Определение № 50397 от 07.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1046/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. С. П., чрез адв. Н. А., срещу решение № 210 от 17.11.2021 год. по в. гр. д. № 498/2021 год. на Окръжен съд – Пазарджик. С него се отменя първоинстанционното решение от 12.05.2021 год. по гр. д. № 131/2020 год. на Велинградския районен съд и се приема за установено по отношение на касаторката, че ищецът И. Т. А. е собственик на основание давностно владение, упражнявано в периода от 1983 год. до 2020 год., на поземлен имот № * с площ от 369 кв. м., находящ се в кв. 59 по действащия кадастрален план на [населено място] от 1983 год., при граници и съседи на имота: улица, имот № *, имот № *, имот № *, имот № * и имот № *, за който поземлен имот първоначално по плана е отреден самостоятелен УПИ * с урегулирана площ от 610 кв. м. в кв. 59, а впоследствие попада в УПИ *,* в кв. 59 с урегулирана площ от 610 кв. м. по регулационния план на [населено място], обл. Пазарджик, за който регулацията не е приложена. Касаторката моли за обезсилване на решението, алтернативно за неговата отмяна като неправилно. Счита, че същото е недопустимо като постановено при наличие на предпоставки за спиране на производството до постановяване на решение по висящо обуславящо дело пред административните съдилища. В тази връзка поддържа още, че решението е постановено при нередовност на исковата молба – претенцията била отправена по отношение на несъществуващ обект на правото на собственост, всъщност се касаело за реална част от недвижим имот, а освен това не били посочени в петитума към исковата молба начален и краен момент на осъщественото давностно владение. В изложението към жалбата поддържа наличие на очевидна неправилност, която аргументира с твърдението, че съдът е тълкувал превратно фактите по делото, което довело до неправилно прилагане на материалния закон /ЗТСУ-отм. и ЗУТ/. Касаторката се позовава и на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване по формулирани в изложението правни въпроси, цитирани дословно по-долу в мотивната част на настоящото определение. Ответникът И. Т. А., представляван от адв. Ч. Ч., оспорва жалбата в писмен отговор в срок. В него се поддържа, че поставените въпроси са неотносими, като изложените във връзка с тях оплаквания представляват доводи за неправилност, които не подлежат на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК. Оспорва се наличието на вероятна недопустимост, респ. очевидна неправилност, както и се излагат съображения по същество на спора. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, като провери данните по делото, намира постъпилата касационна жалба за процесуално допустима. Същата е редовна, постъпила е в законоустановения срок и е подадена от процесуално легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК. При проверка за наличие на предпоставки за допускане на жалбата до разглеждане по същество пред касационната инстанция, настоящият състав намира, че такива не се обосновават по следните съображения: За да постанови решението въззивният съд приема за установено, че страните имат общ наследодател, починал на 13.04.1948 год. Ищецът е негов наследник по закон /внук/ от коляното на сина му Т. А., починал на 13.02.1994 год., а ответницата-касатор – внучка от коляното на сина му С. А., починал на 09.12.1989 год. Още от началото на 70-те години ищецът установил фактическа власт върху имота със знанието и без противопоставянето на наследниците на общия наследодател на страните – оградил го с желязна ограда, извършил ремонти и подобрения в съществуващата сграда и изградил допълнителна такава, облагородил дворното място. Доколкото към този момент ищецът няма никакви права върху имота, тъй като качеството сънаследник придобива едва при смъртта на неговия баща /13.02.1994 год./, съдът приема за приложима установената в чл. 69 ЗС презумпция. За начален момент на давността е приета годината 1983, когато с новия кадастрален план процесният имот е индивидуализиран като поземлен имот № * – от този момент същият представлява самостоятелен обект на правото на собственост, за който е отреден УПИ * в кв. 59 по плана на [населено място]. След този момент и до 1994 год. ищецът е осъществявал владение върху годен обект на правото на собственост, за по-дълъг срок от 10 год., поради което е станал изключителен собственик на основание чл. 79, ал. 1 ЗС, без да е необходимо да отблъсква владението на другите наследници. Съгласно мотивите към обжалваното решение никой от свидетелите не установява някой от наследниците на общия наследодател или лично ответницата да са оспорвали владението върху процесния имот и извършените от ищеца действия, чрез които е манифестирал еднозначно спокойно упражняване на фактическа власт върху имота с намерение за своене. Претенции от страна на ответницата са заявени едва през 2018 год., когато същата е подала възражение в инициирано от ищеца производство по снабдяване с констативен нотариален акт за собственост. С тези мотиви Пазарджишкият окръжен съд е достигнал до извода, че първоинстанционното решение следва да се отмени и да се постанови ново, с което да бъде уважен установителният иск за собственост. Не се констатира вероятна недопустимост на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Същото е постановено при наличието и надлежното упражняване на правото на въззивна жалба, по редовна искова молба и срещу надлежен ответник. Съобразено е с очертания от страните обхват на проверката, съдържа кратки и ясни мотиви по отношение на релевираните оплаквания и доводи, като волята на съда е основана на ясно заявените в исковата молба правопораждащи твърдения на ищеца. Във връзка с въведените конкретни оплаквания на касаторката следва да бъде посочено, че основанието за спиране на производството по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК има предвид обусловеност, която се основава на връзката между субективните права и правопораждащите ги факти, като съдържание на конкретните правоотношения. При изведените решаващи изводи на въззивния съд за осъществяване на придобивното основание по чл. 79 ЗС към 1994 год. въз основа на статута на имота съобразно действащия план от 1983 год., административното производството по оспорване на заповедта за неговото изменение от 2017 год. няма пряко отношение към правнорелевантните факти за повдигнатия правен спор. Дали имотът е годен самостоятелен обект на правото на собственост е въпрос, който има отношение към съществото на спора, а не към процесуалната допустимост на предявения иск /така и решение № 32 от 27.02.2019 год. на ВКС по гр. д. № 1181/2018 год., I г. о./. В исковата молба ясно са очертани фактите и обстоятелствата, по които съдът се е произнесъл, като е посочено, че ищецът е осъществявал владение от началото на 1973 върху реална част с площ 369 кв. м. от дворно място, която е заснета като самостоятелен поземлен имот № * по кадастралния план от 1983 год. Съобразно твърденията на ищеца фактическата власт се упражнява спокойно, явно и непрекъснато от тогава до датата на исковата молба. С това предметът на спора е ясно очертан – в закона не се установява изискване ищецът да посочва периода на осъществяваното владение задължително и в петитума. Последният ясно изразява волята на ищеца и съдържа необходимите белези за надлежна индивидуализация на спорния обект на правото на собственост, с което са изпълнени изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК. Не се констатират също така такива пороци на съдебното решение, които да обосновават допускането му до касационен контрол в приложното поле на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради „очевидна неправилност“. Очевидната неправилност, като основание за допускане на касационното обжалване се характеризира с особено тежки пороци, свързани с формиране и обективиране волята на въззивния съд, водещи до неправилност на съдебния акт, а именно: когато е налице нарушение на императивна материалноправна норма, прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, както и нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая посочените пороци не са налице. Изводите на съда са последователни и логични, законът не е приложен в неговия обратен смисъл и не се установяват нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност като порок на съдебния акт следва да бъде различавана от неправилността като касационното отменително основание по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Първият въпрос, който се поставя в изложението е: „Може ли да се приеме, че е налице самостоятелен обект на собственост – УПИ, включващ част поземлен имот /по предходен план/ и части от съседни поземлени имоти, съгласно действащото законодателство през 1983 год. – ЗТСУ, отм. и ППЗТСУ, отм., ако регулацията не е приложена?“. За него се твърди да е решен в противоречие с ТР № 3 от 28.03.2011 год. на ВКС по тълк. д. № 3/2010 год., ОСГК. Посоченото противоречие не е налице. В него е прието, че след изтичане на сроковете по § 6, ал. 2 и 4 от ПР на ЗУТ собствеността върху имотите, за които дворищната регулацията не е приложена, се възстановява автоматично в положението от преди влизане в сила на неприложения дворищнорегулационен план, тоест че собственикът на парцела вече не е собственик на придадените към този парцел части от съседни имоти. От това следва, че неприлагането на регулацията има за последица отпадане на отчуждително действие на дворищнорегулационните планове, а не се отразява пряко на правото на собственост на съществуващия към момента на приемането им неурегулиран поземлен имот. По правило границите на поземлените имоти в кадастралната карта отразяват пространствените предели на правото на собственост, а границите, отредени за урегулиране на имотите, имат значение за застрояването. В случая въззивния съд приема, че се претендира право на собственост върху имот, който е заснет като самостоятелен с № * по действащия план от 1983 год. на [населено място] и е индивидуализиран с граници и площ, за които свидетелства събрания по делото доказателствен материал. В тази връзка е приел, че се касае за иск за защита правото на собственост над самостоятелен обект, а не на реална част от такъв. В практиката на ВКС е изяснено, че дори липсата на техническо отразяване на границите на един имот в действащите подробни устройствени планове и/или в кадастралната карта не прави имота негоден обект на правото на собственост, респективно негоден предмет на иск за защита на вещни права, когато границите на имота могат да бъдат определени въз основа на посоченото в акта за собственост – решение № 16 от 31.01.2019 год. по гр. д. № 1247/2018 год., I г. о. Самостоятелна е онази вещ, която може да бъде разграничена от другите вещи и когато вещта е поземлен недвижим имот /част от земната повърхност/, границите между отделните имоти са изкуствени, прокарани от човека съобразно правото на собственост. Достатъчно е един юридически факт да посочва тези граници така, че те да могат да бъдат определени. Такъв юридически факт представлява и осъществяването на определен допустим от закона способ за придобиване на правото на собственост върху недвижим имот или реално обособена част от него /така решение № 32 от 27.02.2019 год. на ВКС по гр. д. № 1181/2018 год., I г. о./. Следователно изводът за наличието, респективно липсата на самостоятелен обект на правото на собственост, е фактически и зависи от конкретните обстоятелства по делото. В разглежданата хипотеза въззивният съд е констатирал, че имотът е бил реално обособен и завзет от ищеца още през 70-те години, което се засвидетелства от събраните по делото доказателства - същият е заснет като самостоятелен поземлен имот в плана от 1983 год., според който старият имот пл. номер * по плана от 1956 год. вече не съществува и е разделен на имоти с № * и *, като за последния е отреден самостоятелен УПИ-* в кв. 59 с урегулирана площ от 610 кв. м. Съгласно задължителните разяснения на ВКС в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ОСГТК, касаторът е длъжен да посочи конкретен правен въпрос от значение за изхода по делото, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Въпросът трябва да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на съда, както и по отношение на него да е мотивирана някоя от посочените в т. 1 – 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК допълнителни предпоставки. Непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. К. съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Поставените въпроси под. т. 2, 3 и 5 от изложението на касатора не удовлетворяват така установените критерии, тъй като не са обусловили решаващите изводи на съда по предмета на спора. Отговорът на въпроса, дали „може съсобственик да придобие собственост върху част от съсобствен имот, по-голяма от притежавания от него дял“, би имал отношение към хипотеза, в която съдът приема за установено, че фактическата власт върху имота е установена на базата на наследствено правоприемство. Подобен фактически извод в случая не е изведен. Точно обратното, прието е че имотът е завзет от ищеца и 10-годишният давностен срок е изтекъл преди същият да придобие качеството сънаследник. При това положение действа презумпцията на чл. 69 ЗС, като постановките на Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2012 год. на ОСГК не намират приложение, тъй като владелецът няма качеството на съсобственик. Подобен извод е изведен и в решение № 55 от 08.10.2015 год. на ВКС по гр. д. № 3255/2014 год., II г. о., в което е прието, че разясненията на цитираното ТР ще намерят приложение в случаите, когато смъртта на общия наследодател е настъпила преди новият владелец, явяващ се един от сънаследниците, да е придобил правото на собственост по давност върху целия имот. По така изложените съображения се явява неотносим и поставеният под т. 5 от изложението въпрос – „Приложима ли е презумпцията на чл. 69 ЗС между съсобственици, при които юридическият факт, от който произтича съсобствеността е наследяване. Какви действия следва да предприеме съсобственикът съвладелец, за да превърне държането във владение?“. Ирелевантно е за конкретните решаващи изводи на въззивния съд изследването на въпроса: „Допустимо ли е при действието на ЗУТ владението върху реална част от парцел да доведе до придобиване по давност на собствеността върху част от урегулиран поземлен имот?“. Съобразно приетата за установена фактическа обстановка не се касае за спор за собственост върху реална част от парцел, а освен това към релевантния период от 1983 до 1994 год. приложимият закон е бил ЗТСУ /отм./. Четвъртият и шестият въпрос касаят задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите си защитните тези, доводите и възраженията на страните, както и да постанови акта си след анализ, поотделно и в съвкупност, на представените по делото доказателства. Като съобрази данните по делото и съдържанието на изложените мотиви към обжалвания съдебен акт, настоящият съдебен състав намира за изпълнени задължителните указания на раздел I, т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 год. и т. 1, т. 2 на ТР № 1 от 09.12.2013 год. по тълк. дело № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС. В мотивите към решението е обективирано вътрешното убеждение на съда по отношение на установените фактически обстоятелства и изведените въз основа на тях правни изводи са разбираеми, логични и последователни. Оплакванията на касаторката в тази връзка имат значението на доводи за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, чиято проверка излиза извън обхвата на настоящото производство по селекция на касационните жалби. Същите са мотивирани със субективното убеждение на страната за това, че се касае за осъществявано владение върху реална част от сънаследствен имот, а не за такова над самостоятелно обособен поземлен имот, както и с оплакването за неправилен анализ на приетото заключение на вещото лице. След като съдебната практика на ВКС по поставените относими правни въпроси е уеднаквена, а мотивите на въззивното решение са в съответствие с нея и липсват аргументи същата да бъде изменена или осъвременена, не може да се приеме, че във връзка с тях е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,