Определение № 3713 от 23.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2251/2024 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на нотариус Д. К. С. чрез адв. П.-С. против определение № 4673 от 29.03.2024 г. по ч. гр. д. № 12772/2023 г. на Софийски градски съд (СГС).

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение и се иска същото да бъде отменено.

Ответникът по частна жалба – адвокатско дружество „Милованови“, БУЛСТАТ[ЕИК] и адрес [населено място], [улица], ет. 3 чрез адв. Л. в отговора по чл. 276, ал. 1 ГПК изразява становище за липсата на основания за достъп до касация и за неоснователност на жалбата.

Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, редовна е и е допустима по правилото на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК – съгласно разпоредбата на чл. 247, ал. 4 ГПК актът, с който се допуска поправка на очевидна фактическа грешка подлежи на обжалване по реда, по който се обжалва съдебният акт, чиято поправка се иска.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, намира следното:

Предмет на жалбата е горецитираното определение на СГС, с което в производство по чл. 247 ГПК е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в определение № 14838 от 07.12.2023 г. по ч. гр. д. № 12772/2023 г. на същия съд, като в диспозитива на определението вместо погрешно посочената сума от 1172. 15 лева с ДДС, е посочено да се чете правилната сума 3037. 66 лева и целия диспозитив да се чете в следния смисъл: „ОТМЕНЯ по частна жалба, подадена от Д. К. С., определение № 22896 от 29.06.2023 г., постановено по гр. д. № 42056/2021 г. по описа на Софийски районен съд, с което съдът е отхвърлил молбата на жалбоподателя по чл. 248 ГПК за изменение на решението, постановено по цитираното дело, по отношение на разноските за адвокатско възнаграждение, които частният жалбоподател е осъден да заплати на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., като вместо него ПОСТАНОВЯВА: ИЗМЕНЯ на основание чл. 248 ГПК решение № 6338 от 24.04.2023 г., постановено по гр. д. № 42056/2021 г. по описа на Софийски районен съд в частта за разноските, които ответникът Д. К. С. е осъдена да заплати на адвокатско дружество „В. и Л.“ (посочено като „Милованови“ с оглед неформалното наименование на кантората), като ОТМЕНЯ решението в частта на разноските, които Д. К. С. е осъдена да заплати в полза на адвокатско дружество „В. и Л.“, с наименование на кантората „Милованови“, адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. за горницата над размер от 3037. 66 лева с ДДС“.

Въззивният съд е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка като е установил, че с определение № 684 от 16.02.2024 г. по ч. гр. д. № 192/2024 г. по описа на IV г.о. на ВКС, не е допуснато касационно обжалване на определение № 14838 от 07.12.2023 г., постановено по същото дело на СГС и делото е върнато на същия състав на градския съд за отстраняване на твърдяна очевидна фактическа грешка при определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Решаващият състав е посочил, че видно от мотивите на определение № 14838 от 07.12.2023 г., съдът е приел, че цената на предявения иск по чл. 200 КТ е тази, посочена погрешно в диспозитива на първоинстанционното решение – 200 000 лева, вместо правилната цена – 20 000 лева, съгласно исковата молба и посоченото в мотивите на първоинстанционното решение като съобразно нея е изчислил размера на дължимото адвокатско възнаграждение. При тези мотиви е обоснован извод, че се касае за допусната грешка в изчислението, породена от очевидна фактическа грешка, която следва да бъде поправена по реда на чл. 247 ГПК. Изложени са съображения, че цената на исковете се явява общо 23 693. 35 лева и по правилото на чл. 7, ал. 2, т. 3 НМРАВ минималният размер на адвокатското възнаграждение върху цената на иска по чл. 200 КТ е в размер на 2532. 40 лева, без ДДС. Изтъкнато е, че на основание чл. 7, ал. 9 от цитираната Наредба за всяко следващо открито съдебно заседание след второто, е дължимо и възнаграждение в размер на по 250 лева, като в настоящия случай са проведени общо пет открити съдебни заседания пред първата инстанция, тоест са дължими още 750 лева, без ДДС. По тези аргументи въззивният съд е приел, че съразмерно с уважената част от иска, дължимото от ответника възнаграждение възлиза в размер на 1952. 98 лева, а за явяване в открито съдебно заседание – в размер на 578. 40 лева или общо дължимото от ответника адвокатско възнаграждение за безплатно оказаната правна помощ и съдействие на ищеца е в размер на 2531. 38 лева, а с начислен ДДС (с оглед регистрацията на дружеството – пълномощник по ЗЗДС) е в размер на 3037. 66 лева с ДДС.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК страната се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за достъп до касация и поставя следните въпроси:

1. „Дължи ли се присъждане на адвокатско възнаграждение на адвокатско дружество, определено по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., за оказана от него безплатна правна помощ на материално затруднено лице, предвид липсата на правна уредба в нормата на чл. 38, ал. 1 ЗАдв. касателно адвокатското дружество и допустимо ли е тази правна норма да се тълкува разширително, или избирателно?“;

2. „Следва ли съдът при произнасянето си по искане за присъждане на адвокатско възнаграждение, направено от адвокатско дружество, за оказана от него безплатна правна помощ на материално затруднено лице, да разгледа направено от насрещна страна възражение за липса на предпоставки за оказване на безплатна правна помощ на това лице, както и всички останали възражения на насрещната страна срещу дължимостта на това възнаграждение?“;

3. „Следва ли съдът, при присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. да тълкува представените по делото разноречиви доказателства, удостоверяващи начина (възмезден или безвъзмезден) на предоставяне на адвокатската услуга с оглед правилата на чл. 20 ЗЗД?“;

4. „Следва ли съдът да следи за наличие на евентуална злоупотреба с процесуални права при упражняване на правото на заинтересованата страна за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА?“;

5. „Коя е приложимата правна норма на НМРАВ при определяне на възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА при трудови дела?“;

6. „Следва ли определеното от съда по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА адвокатско възнаграждение да е съобразено с принципите за достъпност до адвокатска защита като гаранция за достъп до правосъдие, зачитане на разумно и пропорционално определено възнаграждение, което да е обективно и справедливо?“.

Спрямо първото питане се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Сочи се противоречие с практиката на ВКС, изведена в решение № 134 от 30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на II т.о., решение № 75 от 20.06.2016 г. по т. д. № 1608/2015 г. на II т.о., решение № 94 от 13.09.2016 г. по т. д. № 3768/2014 г. на II т.о., решение № 161 от 04.10.2016 г. по т. д. № 2220/2015 г. на II т.о., решение № 202 от 25.01.2018 г. по т. д. № 1826/2016 г. на I т.о. (по второто питане), решение № 81 от 07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на I т.о., решение № 89 от 17.07.2009 г. по т. д. № 523/2008 г. на II т.о., решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2010 г. на IV г.о., решение № 157 от 30.10.2012 г. по т. д. № 696/2011 г. на II т.о. (по третото питане), решение № 189 от 20.06.2014 г. по гр. д. № 5193/2013 г. на IV г.о. (по четвъртото питане), Тълкувателно решение № 6/2012 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК (по петото питане). Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на определението до касационно обжалване, обосновано с необходимостта от проверка за неговото съответствие с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 (по шестото питане).

Иска се достъп до касация и поради очевидна неправилност на обжалваното определение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Касационен контрол не може да се допусне.

При произнасянето си с обжалваното определение въззивния градски съд е бил обвързан от указанията, дадени му с определение № 684/16.02.2024 г. по ч. гр. д. № 192/2024 г. на ВКС, IV г. о. – да отстрани допусната явна фактическа грешка при изчислението (извършено с определение № 14838/07.12.2023 г. по ч. гр. д. № 12772/2023 г. на СГС) на размера на адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. за оказаната безплатна правна помощ и съдействие в първата инстанция на ищцата по делото. Със сега обжалваното определение съдът е съобразил цената на предявения иск с правно основание чл. 200 КТ – 20 000 лв. (а не 200 000 лв., както е било възприето при изчислението на възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. с горецитираното определение № 14838/07.12.2023 г..) и при цена на исковете общо от 23 693. 35 лв. е отстранил несъответствието в пресмятането на размера на адвокатския хонорар, който е приет за дължим от ответника по делото – настоящ касатор, съразмерно с уважената част от претенциите или за сума в размер на 3037. 66 лв. с ДДС, която е присъдена на упълномощеното от ищцата адвокатско дружество.

Следва да се изтъкне, че в производство по чл. 247 ГПК (каквото е това, в което е постановено сега обжалваното определение по чл. 248 ГПК) със съдебния акт въззивният съд не се произнася по правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, включен в предмета на спора и обусловил решаващите му правни изводи. Ето защо, всички повдигнати питания са неотносими към постановения в случая правен резултат и не осъществяват общия селективен критерий за достъп до касация. Само на това основание искането за допускане на касационен контрол не може да се удовлетвори.

Не се откриват предпоставки за допустимост на обжалването и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради твърдяната очевидна неправилност на определението.

Това основание е налице когато съдът не е приложил или е приложил в обратен смисъл императивна правна норма или когато са нарушени съдопроизводствените правила, обезпечаващи установяването на истинските отношения между страните, равнопоставеността им или когато мотивите на съдебния акт разкриват нарушение на правилата на логиката. В случая не се констатира нито един от тези пороци на обжалваното определение. Като е привел изчисленията на размера на адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. (присъдено с предходно определение по същото дело в производство по чл. 274, ал. 2 във вр. с 248, ал. 3, изр. 2 ГПК) в съответствие с цената на предявения иск по чл. 200 КТ (според указанията на касационната инстанция в определение № 684/16.02.2024г. по ч.гр.д. № 192/2024г. на IV г.о. на ВКС) градският съд не е постановил обжалвания акт нито в противоречие с императивна правна норма, нито в нарушение правилата на формалната логика.

Така мотивиран, ВКС, състав на III г. о.