Определение № 34 от 07.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1761/2024 г.

за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. М. Г. срещу решение № 45/17.01.2024 г. по в.гр.д. № 521/2023 г. на Окръжен съд – Враца, в частта му, с която е потвърдено решение № 187/10.04.2023 г. по гр.д. № 1029/2022 г. на Районен съд – Козлодуй и са отхвърлени предявените от А. М. Г. срещу ОД на МВР – Враца иск с правно основание по чл.179, ал. 4 ЗМВР за заплащане на допълнително възнаграждение в размер на 5 149,14 лв. за периода 15.07.2019 г. - 15.07.2022 г. включително, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане и иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забавено плащане на допълнителното възнаграждение в размер на 677,26лв. за периода от 01.09.2019 г. до 15.07.2022 г. Решението в останалата отхвърлителна част, по исковете за заплащане на незаплатено възнаграждение за извънреден труд за сумата от 2303,37лв. и за периода от 01.08.2020 г. до 15.07.2022 г. и за обезщетение за забава върху същото не е обжалвано и не е предмет на настоящото производство. Касаторът сочи, че решението е неправилно, необосновано, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: 1. Длъжен ли е органът по назначаването на държавни служители по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР да уведоми и запознае подчинените си служители с критериите, по които определя и изплаща допълнително възнаграждение на служителите и ако има такова задължение, нарушаването му влече ли след себе си неизпълнение от страна на органа по назначаване, което изисква заплащане на това възнаграждение в пълен размер за конкретния период?; 2. Може ли в договор по чл.92, ал.1 от ЗМВР и в приложенията/анексите към него възложителят и изпълнителят да се договорят и да въведат неизгодни условия за изплащане на основни или допълнителни месечни възнаграждения на държавни служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, и ако нямат това право, това договаряне и въвеждане влече ли след себе си задължение за изплащане на тези възнаграждения в пълен размер?; 3. Имат ли право държавните служители по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР да се запознаят с критериите, по които се определят основните и допълнителните им месечни възнаграждения и ако имат това право, нарушаването му влече ли след себе си неизпълнение от страна на органа по назначаване, което изисква заплащане на това възнаграждение в пълен размер?; 4. Имат ли право държавните служители по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР да участват чрез възражения и обжалване в процедурите по текущо определяне на техните допълнителни възнаграждения, когато това определяне произтича от преценката на административен или друг орган, а не от нормативен акт?; 5. Длъжен ли е органът по назначаването да мотивира решението си, с което определя допълнителни възнаграждения по чл. 6, б. г. от РМС 282/94 г. или е достатъчно да се позове на решение, взето въз основа на немотивирано предложение за определяне на тези възнаграждения? Ако е налице такова задължение, нарушаването му влече ли след себе си неизпълнение от страна на органа по назначаване, което изисква заплащане на това възнаграждение в пълен размер?; 6. Имат ли постоянен характер допълнителните възнаграждения в колона 5 от Приложение 4 „Ценово предложение“ към действащите към процесния период Договори за охрана на ядрените съоръжения, ядрения материал и радиоактивните вещества“ на АЕЦ Козлодуй“ между „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД и ОДМВР – Враца, съответно договор № 870000013/12.06.2017 г. и договор № 816000027/20.05.2021 г.? Въпросите се поставят в контекста на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но не се обосновава конкретно соченото основание, а се излагат съображения за неправилност на въззивното решение. Касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. Ответникът по касационната жалба Областна дирекция на МВР/ ОД на МВР/ Враца оспорва жалбата и взема становище за липсата на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че страните са били обвързани от валидно служебно правоотношение през процесния период, по силата на което ищецът А. Г. е заемал длъжността „старши полицай“ в сектор „Охранителна полиция“ в РУ „АЕЦ Козлодуй“ към ОД на МВР – Враца. Имал е статут на държавен служител по смисъла на чл. 142, ал.1, т.1, пр.1 от ЗМВР и е получавал допълнително възнаграждение по силата на Решение №. 282/15.07.93 г. на МС и договори за охрана на стратегически обект АЕЦ „Козлодуй” ЕАД. Последните са били сключени на 12.06.2017 г. и 20.05.2021 г. на основание чл. 92 ал. 1 ЗМВР между АЕЦ „Козлодуй“ ЕАД и ОД на МВР Враца за охрана на ядрените съоръжения, ядрения материал и радиоактивните вещества на АЕЦ „Козлодуй“ и са уреждали вида, периодичността на плащане и реда за определяне на размера на допълнителните възнаграждения. Установил е, че с вътрешните правила за определяне размера на допълнителните възнаграждения на служителите на МВР по Решение №. 282/15.07.93г. на МС, утвърдени от изпълнителния директор на АЕЦ „Козлодуй“ ЕАД със заповеди № АД- 1960/16.07.2017 г. и № АД-2630/14.09.21 г., се е предвиждала процедура за месечно определяне на тези възнаграждения въз основа на личния принос на служителя за съответния месец с цел стимулиране повишаването на качеството. Прието е за безспорно, че за процесния период ищецът е получавал допълнително възнаграждение по силата на РМС № 282/15.07.1993 г. и посочените договори в размер на 60% от минималната работна заплата /МРЗ/. Спорът между страните е свързан с дължимостта на разликата между полученото допълнително възнаграждение и пълния размер, който според ищеца Г. възлизал на 70% от минималната работна заплата на основание по т.6, б.”г” от РМС № 282/15.07.1993 г.. При така установената фактическа обстановка въззивният съд е достигнал до извод за неоснователност на исковата претенция по чл.179, ал.4 ЗМВР. Посочил е, че допълнителното възнаграждение е такова, което има пряка връзка със служебното представяне на служителите на МВР и основанието за дължимост на същото е по чл.179, ал. 4 ЗМВР, вр. т. 6, б.“в“ от РМС № 282/15.07.1993 г., а именно - поощрение на служители на МВР за положен труд по охрана на "АЕЦ Козлодуй", а не въз основа на претендираното от Г. основание. Въззивният съд е приел, че са налице две правоотношения - служебно правоотношение между страните по делото и облигационното правоотношение по договори за охрана от полицейски органи между „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД и ОД на МВР - Враца. Посочил е, че двете правоотношения, макар и самостоятелни, са взаимосвързани, доколкото елемент от общата цена по договора за охрана, която възложителят дължи на изпълнителя, е възнаграждението за служителите на МВР, осъществяващи тази охрана. В този смисъл дължимите възнаграждения на служителите на МВР са част от общата цена за охранителната услуга, която се дължи от „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД на ОД на МВР - Враца. Приел е още, че доколкото се претендира възнаграждение, представляващо поощрение на служители на МВР за положен труд по охрана на АЕЦ „Козлодуй“ ЕАД, приложение намира общият принцип, че поощренията нямат постоянен, а бонусен характер, както и че нямат точно определен размер, а зависят от трудовото представяне на работниците или служителите. Размерът на индивидуалните допълнителни възнаграждения на служителите от РУ - АЕЦ Козлодуй се определя ежемесечно от работна група, назначена със заповед на изпълнителния директор на АЕЦ Козлодуй, на база мотивиран доклад на началника на РУ - АЕЦ Козлодуй. Посочил е, че доколкото задължение на възложителя по договора - "АЕЦ Козлодуй" ЕАД е осигуряване на финансовите средства за изплащане на тези възнаграждения и след като размерът на същите не е нормативно определен, то не може да бъде отречено правото му да определи размерът на същите, стига той да е в границите, за които е постигнато съгласие с изпълнителя работодател. В тази връзка се е позовал на уредбата за определяне на допълнителните възнаграждения за служителите на МВР, уредено в раздел 6 от Вътрешните правила, съгласно която служителите, включително началниците на съответните подразделения, получават 60% от договорения максимален размер, като сумата зависи от заеманата длъжност и действително извършената работа през месеца. Посочил е, че крайният размер на допълнителното възнаграждение се формира от оценката за резултатите от служебното представяне на всеки служител на ОД на МВР – Враца, а тази оценка се поставя от работна група, определена от ръководителите на страните по договора за охрана, за което се изготвя протокол, който се утвърждава от директора на ОДМВР-Враца и