Определение № 2492 от 13.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 714/2026 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Прокуратурата на Република България (ПРБ), подадена чрез прокурор Б. М., и по насрещна касационна жалба на ищеца М. К. Н., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. Т. Я.-С., срещу решение № 256/23.10.2025 г., постановено по въззивно гр. дело № 365/2025 г. на Пернишкия окръжен съд (ПОС). С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на обжалваната част от първоинстанционното решение № 117/13.02.2025 г. по гр. дело № 5762/2024 г. на Пернишкия районен съд (ПРС), като краен резултат, ответната ПРБ е осъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, да заплати на ищеца Н. сумата 7 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от повдигането на обвинение по д.п. № 35/2021 г. на 2-ро РУ при ОД на МВР-Перник и пр. пр. № 288/2021 г. на Пернишката районна прокуратура, по което ищецът е оправдан с присъда № 23/30.05.2023 г. по н.о.х.д. № 1368/2022 г. на ПРС, потвърдена с решение № 71/17.10.2023 г. по в.н.о.х.д. № 361/2023г. на ПОС, ведно със законната лихва от 17.10.2023 г. до окончателното плащане, като искът е отхвърлен за разликата над горната сума до сумата 9 000 лв., ведно със законната лихва върху нея. Ответната ПРБ обжалва въззивното решение в частта, с която искът е уважен, а ищецът – в отхвърлителната част. Касационната жалба на ответника и насрещната касационна жалба на ищеца са процесуално допустими – подадени са в законоустановения срок от процесуално легитимирани за това страни срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. И в двете жалби се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана част, поради необоснованост и нарушение на материалния и процесуалния закон при определянето размера на процесното обезщетение, т.е. навеждат се касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответната ПРБ, също чрез прокурор М., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) относно определянето на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД; и 2) относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ. Касаторът-ответник навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 на от ГПК, като поддържа, че въззивният съд разрешил първия от тези въпроси в противоречие с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2004 от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, а втория въпрос – в противоречие с решение № 35/26.01.2009 г. по гр. д. № 6122/2007 г. на І-во гр. отд. на ВКС. По отношение на втория въпрос се сочи и че същият бил решаван противоречиво от съдилищата, което обаче не съставлява предпоставка за допускане на касационното обжалване, съгласно действащата редакция на чл. 280, ал. 1 от ГПК, респ. – посочените в тази връзка решения на окръжни съдилища не следва да се обсъждат. В отговора на касационната жалба, подаден от ищеца Н. чрез адв. Я.-С., се излагат аргументи, че не са налице сочените от ПРБ основания за допускане на касационното обжалване, а при условията на евентуалност са развити и доводи за неоснователност на жалбата на ответника. За да постанови обжалваното въззивно решение, окръжният съд е установил по делото следните обстоятелства: Досъдебното производство срещу ищеца е образувано на 31.01.2021 г., на основание чл. 356, ал. 3 от НПК, с действие по разследването – разпит на свидетел, за това, че на 30.01.2021 г. ищецът управлявал моторно превозно средство (МПС) с концентрация на алкохол в кръвта над 1.2 на хиляда, а именно – 1.92 на хиляда, установено с техническо средство – престъпление по чл. 343б, ал. 1 от НК. На 30.01.2021 г. в 23.20 ч. ищецът е бил задържан по реда на ЗМВР и е освободен на 31.01.2021 г. в 01.10 ч. На 28.10.2021 г. от ищеца е иззет ДНК-материал, като образец за сравнително изследване, а на 08.02.2022 г. той е разпитан като свидетел. С постановление от 28.06.2022 г., връчено на ищеца на 27.07.2022 г., същият е бил привлечен като обвиняем за същото престъпление и е разпитан в това качество. На 13.09.2022 г. срещу ищеца е бил внесен обвинителен акт за същото деяние; била е взета мярка за неотклонение „подписка“. Делото е разгледано по реда на гл. ХХVІІ от НПК, на основание чл. 370, ал. 1, в хипотезата на чл. 371, т. 1 от НПК, проведени са пет открити съдебни заседания, на които ищецът се е явил лично, като с присъда от 30.05.2023 г. той е оправдан. По протест на прокурора от 10.07.2023 г. е образувано въззивно производство, по което е проведено едно открито съдебно заседание на 25.09.2025 г., на което ищецът се явил лично, като с решение от 17.10.2023 г. първоинстанционната присъда е потвърдена и е влязла в сила. Наказателното производство срещу ищеца е продължило 2 години и 9 месеца – от 30.01.2021 г. до 17.10.2023 г. През целия период на висящността на наказателното производство ищецът е следвало да търпи положението на обвинен, сочен като правонарушител, страх от неоснователно осъждане, засегнати авторитет и чест, неудобство от близки и познати, както и ограничения в живота като последица от психо-емоционалното му състояние. Въззивният съд е намерил, че фактът на незаконното обвинение е достатъчен, за да приеме, че ищецът е претърпял конкретните негативни преживявания, изразяващи се в посочените страхове, душевен дискомфорт, влошаване на здравето и притеснения. От събраните гласни доказателства, съдът е установил, че ищецът е преживял емоционално тежко, близо тригодишния период на наказателното производство, което освен върху емоциалното и психическо състояние, му се е отразило и на здравословното – изпитвал душевен дискомфорт, стрес и унижение, наред с които – високо кръвно налягане, депресивни състояния, за които е приемал медикаменти, и безсъние. По отношение на спорния между страните въпрос – размера на исковата претенция, въззивният съд, позовавайки се трайната и непротиворечива практика на ВС и на ВКС (ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 и т. 13 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, решение № 137/09.08.2022 г. по гр. д. № 3428/2021 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 79/17.07.2018 г. по гр. д. № 2034/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 165/16.06.2015 г. по гр. д. № 288/2015 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 149/02.05.2011 г. по гр. д. № 574/2010 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 65/04.05.2022 г. по гр. д. № 2601/2021 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 50077/16.05.2023 г. по гр. д. № 937/2022 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 50004/17.06.2024 г. по гр. д. № 2092/2021 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 12/30.04.2020 г. по гр. д. № 1513/2019 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 293/17.03.2020 г. по гр. д. № 3963/2018 г. на IV-то гр. отд. на ВКС), е приел следното: Справедливостта, като критерий за определяне на паричния еквивалент на неимуществените вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага имат за своя притежател. При определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, съгласно чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК съдът е длъжен да извърши преценка на всички установени обстоятелства, имащи отношение към приложението на чл. 52 от ЗЗД, без да игнорира едни, респ. да отдава прекомерно значение на други факти. Тези обстоятелства в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ са: вида, характера и тежестта на неимущественото увреждане; тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, извършените процесуални действия с участието на пострадалия, наложените мерки на принуда; отражението върху личния, обществения и професионалния живот; разгласа и публичност на обвинението; стигнало ли се е до разстройство на здравето; съдебното минало на ищеца. Неимуществените вреди нямат стойностно изражение, поради което размерът на паричното обезщетение за тях се определя от съда по вътрешно убеждение, по справедливост съгласно чл. 52 от ЗЗД – във всеки конкретен случай въз основа на преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики. Паричният еквивалент на неимущественото увреждане съдът определя глобално, на база обществения критерий за справедливост към датата на деликта, изхождайки и от обществено-икономическите условия на живот, като присъдената от този момент лихва има компенсаторен характер. Размерът на присъденото обезщетение също така не може да служи като източник за неоснователно обогатяване. Следва да се отчита и това, че осъждането за заплащане на обезщетение съдържа в себе си признание за незаконността на деянието, от което са причинени вредите, което само по себе си е също вид морално обезщетяване, наред с паричното. Изхождайки от тези принципни разяснения, дадени в практиката на ВС и ВКС, въззивният съд, преценявайки в тяхната съвкупност установените по делото обстоятелства, а именно: характера и интензитета на претърпените от ищеца вреди, в това число настъпилите вследствие на поддържаното незаконно обвинение, депресивни състояния, наложили лечение; вида и продължителността на наказателното производство; обстоятелството, че срещу ищеца не са взети мерки за неотклонение, които да ограничават правото му на свобода и свободно придвижване, както и на възможността му да полага труд или извършва друга дейност; факта, че престъплението, за което е бил преследван ищецът, не е тежко по смисъла на чл. 93, ал. 7 НК, респ. наказуемо е с лишаване от свобода от една до три години и глоба от 1 000 до 5 000 лв.; икономическите условия и стандарта на живот в страната за периода 2021-2023 г.; възрастта на ищеца към момента на деликта – 25-годишен, учащ във висше учебно заведение; е приел, че исковата претенция е основателна до размер от 7 000 лв. В тази връзка окръжният съд е отчел също спецификата на случая, а именно: В заключението на изготвената в досъдебното производство повторна тричленна химико-токсикологична експертиза вещите лица са посочили, че разликата в показанието на техническото средство (дрегер), отчело 1.92 промила съдържание на алкохол в издишания от ищеца въздух, и газхроматографското изследване на пробата кръв на ищеца, не би могла да се дължи на грешка в измерването с техническото средство, като според вещите лица са били налице сериозни предпоставки за възникване на съмнения в представителността на кръвните проби по отношение на съдържанието в тях на етилов алкохол. Поради това, в хода на досъдебното производство са провеждани ритмично процесуално-следствени действия, като за установяване на обективната истина са приобщени заключения на химическа експертиза от 05.02.2021 г., комплексна експертиза от 27.04.2021 г., ДНК-експертиза и допълнителна повторна тричленна химико-токсикологична експертиза от 13.06.2022 г. С оглед необходимостта от приобщаването на експертните заключения, въззивният съд е приел, че разследването е било с разумна продължителност. Съобразил е също, че не е установено по повод незаконното обвинение, ищецът да е понесъл вреди от уронване на авторитета и престижа му в обществото, доколкото по делото не са събрани категорични доказателства, че повдигнатото му обвинение е станало достояние на неограничен кръг лица. Посочил е, че не са доказани и неимуществени вреди, понесени от ищеца вследствие на твърдяна раздяла с приятелката му, причина за която да е станало повдигнатото му незаконно обвинение. В заключение окръжният съд е намерил, че следва да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част за размера на обезщетението над 7 000 лв. до присъдените 9 000 лв., а в останалата обжалвана част – за сумата 7 000 лв., следва да го потвърди. Настоящият състав на ВКС намира, че с така приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение, окръжният съд е разрешил двата правни въпроса по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, формулирани в изложението на ответната ПРБ, не в противоречие, а в съответствие с трайно установената практика на ВС и ВКС, посочена както от касатора, а така също – и подробно цитирана в мотивите на въззивния съд. Последният е определил размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, като е взел предвид всички обстоятелства, установени по делото, които са от значение и съставляват критерии за точното прилагане на принципа за справедливост. В касационната си жалба и в изложението към нея ответната ПРБ не сочи никое конкретно обстоятелство, което да не е било съобразено от въззивния съд при определянето размера на обезщетението. Жалбоподателят-ответник излага своя собствена преценка на релевантните факти, установени по делото, но дори и не сочи какъв според него е справедливият размер на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди вследствие предприетото срещу него незаконно наказателно преследване. Както неведнъж е изтъквал ВКС в свои актове, несъгласието на касатора със съображенията на въззивния съд, предвид които последният по свое вътрешно убеждение е определил справедлив размер на обезщетението, само по себе си не съставлява основание за допускане на касационното обжалване, след като са възприети и са спазени във въззивното решение разясненията относно критериите при прилагането на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, възприети в константната практика на касационната инстанция. От гореизложеното следва, че касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска по жалбата на ответната ПРБ, тъй като не са налице наведените от нея основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Не са налице и основания по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Предвид горното, съгласно разпоредбата на чл. 287, ал. 4 от ГПК съдът не следва да обсъжда и да допуска касационното обжалване, и по насрещната касационна жалба на ищеца М. Н.. Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, ответната ПРБ дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ищеца, претендираните и направени от него разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за изготвянето на отговора на касационната й жалба, в размер 306.78 евро. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение