Определение № 1638 от 03.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3896/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. С. С. чрез адв. Г. Г. срещу решение №.394 /1 .07.24 по г.д.№.375/24 на ОС Враца, с което, след частична отмяна на реш.№.52/18.03.24 по г.д.№.690/23 на РС Оряхово, предявеният от касатора иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ за сумата 950лв. обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане на г.д.№.881/22 на РС Козлодуй в разумен срок е отхвърлен като неоснователен. Ответната страна РС Козлодуй оспорва жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е изяснено, че г.д.№.881/22 на РС Козлодуй е образувано на 20.07.22 /по искова молба на П.С. против ОДМВР-Враца/ и е разпределено на случаен принцип на доклад на съдия Жаклин Георгиева Димитрова-Алексиева; на 21.07.22 съдията докладчик е постановил размяна на исковата молба по реда на чл.131 ГПК; на 12.08.22 е постъпил отговор от ОДМВР Враца, като ответникът е поискал привличане на „АЕЦ Козлодуй“ЕАД като трето лице-помагач по делото и е предявил обратен иск; на 30.09.22 последният е оставен без движение с указания за отстраняване на нередовност-внасяне на дължимата държавна такса, която е била платена на 13.10.22; на 25.11.22 съдът е конституирал „АЕЦ Козлодуй“ЕАД като трето лице-помагач на страната на ответника, приел е за съвместно разглеждане в условията на евентуалност предявения обратен иск и е постановил размяната му по реда на чл.131 ГПК с ответното по този иск дружество-„АЕЦ Козлодуй“ЕАД; от същото са постъпили отговори /по първоначалната искова молба и обратния иск/ на 18.01.23; на 11.09.23 с опр. по чл.140 ГПК районният съд се е произнесъл по доказателствените искания на страните, съобщил им е проекта си за доклад и е насрочил делото за разглеждане в открито съдебно заседание на 20.10.23; на проведеното такова са събрани всички допуснати доказателства и делото е обявено за решаване; на 20.11.23 съдът се е произнесъл с решение /№.494/20.11.23/, след което са били подадени молби по чл.248 ГПК за изменението му в частта за разноските и въззивна жалба. Съдията докладчик е отсъствал от работа поради ползване на отпуск за временна неработоспособност общо 76 дни в периода до насрочване на делото (06-09.12.22 /4 дни/; 11-18.01.23 /8 дни/; 13-26.03.23 /14 дни/; 27.03-15.04.23 /20 дни/, 16.04-15.05.23 /30 дни/) и 9 дни след насрочването му (26-29.09.23 /4 дни/, 30.09-04.10.23 /5 дни/). След като завел иска, С. започнал да се притеснява, тъй като делата на останалите му колеги се били решили, а той все още чакал; появили се и караници в семейството, защото очаквал да бъде уважен иска му и правили семейни планове /св. И.И./. От правна страна е намерено, че преценката дали е налице твърдяното нарушение следва да се направи въз основа на визираните в чл.2б ал.2 ЗОДОВ критерии - общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора; същевременно трябва да се съобразят и стандартите, установени в практиката на Европейския съд по правата на човека /ЕСПЧ/, която националните съдилища са длъжни да съобразяват. В тази практика (напр. Finger v.Bulgaria и др.) последователно се приема, че държавите са длъжни да организират съдебните си системи по такъв начин, че техните съдилища да могат да отговарят на изискванията на чл.6§1 ЕКЗПЧОС, вкл. задължението да разглеждат делата в разумен срок; те са отговорни за закъсненията, настъпили по причина на съдебни или други органи; разумността на срока, в който е продължило едно дело, се оценява с оглед конкретните обстоятелства по него, като се търси баланс между интересите на лицето възможно най-бързо да получи решение и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на производството. При преценката си за разумността на релевантния период съдът прилага критериите сложност на делото, поведение на страната и поведение на компетентните органи. Сложността на делото се преценява съобразно броя на страните, броя на съединените искове в общо производство, встъпването на други лица в процеса, естеството на фактите, които трябва да бъдат установени, нуждата да се проучат документи по делото и всички други релевантни обстоятелства. За преценката на поведението на компетентните органи от значение са създадената организация и усилията им за ускоряване и приключване на производството. Принципът е, че компетентните правозащитни органи са тези, от които се очаква да следят всички участници в производството и да полагат усилия за предотвратяване на ненужно забавяне. Съобразно така посочените критерии съдът е изследвал общата продължителност на делото, преценена във връзка с вида и сложността му, както и какъв е бил залогът за ищеца. Посочил е, че съдебното производство пред РС Козлодуй (от депозиране на исковата молба в съда до постановяване на първоинстанционния съдебен акт) е продължило 1 година и 4 месеца, като този период не може да бъде приет като "неразумен срок" за разглеждане на конкретното дело с оглед неговите специфики-районният съд първоначално е бил сезиран с два основни и два акцесорни обективно съединени искове; привлечено е трето лице-помагач; след дадени указания за отстраняване на нередовност е приет за съвместно разглеждане обратен иск; от доводите на страните, отразени в проекто-доклада, е видно, че засегнатите правни въпроси са със значителна сложност; събран е значителен обем доказателствен материал; допусната е съдебно-счетоводна експертиза и така констатираните отклонения във връзка с предмета и страните по делото обосновават по-дълъг срок за разглеждането и справедливото му решаване пред първата инстанция в сравнение с граждански дела, разглеждани по общия исков ред, по които не са налице такива процесуални усложнения. Отразено е, че макар спорът да е трудов, същият не подлежи на разглеждане по реда на Глава ХХV "Бързо производство", Част ІІІ "Особени искови производства" ГПК, както поради предмета-неизплатени допълнителни възнаграждения, така и поради обективното съединяване на искове; макар практиката на ЕСПЧ да определя трудовите спорове като такива с висока степен на обществена значимост, изискваща разглеждането им в по-кратки срокове, в случая спорът не е свързан с лишаването на ищеца от право на труд и от възможността да реализира трудов доход, а се претендират заплащането на още 10% от допълнително възнаграждение, което се изплаща на ищеца, както и заплащането на възнаграждение за положен извънреден труд; поради това е намерено, че бързината на разглеждането на конкретното дело не е от първостепенно значение за ефективността на съдебната закрила. Доколкото в исковата молба се твърди, че забава е допусната за периода от м.01.23 до насрочване на делото, е посочено, че действително е налице един по-значителен период, в който се констатира бездействие на съдията-докладчик. Той, обаче, не променя извода за разумна обща продължителност на съдебното производство. Съдът се е позовал на практика на ВКС /реш.№.30/07.05.19 по г.д.№.2125/18, ІІІ ГО, реш.№.306/ 22.10.19 по г.д.№.4482/17, ІV ГО, опр.№.601/15.10.20 по г.д.№.1548/20, ІV ГО/, според която релевантна за отговорността на държавата по чл.2б ЗОДОВ е именно общата продължителност на съдебното производство - от предявяването на иска до приключването му с влязъл в сила съдебен акт, като спазването или неспазването на инструктивните срокове за извършването на отделните съдопроизводствени действия е без значение; възможно е общата продължителност на делото да е в нарушение на изискването за разумен срок, въпреки че отделните етапи в производството са имали разумна продължителност, и обратното - при допусната забава в отделна част на производството да няма нарушение на чл.6 § 1 ЕКЗПЧОС, ако общата продължителност на делото не е прекомерна според фактическата и правна сложност на делото. Посочил е, че в случая е налице именно втората хипотеза - допуснато е забавяне при насрочването, но останалите съдопроизводствени действия са извършвани в разумни срокове, което е довело и до нормална обща продължителност на делото пред първата инстанция с оглед вида му и констатираните отклонения в съдебното производство по смисъла на Глава ХV и Глава ХVІ ГПК. Освен това към момента съдебното производство не е приключило с влязъл в сила съдебен акт, поради което констатираното забавяне на конкретното процесуално действие не е достатъчно основание, за да се обобщи, че е нарушено правото на ищеца за разглеждане на делото в разумен срок, доколко забавата евентуално би могла да бъде компенсирана с бързото разглеждане на спора пред горните инстанции. Въззивната инстанция не е възприела довода, че в същия районен съд са били образувани значителен брой идентични дела, като разпределените на останалите съдебни състави такива са приключили значително по-бързо и това налага извод за приключване на конкретното дело в неразумен срок. Отбелязала е, че по отношение на съдията-докладчик по процесното дело са били налице обективни причини, които са довели до забавяне на процесуалното действие по насрочването му /отсъствие от работа поради ползване на отпуск за временна неработоспособност в размер на общо 76 дни/, че отговорността на държавата не е обусловена от конкретните причини за всяко отделно забавяне и от това дали лицата от състава на съдебните органи са виновни или не за забавянето, но така констатираният обективен факт на продължително отсъствие на съдията-докладчик прави некоректно и неточно сравняването на развитието на съдебното производство по неговите дела с това по останалите идентични такива на други съдебни състави, че освен това в горепосочения период този съдия е изпълнявал и функциите на административен ръководител /председател на РС Козлодуй/, което несъмнено е довело и до натоварване и с дейност извън правораздавателната. За неоснователни са намерени и доводите, че ответникът РС Козлодуй следва да носи отговорност, тъй като не е предприел всички необходими мерки за по-бързото приключване на делото чрез контрол върху работата на съдията-докладчик, възлагане на работата по делото на други съдии, командироване на съдии от други съдилища. Посочено е, че макар и отсъствието на съдията-докладчик да е било продължително, то не е било в рамките на последователни 76 дни, а периодично (06-09.12.22 /4 дни/; 11-18.01.23 /8 дни/; 13-26.03.23 /14 дни/; 27.03-15.04.23 /20 дни/, 16.04-15.05.23 /30 дни/), като при това положение не би могла да бъде обоснована необходимост от процедура за преразпределение на делата му на останалите съдии от РС Козлодуй или за командироване на съдии от други съдилища-каквато организация на работа обичайно се предприема при отсъствие на съдия от няколко последователни месеца. Отделно от това към процесния период РС Козлодуй, предвид статистическите данни за натовареност, е бил съд с висока натовареност. При тези обстоятелства е обобщено, че не е налице нарушение на изискването за разглеждане на делото в разумен срок, поради което искът за ангажиране на отговорността на държавата по чл.2б ЗОДОВ следва да бъде отхвърлен без да е необходимо да бъде обсъждано дали за ищеца са настъпили неимуществени вреди. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК и чл.280 ал.1 т.1 и т.3 във връзка с въпросите: 1.“Могат ли да бъдат изключени следните случаи от периода, в което делата могат да бъдат разгледани и решени в разумен срок по смисъла на чл.2б ал.1 ЗОДОВ: отпуск на съдията, разглеждащ делото; съдебна ваканция; натовареност над средната за страната на конкретния съд; съдия от състава заема длъжност административен ръководител на съда; незапълнен щат от съдия в конкретния съд?“; 2. „Може ли бъдещо несигурно събитие като евентуално бързо разглеждане на дело в горна инстанция да компенсира нарушаването на правото на разглеждане на делото в разумен срок от предходна инстанция в случаи, когато е предявен иск по чл.2б ал.1 ЗОДОВ по отношение на делото, водено от низшестоящата инстанция?“; 3. „Включва ли се в общия период на разглеждане на делото от първата инстанция целия период от сезиране на съда до изпращане на делото на друга инстанция при преценка за спазване на разумния срок за разглеждане на делото?“. Сочи се практика /реш.№.48/06.04.20 по г.д.№.1610/19, IV ГО, реш.№.30/7.05.19 по г.д. №.2125/18, III ГО, реш.№.306/22.10.19 по г.д.№.4482/17, IV ГО/. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Първите два въпроса са свързани с критерия поведение на компетентните власти. Те са включени в предмета на делото, разрешени са от въззивния съд, но това разрешение не е обусловило пряко и самостоятелно решаващата воля на въззивната инстанция, а от там и изхода на делото по конкретния правен спор. Съдът не е приемал, че отпуск на съдията, разглеждащ делото, съдебна ваканция, натовареност над средната за страната на конкретния съд, заемането на длъжност административен ръководител на съда от докладчика, незапълнен щат от съдия в конкретния съд, могат да бъдат изключени от релевантния период и не е основал решаващият си правен извод налице ли е неразумна продължителност на делото на същите. Доколкото е излагал мотиви във връзка с тези обстоятелства, това е направено в контекста на обсъждането на поведението на властите, съставляващо един от релевантните критерии-но ведно с останалите установени такива. Преценката дали е налице нарушение на чл.6§1 ЕКЗПЧОС и съответно осъществен ли е фактическия състав на чл.2б ал.1 ЗОДОВ съдът е изградил въз основа на комплексен и цялостен анализ, който е обхванал релевантния период, предмета на делото, неговата правна и фактическа сложност, развитието и спецификата на процеса и усложненията от процесуален характер, поведението на съда, значението на делото за ищеца, поведението на последния /при липса на констатации за дължащо се на него забавяне/. Това са и критериите, установени в закона, практиката на ЕСПЧ и ВКС-в това число цитираната от касатора. Според последната преценката за наличие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок съгласно чл.6§1 ЕКЗПЧОС се извършва по критериите, определени в чл.2б ал.2 ЗОДОВ: обща продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора; от значение е общата продължителност на съдебното производство – възможно е тя да е в нарушение на изискването за разумен срок, въпреки че отделните етапи на производството са имали разумна продължителност, и обратно – при допусната забава в отделна част от производството няма нарушение на чл.6§1 ЕКЗПЧОС, ако общата продължителност на делото не е прекомерна според вида на делото и броя инстанции; при обсъждането на сложността на делото са от значение броят на страните, броят на обективно съединените искове в общо производство, наличието на международен елемент, сложност на засегнатите правни въпроси, необходимостта от ползване на специални знания и назначаване на съдебни експертизи, обем на доказателствата и пр.; от значение е и поведението на ищеца и на съответните власти, както и значението на делото за ищеца; определен вид дела, с оглед специфичния характер и засегнатия интерес, налагат по-бързото им разглеждане (относно интереса на деца, здравеопазване, гражданско състояние, трудови спорове, наказателни производства, по които подсъдимият е с мярка за неотклонение „задържане под стража“, мерки за закрила и т.н.) и това следва да се отчете, когато се преценява дали производството е продължило извън рамките на „разумното“ /реш.№.306/22.10.19 по г.д.№.4482/17,IVГО/; съдът установява осъществяването на отделните забавяния и причината, която ги е предизвикала, доколкото държавата не отговаря за забавянията, дължащи се на поведението на претендиращата обезщетение страна; тя отговаря за всички останали забавяния, в т.ч. за тези вследствие поведението на вещите лица и насрещната страна по делото-защото е длъжна да установи правила, както и спазването им, за да бъдат осуетявани последиците от недобросъвестно упражняване на права и недобросъвестно изпълняване на задължения; съдът може да констатира причината за всяко отделно забавяне, макар това да няма значение за основателността на иска /тези причини може да бъдат: действия и бездействия на съда, на другите участници в производството, на съдебни служители, пренатовареност на съда и др./; отговорността на държавата не е обусловена от това дали лицата от състава на съдебните органи са виновни и дали те са нарушили съществуващите правила или са ги спазили стриктно, но въпреки това е налице забавяне над разумния срок; държавата следва да организира съдебната си система по начин, че нейните съдилища да могат да посрещнат изискванията на чл.6§1 ЕКПЧОС, в това число и разглеждането и решаването на делото в разумен срок, като при всички случаи тя носи отговорност за забавянето на делата поради поведението на съдебните си и другите си власти; в подобен случай държавата следва да носи отговорност не само за забавянето при разглеждането на конкретно дело, а за съществуването на структурни дефицити на своята съдебна система, причиняващи забавяния /реш.№.48/06.04.20 по г.д.№.1610/19, IV ГО, реш. №.30/7.05.19 по г.д.№.2125/18, III ГО/. Въззивният съд не се е отклонил от така установената практика-напротив, изрично се е позовал на горните постановки и е изходил от визираните в закона и практиката критерии. Отчел е, че установената обща продължителност на делото от момента на сезирането на районния съд до постановяване на крайния акт е 1 година и 4 месеца; че са били предявени два главни и два акцесорни обективно съединени искове; че по делото е било привлечено трето лица помагач; че е бил предявен и приет за съвместно разглеждане обратен иск; че засегнатите правни въпроси са били значителни по сложност, а фактите, въведени и подлежащи на доказване-обширни по обем; преценено е какво е било „в риск“ за ищеца по конкретното дело - и е прието, че то не представлява значителен интерес за него, тъй като производството не е имало за предмет лишаването от право на труд и възможност да реализира трудов доход, а заплащане на още 10% допълнително възнаграждение /; анализирано е поведението на властите-с идентифициране на допуснатите забавяния и причините за тях /при изричното отразяване, че отговорността на държавата