връзка с обезщетяването на жертвите на престъпления, а не пряко от убийството на наследодателката им. Касационният съд приема, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Липсват предпоставки за допускане на касационното обжалване по първия въпрос: как следва да бъде определен местно компетентният национален съд при отправена претенция въз основа на чл. 4, § 3 от Договора за Европейския съюз във връзка с невъзможност за реално изпълнение на присъдени с влязла в сила присъда обезщетения за претърпени неимуществени вреди от престъпление, както и за имуществени вреди, все с оглед практическата невъзможност за реално изпълнение, при условие че липсва специална национална правна уредба. Отговорността за обезщетяване на вреди, причинени от държавите членки в нарушение на правото на Европейския съюз, може да бъде реализирана както директно по силата на ДЕС, така и по вътрешното право на всяка държава-членка. Правото на Европейския съюз не установява процесуалните правила, които се прилагат към разглеждането на исковете за обезщетяване на вреди, поради което действа процесуалната автономия на държавите членки, които носят отговорността за осигуряване на ефективна защита на правата на страните. Когато претенциите се основават на правото на Европейския съюз, националното законодателство с оглед вида на търсената защита предоставя различни правни възможности в няколко посоки. В националния ни правен ред споровете за отговорността на държавата за вреди, причинени от нарушение на правото на Европейския съюз, са гражданскоправни, и по общо правило подлежат на разглеждане от гражданските съдилища по реда на ГПК. С измененията на чл. 1 ЗОДОВ (ДВ, бр. 30 от 2006 г.) от подведомствеността на гражданските съдилища са изключени исковете за отговорността на държавата и общините за вреди, причинени от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, като същите се разглеждат от административните съдилища по реда на АПК. В тази категория дела следва да се включат и исковете за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз от тези органи и лица. С новата разпоредба на чл. 2в ЗОДОВ (ДВ, бр. 94 от 2019 г.) от подведомствеността на гражданските съдилища са изключени и исковете за отговорността на държавата от нарушение на правото на Европейския съюз от правораздавателната дейност на административните съдилища, като съгласно § 6, ал. 1 ЗИД ЗОДОВ (ДВ, бр. 94 от 2019 г.) този закон се прилага за предявените искови молби, подадени след влизането му в сила, а съгласно ал. 2, неприключилите до влизането в сила на този закон производства се довършват от съдилищата, пред които са висящи, включително при последвало въззивно и касационно обжалване (сравни решение № 16 по гр.д. № 1914/2020 г., IV г.о., ВКС). Когато вредите се претендират извън предвидените в ЗОДОВ хипотези, отговорността на държавата се осъществява по общия исков ред, съгласно който няма пречка да се реализира отговорността, при спазване на общо установените принципи за законност, равенство и справедливост, когато доказателствената тежест ще бъде за страните да установят фактите, на които основават своите искания, а именно съответното нарушение на норма на Европейския съюз или национална правна норма. Местната подсъдност е сред изрично уредените в процесуалния закон относителни процесуални предпоставки за развитието на гражданското съдопроизводство. В съответствие с диспозитивното начало съдът проверява наличието на тази предпоставка само при заявено възражение на конституираната в процеса страна, тъй като правилата за местната подсъдност са създадени в интерес на страните по делото. Съдебната практика и правната доктрина безпротиворечиво приемат, че при възражение на заинтересованата страна за местна неподсъдност на спора, съдът е длъжен при наличие на законовите условия за това, да го уважи и да препрати делото по компетентност. В обжалваното определение, въззивният съд се е произнесъл в съответствие с разпоредбата на чл. 108, ал. 1 ГПК. Първоинстанционният съд е сезиран с искове с правно основание чл. 4, § 3 ДЕС за заплащане на обезщетение за вреди вследствие нарушение на правото на Съюза (неправилно транспониране на Директива № 2004/80/ЕО на Съвета от 29.4.2004 г. относно обезщетението на жертвите на престъпления). Следователно, процесуалните правила за определяне на местната подсъдност са ясно определени в ГПК и съобразени в обжалваното определение, поради което не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК по първия поставен от жалбоподателите въпрос. Останалите два въпроса: може ли ответниците по делото – съответните компетентни органи и институции (Държавата, Народното събрание, Министерството на правосъдието), отговорни включително за липсата на такава специална уредба, да възразят за неподсъдност на делото, като изискват неговото разглеждане от съда по тяхното местоседалище, като се съобрази и че ищците са лица, жертви на престъпление, и в случаите по-горе намира ли приложение разпоредбата на чл. 115 ГПК, и могат ли ищците по предявените искове да се ползват от нея, не са обуславящи, доколкото същите се основават на становището на ищците, че в случая подсъдността следва да се определи съгласно правилото на чл. 115 ГПК, според което иск за вреди от непозволено увреждане може да се предяви и по местоизвършването на деянието, а ищците били жертви на престъпление. Видно от данните по делото, предявените искове за обезщетение за вреди черпят основанието си от твърдяното нарушаване правото на Европейския съюз от страна на ответниците, а не от извършеното от А. Д. Ш. престъпление, поради което не са налице предпоставките на чл. 115 ГПК и местната подсъдност следва да се определи по седалището на ответниците по делото, съобразно общите правила за местната подсъдност. Неоснователно е искането на частните жалбоподатели за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, тъй като твърденията им не попадат в приложното поле на чл. 628 ГПК - не се отнасят до тълкуването на разпоредба на правото на Европейския съюз или до тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз. В случая не е налице неяснота или празнота с оглед изясняване на действителното съдържание на правни норми на правото на Европейския съюз, тъй като процесуалният ред е установен еднакво за всички граждани и юридически лица и към този етап в производството по делото не се налага тълкуване на разпоредба от общностното право от значение за правилното решаване на делото. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,