изпълнителния директор на "АЕЦ Козлодуй" ЕАД. В този смисъл е приел за неоснователно възражението за едностранно определяне на размера на допълнително възнаграждение предвид, че във формирането на посочената оценка участват не само представители на дружеството-възложител, но и на работодателя-изпълнител. С оглед на изложеното и при съобразяване на доказателствата по делото, включително и съдебно-счетоводната експертиза, от която се установява, че на ищеца е изплатено допълнително възнаграждение в размер на 60% от договорения максимален размер, всеки месец, според броя на отработените дни и съгласно приетите Вътрешни правила, въззивният съд е отхвърлил исковата претенция за претендираната разлика. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав счита, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване поради следните съображения: Поставените в изложението въпроси от касатора не са обуславящи решаващите изводи на съда и не съставляват общо основание за достъп до касация. Съгласно разясненията в т.1 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не за правилността на решението, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въззивният съд е приел, че претендираното от ищеца допълнително възнаграждение е свързано със служебното представяне на служителите на МВР и се дължи по чл. 179, ал. 4 ЗМВР вр. с чл. 6, б. „в“ от РМС № 282/1993 г. като поощрение за охрана на „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД, а размерът му не е нормативно определен. Начинът на определянето му и максималният му размер са регламентирани в договорите за охрана, в които ищецът не е страна и Вътрешни правила, утвърдени от възложителя. Съдът е установил, че процедурата за определяне на размера на възнаграждението е спазена и ищецът е получил възнаграждението, което е индивидуално съобразено спрямо него. Въззивният съд не е разглеждал въпросите дали органът по назначаването е длъжен да уведомява служителите за критериите за определяне и изплащане на допълнителни възнаграждения, нито дали служителите имат право да бъдат запознати с тези критерии или да участват в процедурите чрез възражения и обжалвания. Те не са част от решаващите мотиви, тъй като съдът е приел, че ищецът е получил възнаграждение съгласно вътрешните правила и договорите за охрана. В допълнение, не е обусловил решението и въпросът дали възложителят и изпълнителят могат да договарят неизгодни условия по отношение на възнагражденията на държавни служители, както и дали органът по назначаването е длъжен да мотивира решенията си относно допълнителните възнаграждения. Съдът е приел, че в случая са приложими конкретни договорни условия и вътрешни правила, които определят възнагражденията. Също така, въпросът дали процесното възнаграждение има постоянен характер не е обуславящ, тъй като през исковия период на ищеца е изплащано поощрение, а не допълнително възнаграждение, в съответствие с клаузите на договорите за охрана и вътрешните правила. Липсата на предпоставката на чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, тъй нито един от поставените въпроси няма пряко отношение към решаващите мотиви на въззивния съд, за да отхвърли предявеният иск и също така не следва да се обсъжда и допълнителното основание. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Съгласно константната непротиворечива практика на съставите на ВКС, за да е налице очевидна неправилност по смисъла на съдържанието на това понятие, в цитираната законова разпоредба е необходимо да е налице постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, т. е. противоположен смисъл, или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или при произнасянето си съдът е допуснал явна необоснованост на съдебния акт вследствие на грубо явно нарушение на правилата на формалната логика. Това следва да се установява в самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Въззивното решение не страда от подобен порок, а касаторът навежда доводи и прави оплаквания срещу приетото от съда и което е въпрос за правилността, която не се преценява в настоящото производство. Предвид изложеното не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото на ответната страна по касационната жалба при направено искане за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение се дължи сумата от 200лв. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,