не е обусловена от конкретните причини за всяко отделно забавяне и от това дали лицата от състава на съдебните органи са виновни или не за забавянето; като обективни причини, довели до забавяне на процесуалното действие по насрочване на делото, са обсъдени ползването на отпуск за временна неработоспособност от съдията и обстоятелството, че последният е изпълнявал и функциите на административен ръководител-без, обаче, да се изключат тези периоди от преценката за разумен срок по смисъла на чл.6§1 ЕКЗПЧОС/; съобразена е и липсата на констатация за забавяне от страна на ищеца. При това положение, на база съвкупната преценка на тези критерии, и като е отчел, че релевантна за отговорността на държавата по чл.2б ЗОДОВ е именно общата продължителност на съдебното производство /от предявяването на иска до приключването му с влязъл в сила съдебен акт/, че е възможно тя да е в нарушение на изискването за разумен срок, въпреки че отделните етапи в производството са имали разумна продължителност, и обратното – при допусната забава в отделна част на производството да няма нарушение на чл.6§1 ЕКЗПЧОС, ако общата продължителност на делото не е прекомерна според фактическата и правна сложност на делото, че в случая е налице именно втората хипотеза - допуснато е забавено насрочване, но останалите съдопроизводствени действия са извършвани в разумни срокове, което е довело и до нормална обща продължителност на делото пред първата инстанция с оглед вида му и констатираните отклонения в съдебното производство по смисъла на Глава ХV и Глава ХVІ ГПК, въззивната инстанция е направила в съответствие с установената практика извод, че не е налице нарушение на правото на разглеждане на делото в разумен срок, респективно фактическия състав на отговорността по чл.2б ЗОДОВ. Видно от изложените мотиви, съдът не е основал решаващият си правен извод за неразумен срок по смисъла на чл.2б ал.1 ЗОДОВ на данните за отпуск на съдията, разглеждащ делото; на съдебна ваканция; на данните за натовареността на конкретния съд /при преценка на критерия „поведение на компетентните органи“ ЕСПЧ прави разграничение между ситуация на „хронична претовареност“ на съдилищата, т.е. при която има текущ проблем, за който държавата е отговорна, и внезапно или „временно натрупване на дела за разглеждане“, за което тя няма да отговаря, дори и ако не е предприела никакви специални мерки – Foti и др. срещу Италия/; на заеманата от съдията длъжност административен ръководител на съда и незапълнен щат от съдии в конкретния съд или на евентуалното бързо разглеждане на дело от горна инстанция като компенсация на забавянето пред първата инстанция, нито е изключил тези периоди от време от преценката си за разумен срок на разглеждане и решаване на делото. Заключението дали общата продължителност на разглеждане на делото от 1г. и 4м. е разумна или не, съдът е изградил въз основа на комплексен и цялостен анализ, който е обхванал всички законоустановени критерии, в това число при отчитане, че в практиката си ЕСПЧ приема, че дори да са налице доказани случаи на забавяне, няма нарушение на чл.6§1 при условие, че общата продължителност на производството не е прекомерна според релевантните критерии /Pretto срещу Италия/. По изложените съображения не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Третият въпрос е общотеоретичен, не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция и тя не е излагала изрични мотиви в тази връзка. Продължителността на времето от момента на сезиране на съда до изпращането на делото на друга инстанция не е била въведена като релевантен факт в исковата молба, не е била изследвана от въззивния съд и не е била взета предвид при обосноваване на преценката за спазване на разумния срок за разглеждане на делото. При всички случаи, обаче, предявяването на настоящия иск за обезщетение на вреди по висящо производство не е пречка за предявяване на друг иск по чл.2б ЗОДОВ, вкл. след приключване на делото с влязъл в сила съдебен акт, ако са налице последващи забавяния и съответна преценка на ищеца за обща неразумна продължителност на производството. При тези обстоятелства изведеният въпрос е неотносим към решаващата воля на съда, не съставлява годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и не би могъл да обоснове допускане до касационно обжалване при условията на чл.280 ал.1 ГПК. Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика - напротив, изложени са подробни мотиви, които не са произволни, и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,