Определение № 2552 от 07.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 578/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадената чрез адв.П. К. от АК - Ст.З. съвместна касационна жалба на А. И. И. и Х. И. А., констиуирани по реда на чл.227 ГПК, в качеството им на наследници по закон на починалата в хода на производството пред съда ищца К. П. М.. Обжалвано е решение № 389 от 17.11.2023г. по възз.т.д.№ 420/2023г. на АС - Пловдив в частта, с която е потвърдено обжалваното от касаторите решение от 19.05.2023г. по т.д.№ 95/2021г. на ОС - Ст.З. за отхвърляне на предявения частичен иск за обезщетение, с правно основание чл.513 КЗ, за репариране на неимуществени вреди от смъртта на сина на ищцата - Н. И. А. при ПТП, настъпило на 07.06.2020г., за размера над 75 000лв. до предявения размер от 150 000лв., ведно със законната лихва, считано от 16.07.2020г. до окончателното изплащане на сумата.

В касационната жалба са релевирани основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3, предл.1 и 2 ГПК – процесуална и материална незаконосъобразност. Касаторите намират, че изводите на въззивния съд за наличие на съпричиняване и за определяне на степента му са извършени при неправилно приложение на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД. Поддържат, че при извършването им не е извършен всестранен анализ на събраните по делото доказателства относно механизма на произшествието и не е извършена съпоставка между тежестта на нарушенията на делинквента и на пострадалия. Считат, че не е взето предвид непосредственото преди събитието самокатастрофиране на лекия автомобил, в резултат на което той е бил увреден и водачът му е претърпял травматични увреждания, и не са обсъдени причините, поради които пострадалият не е упражнявал непрекъснат контрол върху лекия автомобил и пътната обстановка, не е предприел действия по обозначаване на лекия автомобил и се е намирал неправилно ситуиран върху пътното платно. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и за уважаване на иска в предявения размер. Претендирано е присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са въведени едновременно основанията по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по следните правни въпроси:

1. При преценка на основателността на възражението за съпричиняване може ли изводът за наличие на принос на увреденото лице по см. на чл.51, ал.2 ЗЗД към настъпване на вредите да почива на действия или бездействия на пострадалия, които не са обсъдени в детайли и не са доказани по несъмнен и безспорен начин?

2. Наличието на принос следва ли да бъде доказано по несъмнен начин от страната, която се позовава на него, чрез установяване на конкретния действия или бездействия на увредения, намиращи се в причинна връзка с настъпване на вредоносното събитие и/или на вредите от него, или може да бъде установено чрез възпроизвеждането на принципни положения?

3. Въззивният съд следва ли да прецени дали конкретното проявление на действие или бездействие на пострадалото лице обективно съставлява пряка и непосредствена причина за настъпване на вредите?

4. При приложение на института на чл.51, ал.2 ЗЗД и определяне на процент на съпричиняване следва ли съдът да извърши преценка за тежестта на нарушенията на делинквента и пострадалото лице и да ги съпостави с оглед обективно определяне на размера на приноса за настъпване на вредите?

В подадения чрез адв.Т. Я. писмен отговор Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, [населено място], оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба. Претендира за присъждане на направените разноски за адвокатско възнаграждение.

Съставът на I т.о., в изпълнение на правомощията в производството по чл.288 ГПК, приема следното:

Въззивният съд е сезиран с въззивна жалба на касаторите срещу първоинстанционнто решение, с което е отхвърлен предявеният частичен иск за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина на ищцата при ПТП на 07.06.2020г. за размера над 30 000лв. до предявения размер от 150 000лв. При постановяване на обжалваното решение съставът на апелативния съд е приел, че не е оспорен определеният от първоинстанционния съд, при приложение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, размер на обезщетението за неимуществени вреди (150 000лв.). Спорът е сведен единствено за наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия и за определяне на степента му по надлежно релевираното в ОИМ възражение. Въз основа на доказателствата по делото въззивният съд е възприел установения от първоинстанционния съд механизъм на настъпване на ПТП и причините за него. Съобразил е непосредственото преди това самокатастрофиране на лекия автомобил, управляван от пострадалия, в резултат на което е бил ситуиран напречно в насрещното платно за движение на автомагистралата, а пострадалият се е намирал извън него, на платното за движение. При решаващата си правораздавателна дейност съставът на апелативния съд е възприел изводите, че пострадалият е допуснал нарушение на правилата за движение по пътищата – на разпоредбата на чл.20 ЗДвП, тъй като е нарушил изискването за непрекъснат контрол върху превозното средство и пътната обстановка, което е в причинна връзка с последвалото разположение на лекия автомобил – напречно в насрещното платно за движение и на пострадалия - на платното за движение по път- автомагистрала; на разпоредбите на чл.97, ал.3 и ал.4, във вр. с ал.1 ЗДвП, тъй като, дори да се приеме, че преместването на самокатастрофиралия автомобил на подходящо място е било невъзможно, е недоказано пострадалият, при условие, че е разполагал с време и е имал техническата възможност, да е изпълнил задължението си да обозначи автомобила с предупредителен светлоотразителен триъгълник, подставен преди автомобила и то на не по-малко от 100м от него, или по друг подходящ начин – с включени светлини, така че да бъде забелязан навреме и на разпоредбата на чл.55, ал. 1 ЗДвП, тъй като пострадалият се е намирал на пътното платно за движение на автомагистрала неправомерно и без светлоотразителна жилетка, като е имал възможност след самокатастрофата да се отстрани от мястото, както и да забележи светлините на приближаващия товарен автомобил. Въззивният съд е преценил в съвкупност посочените нарушения от пострадалия и е приел, че това негово противоправно поведение е допринесло за настъпване на вредоносния резултат, съответно, че конкретното увреждане не би било причинено, ако това поведение не беше осъществено. По тези съображения, като краен резултат е възприет изводът на първоинстанционния съд, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия.

Въз основа на оплакванията в жалбата съставът на апелативния съд е обсъдил и е счел за неправилен извода, че пострадалият е нарушил разпоредбата на чл.5, ал.3, т.1 от ЗдвП, забраняващи на водач на пътно превозно средство да управлява пътно превозно средство с концентрация на алкохол в кръвта над 0,5 на хиляда. В тази връзка е посочил, че установеното при иззетата по надлежен ред кръвна проба от трупа съдържание на етилов алкохол в кръвта 1,71 промила, отговарящо на средна степен на алкохолно опиване, само по себе си, не налага извод за допринасяне на вредите, тъй като не е установено това да е способствало за настъпване на произшествието при обективно осъщественото от деликвента управление на МПС при конкретната пътна обстановка.

При определяне на конкретната степен на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия въззивният състав е съобразил установеното с влязла в сила присъда противоправно поведение на делинквента, изразяващо се в нарушение на разпоредбата на чл.8, ал.1 от ЗДвП, тъй като е управлявал товарния автомобил в лява лента, без наличие на основанията за това; на разпоредбата на чл.15, ал.1 от ЗДвП, тъй като не се е движил в най-дясната свободна пътна лента по посоката си на движение и на чл.20, ал.2, изр.2 от ЗДвП, тъй като при управление на товарния автомобил със скорост 89 км/ч не е реагирал и не е предприел безопасно екстрено спиране преди мястото на удара с лекия автомобил и пешеходеца, когато е имал техническа възможност да забележи лекия автомобил, спрял напречно на платното му на движение. Съставът на апелативния съд е съпоставил тежестта на това противоправно поведение на делинквента с приетите за установени нарушения от пострадалия на правилата за движение по пътищата. Като краен резултат не е възприел извода на първоинстанционния съд за 80% принос на пострадалия за вредоносния резултат, а я е определил на 50%.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2, предл.1 и 2 ГПК (вероятна нищожност и/ или недопустимост), допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от въведените допълнителни предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Както е изяснено в т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Поставените от касаторите въпроси касаят приложението на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД и свързаните с това правомощия на въззивния съд, като инстанция по същество. Те несъмнено удовлетворяват изискването на общата предпоставка за допускане на обжалване по чл.280,ал.1 ГПК. Неоснователността на искането за допускане на касационно обжалване по тях произтича от липса на въведените допълнителни предпоставки.

Относно предпоставките и критериите за приложението на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД във връзка с доказването на приноса за увреждането от пострадалия, изследването и оценката на поведението на всеки един от участниците в движението по пътищата при ПТП е формирана последователна практика на ВКС - както с цитираните от касатора актове, така и със служебно известните на състава решение № 16/04.02.2014г. по т.д. № 1858/2013г., I т.о., решение № 98/24.06.2013г. по т.д. № 596/2012г., II т.о., решение № 45/15.04.2009г. по т.д. № 525/2008г., II т.о., решение № 165/26.10.2010г. по т.д. № 93/2010г., II т. о., решение № 153/31.10.2011г. по т. д. № 971/2010г., II т.о., решение № 252/05.02.2015г. по т.д. № 3320/2013г., I т.о., решение № 66/01.06.2017г. по т.д. № 650/2016г., I т.о. и други, съгласно която принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за настъпване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил настъпването им, като приносът трябва да е установен конкретно и е обстоятелство в доказателствена тежест на ответника, който с позоваване на предпоставките по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД цели намаляване на отговорността си към увреденото лице. В решение № 27/22.06.2022г. по т.д. № 239/2021г., I т.о., е изтъкнато, че приносът трябва да е конкретен и доказан, а не предполагаем, което от своя страна предпоставя да не е предполагаемо конкретното поведение – действие или бездействие на пострадалия, както и причинната връзка между същото и вредоносния резултат. Когато последният би настъпил и без противоправното действие или бездействие от страна на пострадалия, приносът е изключен. Също така в постановените по реда на чл. 290 от ГПК решения на ВКС - решение № 15/19.02.2020г. по т.д. № 146/2019г., ТК, ІI т.о., решение № 118 от 27.06.2014г. по т.д. № 3871/2013г., I т. о., решение № 97 от 06.07.2009г. по т.д. № 745/2008г., II т. о., и др., се приема, че при определяне на степента на съпричиняване подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие.

Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР № 1 от 09.12.2013г. по т.д.№ 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, в които се приема, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материално-правния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материално-правна норма. По тези въпроси е формирана и постоянна съдебна практика на ВКС, обективирана в редица решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК (решение № 212/01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, II отделение, решение № 202/21.12.2013г. по т.д. № 866/2012г. на ВКС, ТК, I отделение, решение № 76/12.06.2012г. по т.д. № 377/2011г. на ВКС, ТК, II отделение, решение № 581/30.09.2010г. по гр.д. № 1019/2009г. на ВКС, ГК, III отделение и др.), която приема, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса.

В случая при произнасяне по възражението за съпричиняване въззивният съд не се е отклонил от формираната постоянна съдебна практика. Видно от мотивите на обжалваното решение, правомощията на въззивния съд като инстанция по същество са изпълнени. Извършена е съвкупна преценка на ангажираните в производството по делото доказателства относно механизма на ПТП и причините за него, в т.ч. самокатастрофирането на лекия автомобил непосредствено преди събитието. Въз основа на анализа на доказателствата по делото е прието за доказано, че цялостното поведение на пострадалия, изразяващо се в нарушаване на конкретно посочени правила за движение по пътищата, е в пряка причинна връзка с настъпилото ПТП, което е довело до смъртта му. За да определи степента на съпричиняване на резултата от пострадалия, въззивният съд е съобразил установеното с влязлата в сила присъда противоправно поведение на делинквента и го е съпоставил с приетото противоправно подведние на пострадалия. Евентуалната неправилност на тези изводи на въззивния съд, извършени в резултат от решаващата правораздавателна дейност, не подлежи на проверка в настоящата селективната фаза на касационното производство и не може да обоснове допускане до касационно обжалване.

Наличието по всички поставени въпроси на съдебна практика по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, която не се налага да бъде променяна или осъвременявана, изключва наличието на основание за допускане на обжалване по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.

Поради изложеното, въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.

Предвид този изход на делото, касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят направените от ответното сдружение разноски за адвокатско възнаграждение за подаване на отговора на касационната жалба в размер на 8685лв. с вкл.ДДС, доказани с приложените фактура и дневно извлечение.

Мотивиран от горното, съставът на I т.о.: