Определение № 60391 от 11.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 2223/2021 г.

Производството е по чл.274 ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Миген„ ЕООД против определение № 231/28.07.2019 г. по ч.т.д.№ 405/ 2021 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 441/19.04.2021 г. по т.д.№ 1331/2020 г. на Варненски окръжен съд. С потвърденото определение е прекратено образуваното пред същия съд производство, по предявени от жалбоподателя против ЗАД „ Булстрад Виена Иншуърънс„ АД обективно съединени искове, с правни основания чл. 405 КЗ и чл. 86 ЗЗД, главният от които – за заплащане на застрахователно обезщетение за имуществени вреди, настъпили по отношение застраховано при ответното дружество, по застраховка „ Каско Стандарт” имущество - собственост на ищеца, в причинна връзка със застрахователно събитие – пожар, к а т о делото е изпратено по правилата на местната подсъдност - чл.108 ГПК - за разглеждане от Софийски районен съд, като съд по седалището на ответника – застраховател. Жалбоподателят оспорва правилността на извода на въззивния съд, че за определяне на компетентния по правилата на местната подсъдност съд не е приложима разпоредбата на чл.115 ал.2 ГПК. Излага съображения, че под „ увредено лице „ по смисъла на нормата следва да се разбира вложеното според чл. 432 ал. 1 КЗ съдържание на това понятие, тълкувано във връзка с чл.429 ал. 1 т. 2 КЗ - „ всяко трето (?) лице, правоимащо да иска пряко от застрахователя заплащане на застрахователно обезщетение, функционално обусловено както от деликтната, така и от договорната отговорност на застрахования спрямо увреденото лице„. Термина „ увредено лице „ в съдържанието на процесуалната норма, според жалбоподателя, не съвпада с легалната дефиниция, дадена в чл. 478 ал. 2 КЗ, а следва да се разбира като – всички юридически и физически лица, претърпели вледи, които имат искове срещу застраховател, Гаранционен фонд или Националаното бюро на българските застрахователи. Жалбоподателят счита, че има качество на „ ползвател на застрахователна услуга „, но не и на „ потребител” по смисъла на пар.13 т.1 от ДР на ЗЗП, от което следвало приложението на чл. 115 ал. 2 ГПК. Намира разпоредбата ясна и ненуждаеща се от тълкуване, още по-малко стеснително, каквото намира да е мотивирал въззивния съд, след като не визира изрично преките искове срещу застраховател / сравнение с предходна редакция на разпоредбата / или Гаранционен фонд, нито ограничава по друг начин предявимите по КЗ искове, спрямо които намира приложение. Даденото от въззивния съд стеснително тълкуване на чл. 115 ал. 2 ГПК жалбоподателят квалифицира и като необоснованост на въззивния акт. Твърди трайно установена практика на ВКС, в подкрепа на тезата си. Ответната страна – ЗАД „Булстрад Виена Иншуърънс „ АД – оспорва частната жалба със съображения по правилността на въззивното определение. Намира неотносима цитираната от жалбоподателя съдебна практика на състави на ВКС, като касаеща напълно различна хипотеза - на предявени преки искове, на основание задължителна застраховка „ Гражданска отговорност „ на автомобилистите, а не на основание сключен застрахователен договор за обезщетяване на имуществени вреди по имуществена застраховка „ Каско „. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе, настоящият състав съобрази следното: Ищецът „Миген „ЕООД, със седалище [населено място], [община], област Варна е предявил срещу ЗАД „ Булстрад Виена Иншуърънс „ АД, със седалище в София, обективно съединени искове, главният от които, основан на сключен с ответното дружество застрахователен договор по имуществена застраховка „ Каско Стандарт „ – за присъждане на обезщетение за претърпени от застрахованото имущество- МПС, собственост на ищеца, вреди от застрахователно събитие пожар, настъпило на територията на Република Франция. Исковете са предявени пред Варненски окръжен съд, като ответникът е предявил своевременно възражение за местна неподсъдност на спора, съответно уважено от първоинстанционния съд. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение, с което спорът е изпратен по компетентност на Софийски районен съд, на основание чл.108 вр. с чл.118 ал.2 ГПК, съобразно седалището на ответника. Споделил е довода, че чл.115 ал.2 ГПК не намира приложение в настоящата хипотеза, тъй като уредената с разпоредбата особена местна подсъдност не се прилага по всички искове по КЗ, а само по тези, чийто правопроизводящ факт е непозволено увреждане. В този смисъл е цитирано определение по ч.т.д.№ 2870/2019 г. на настоящия състав на ВКС. Изложени са и паралелни съображения за неприложимост и на уредената в чл.113 ГПК подсъдност, с позоваване на определение по ч.т.д.№ 1049/2020 г. на ІІ т.о. на ВКС, в което е прието, че след изменението и допълването на чл.113 ГПК / ДВ бр. 65 от 2018 г., в сила от 07.08.2018 г. и ДВ бр.100 от 20.12.2019 г./ и приемането на чл.115 ал.2 ГПК / ДВ бр.86 от 2017 г., изм. бр. 65 / 23018 г. в сила от 07.08.2018 г. / разпоредбите на чл.117 ал.3 и чл.113 ГПК не намират приложение в хипотезата на предявен иск от юридическо лице, с права на застрахован по чл.384 ал. 2 т.1 КЗ, срещу застраховател по застраховка „Каско„ – хипотеза, аналогична с процесната. В изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК жалбоподателят формулира следните въпроси: 1/ Въпросът относно разбирането на понятието „ потребител „ и „ ползвател „ при преценка на приложимостта на правилата за местна подсъдност - като разрешен в противоречие с ТР № 1/ 23.12.2015 г. по тълк.дело № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС и определения по т.д.№ 2870/2019 г. на І т.о., ч.т.д.№ 148/2010 г. на ІІ т.о., ч.т.д.№ 83/2011 г. на ІІ т.о. и т.д.№ 683/2012 г. на ВКС; 2 / Широкото разбиране на понятието „ ползвател „ по смисъла на чл.113 ГПК следва ли да бъде възприето и при обследване на предпоставките за прилагане на чл. 117 ал.3 ГПК ?; 3/ От специалната разпоредба на чл.117 ал.3 ГПК могат ли да се ползват юридически лица – потребители и/или ползватели на застрахователни услуги ?; 4/ Налице ли са основания за разширяване на кръга на лицата, които могат да се ползват от привилегията за избор на местна подсъдност по техния постоянен или настоящ адрес ,с включването в този кръг на юридически лица – търговски дружества, които не могат да бъдат потребители по смисъла на ЗЗП, но имат качеството на застраховано лице, по застраховка „ Каско на МПС„, както е в разглеждания случай ?; 5/ Целял ли е законодателя да разшири приложното поле на изборната компетентност по чл.115 ал.2 ГПК в актуалната редакция от 07.08.2018 г., като е заменил израза „ преките искове „ с общата формулировка „ искове за обезщетение по Кодекса на застраховането „ ?; 6 / В категорията „ увредено лице” включени ли са всички физически и юридически лица, претърпели вреди, които имат искови претенции спрямо застраховател, Гаранционен фонд или Националното бюро на българските застрахователи ? – допълнителния селективен критерий по всички въпроси, освен първия,е обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, с формално цитиране на разпоредбата. Първите три въпроса са относими към приложението на чл.117 ал.3 и чл.113 ГПК, което въззивният съд / макар да не са налице относими към договорната подсъдност по чл. 117 ГПК обстоятелства / е отрекъл, но и което не се поддържа с довод в частната жалба на ищеца. Касаторът поддържа приложимост единствено на чл.115 ал.2 ГПК, в която норма не фигурират понятия „ ползвател „ на застрахователна услуга и „потребител„. Независимо от това и доколкото в настоящото частно производство съдът не е ограничен до доводите на жалбоподателя при проверка правилността на атакуваното определение, следва да се съобрази, че напълно идентични по съдържание и обосноваване въпроси са предпоставили допускане на касационното обжалване по ч.т.д № 1049/2020 г. на ІІ т.о. на ВКС, цитирано от въззивния съд, по конкретизиран от съда правен въпрос: Прилагат ли се разпоредбите на чл. 117 ал.3 ГПК и чл.113 ГПК в хипотезата на предявен иск от лизингополучател - юридическо лице, с права на застрахован по чл. 384 ал. 2 т. 1 КЗ срещу застраховател по застраховка „ Каско „ на лизингов автомобил ? На този въпрос, в производство по чл. 274 ал. 3 т. 1 ГПК, в хипотеза аналогична на настоящата, касационният състав е отговорил отрицателно, като изложените в определението му съображения се споделят и от настоящия състав. Следователно, не се обосновава нужда от отговор на идентичен правен въпрос по тълкуването на тези процесуални норми. Следващите три въпроса възпроизвеждат различни аспекти от мотивите на жалбоподателя, в обосноваване приложението на чл.115 ал.2 ГПК в настоящата хипотеза и се свеждат до това приложение, относно определяне на местната подсъдност по избор на ищеца, в хипотеза на предявен срещу застраховател иск за обезщетение, основан на застрахователен договор по имуществена застраховка „Каско „ на МПС. Въпросът удовлетворява общия, но не и допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. Съгласно т.4 от задължителните указания в ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допълнителният селективен критерий в тази хипотеза предпоставя посочване на непълна, неясна или противоречива правна норма, чието тълкуване е породило противоречива практика, съответно посдочена, или обосноваване на предпоставки за преодоляване на иначе еднозначна съдебна практика, но явяваща се неправилна, с оглед промяна в обществените условия и изменение на законодателството. Чл. 115 ал.2 ГПК е норма, която действително е провокирала стеснително тълкуване, аргументирано от настоящия състав в определение № 87 по ч.т.д. № 2870/2019 г. на І т.о. на ВКС, спрямо мотивите в което съставът не намира да е налице, а и не се обосновава от касатора, нужда от изоставянето им. Не е налице противоречива практика по въпроса. Цитираната от жалбоподателя в частната жалба съдебна практика – определения по ч.т.д.№ 2917/2018 г. и ч.т.д.№ 1243/2019 г. на І т.о. на ВКС - е постановена в хипотези на предявени от ищци - физически лица преки искове срещу застраховател, основани на задължителната застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите на делинквента. Независимо от изхода на спора, разноски в полза на ответната страна не следва да се присъждат. С настоящото определение не се разрешава материалноправен спор между страните, нито е прекратено производството по основния спор. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение