Определение № 843 от 13.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 465/2025 г.

взе предвид следното. Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК, образувано по частна жалба на ищеца Е. А., в качеството на ЕТ „Е. А. - Л.“, срещу определение на състав на ВКС. Ответникът „Банка ДСК“ АД оспорва жалбата. С обжалваното определение съставът на ВКС е оставил без разглеждане подадената от частния жалбоподател касационна жалба срещу въззивно решение на Кюстендилски окръжен съд. За да постанови определението си, съставът е приел, че исковото производство е образувано по искове по чл. 439 ГПК за установяване на несъществуването на вземания на ответника, произтичащи от договор за банков кредит, а именно: 14 810,33 лв. главница, 18 961,87 лв. лихва за забава, 1339,25 лв. присъдена лихва, 150 лв. такси и 901,68 лв. съдебни разноски. Приел е, че доколкото оспорените вземания произтичат от абсолютна търговска сделка по смисъла на чл. 1, ал. 1, т. 7 ТЗ, делото се явява търговско, а доколкото и двете страни са търговци, т. е. жалбоподателят няма качеството на потребител, не е налице и изключението по чл. 113 ГПК за разглеждане на делото по общия ред за гражданските дела. С това е обосновал извод за приложимост на предвидения в чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 2 ГПК праг за касационна обжалваемост по търговски дела от цена на иска в размер на 20 000 лв. и като е съобразил, че цената на никой от предявените обективно съединени искове не надхвърля този размер, е приел, че въззивното решение не подлежи на касационно обжалване. Определението е правилно. Доводът, че жалбоподателят-ищец има качеството на потребител предвид липсата на доказателства за начина на изразходване на кредита, т. е. за цели, свързани с търговската дейност, е неоснователен. В случая не се спори, че процесния договор за кредит жалбоподателят е сключил в качеството на едноличен търговец. Поради това и съгласно чл. 286, ал. 3 ТЗ се предполага, че договорът е свързан с търговската му дейност, поради което в негова тежест е да докаже липсата на такава връзка. Доказателства, оборващи презумпцията по чл. 286, ал. 3 ТЗ, не са налице, поради което следва да се приеме за установено наличието на такава връзка. Последното изключва за жалбоподателя качеството потребител по смисъла на член 3, буква „а“ от Директива 2008/48/ЕО, респ. чл. 9, ал. 3 ЗПК и чл. 113 ГПК, оттук и приложимостта на установения в чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 ГПК по-нисък праг за достъп до касационно обжалване по граждански дела. Неоснователен е и доводът, че общият размер на спорните задължения надхвърля 20 000 лв. Съгласно установената последователна практика на ВКС по приложението на чл. 280, ал. 3 ГПК допустимостта на касационното обжалване се определя с оглед цената на всеки от обективно съединените искове поотделно, а не въз основа на общия сбор. По изложените съображения обжалваното определение следва да бъде потвърдено. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 25а, ал. 3 НЗПП и съобразно направеното искане жалбоподателят следва да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв. С тези мотиви съдът