Определение № 3379 от 18.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3946/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Л. С., чрез адв. В. В., против решение № 91/16.06.2025г. по в.гр.д. № 71/2025г. на Окръжен съд -Видин, с което е потвърдено решение №682 от 10.11.2024г. по гр.д. №820/24г. на Районен съд-Видин за признаване за установено по отношение на Д. Л. С., че „ИНВЕСТБАНК“ АД, гр. София е собственик на самостоятелен обект в сграда - жилище, апартамент с идентификатор * със застроена площ от 97.58 кв.м., с административен адрес: [населено място], [улица], бл. *, вх. *, ет. *, ап. *, ляв, находящо се в пететажна жилищна сграда, разположена в поземлен имот *, ведно с прилежащото към апартамента избено помещение с площ от 17.26 кв.м. и ведно с 1/30 ид. ч. от общите части на сградата и толкова идеални части от правото на строеж върху мястото и за осъждане на Л. С. да предаде на „ИНВЕСТБАНК“ АД владението върху горепосочения имот.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК са формулирани следните правни въпроси:

1.Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви по изложените във въззивната жалба доводи, като обсъди направените в нея оплаквания за недопустимост и неправилност на първоинстанционното решение? Сочи се противоречие с решение № 99/22.06.2015 г. по гр. д. № 6817/2014 г. на ВКС. I г. о.; решение № 324/22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 191/25.07.2013 г. по гр. д. № 63/2013 г. на ВКС, III г. о. и решение № 335/13.10.2015 г. по гр. д. № 3322/2015 г., на ВКС. II г.о.

2. Следва ли да се уважи иск по чл. 108 ЗС, когато не е установено ответникът да упражнява фактическа власт върху имота? Може ли да се приеме за доказано владение въз основа единствено на свидетелски показания, като се игнорират писмените такива, от които е видно, че ответникът не владее имота?

В срок е постъпил отговор на касационната жалба от ответника „Инвестбанк“ АД, чрез адв.С. Л., с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, както и основателността на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима. Същата е подадена от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд, постановено по иск за собственост на недвижим имот, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че ответницата Д. Л. С. е била длъжник по изп.д. №2278/2011г. на държавен съдебен изпълнител при Районен съд - Враца, като изпълнението е било насочено върху спорния имот. С постановление, влязло в сила на 22.10.2014г., имотът е възложен на „Инвестмънс Пропъртис“ООД. Купувачът по публичната продан не е поискал въвод във владение и такъв не е извършен. „Инвестмънс Пропъртис“ООД е продало имота на „ИНВЕСТБАНК“АД- София /нотариален акт №61, н.д. №137/31.05.2016г./, като към момента на сделката владението не е било предадено. „ИНВЕСТБАНК“АД-София поискал от съдебния изпълнител да извърши въвод във владение, но е постановено отказ, защото „ИНВЕСТБАНК“АД е трето лице по проведената процедура по възлагане на имота.

Съдът е посочил, че от показанията на свидетелите М. С. и Д. М., служители на „ИНВЕСТБАНК“АД, се установява, че са правили опит да влязат в имота през м. април 2024г., но не са имали достъп до същия, тъй като входната врата на блока е била заключена. При едно от посещенията свидетелят С. видял ответницата да върви по тротоара и да се отправя към блока.

Поради невъзможност да си осигури достъп до жилището ищецът поискал съдействие от служителите на МВР, които посетили жилището на 06.08.2024г. Било установено, че в имота се намира М. И. И., която заявила, че обитава и ползва имота заедно със съпруга си Л. С. И.. Посочените лица са родители на ответницата, която не оспорва, че те живеят в апартамента.

При така приетото за установено въззивният съд е направил извод за основателност на предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС. Съдът е посочил, че правото на собственост на ищеца не се оспорва от ответницата, а и се установява от представените писмени доказателства.

Спорно пред въззивната инстанция е било дали ответницата упражнява фактическа власт върху имота. За неоснователни са счетени доводите на ответницата, че искът е неоснователен, защото имотът се държи от трети лица. Изложени са мотиви, че ответницата владее имота и това владение не е прекъсвано за периода от образуване на изпълнителното производство през 2011г. до настоящия момент, като тя упражнява фактическата власт било лично, било чрез трети лица - нейните родители. Според въззивния съд обстоятелството, че ответницата е предоставила ползването на имота на трети лица, не променя факта,че тя упражнява фактическа власт върху него, тъй като тези лица не държат имота за себе си с намерение да го своят и станат собственици, а го ползват със съгласието и разпореждането на владелеца. Освен това ответницата е редовно призована пред първата инстанция на този адрес. По тези мотиви въззивният съд е направил извод, че ответницата владее спорния имот, което владение е без правно основание и предявеният ревандикационен иск е основателен.

С оглед мотивите на въззивния съд в обжалваното решение, не е налице соченото от касатора основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване.

Първият процесуалноправен въпрос е за задължението на въззивния съд да се произнесе по всички възражения на страните, както и да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Въпросът е от обуславящо значение за изхода от спора, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, според която задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения. Това задължение на съда произтича и от разпоредбите на чл. 12 и чл. 235 ГПК, според които съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, подлежащи на установяване, като обсъди всички доказателства по делото доводи и възражения на страните в рамките на спора, въведен с въззивната жалба. Видно от мотивите на обжалваното решение, въззивният съд не се е отклонил от тази практика: посочил е каква фактическа обстановка намира за установена и въз основа на кои доказателства, като се е произнесъл по доводите на страните.

Твърденията, с които е обоснован въпросът, че въззивният съд не е обсъдил преписката от РУ-Видин, от която се установява, че имотът се обитава от родителите на ответницата, не кореспондират с приетата за установена от въззивния съд фактическа обстановка и съответно на формираните въз основа на нея правни изводи. Въззивният съд изрично е посочил, че при посещението в имота, направеното от служителите на полицията, там се е намирала майката на ответницата, която е заявила, че живее в имота си заедно със съпруга си – бащата на ответницата, но независимо от това искът е счетен за основателен, като е прието, че обстоятелството, че ответницата е предоставила ползването на имота на трети лица не променя факта, че тя упражнява фактическа власт върху него, тъй като тези трети лица не държат имота за себе си с намерение да го своят и станат собственици, а ползват същия със съгласието и разпореждането на владелеца.

По въпросите, формулирани в т.2 от изложението, също не следва да се допуска касационно обжалване.

По първия от тях /Следва ли да се уважи иск по чл. 108 ЗС, когато не е установено ответникът да упражнява фактическа власт върху имота ?/ не следва да се допуска касационно обжалване, защото не е изведен от мотивите на въззивното решение. Въззивният съд не е приел, че липсват доказателства за упражнявана от ответницата фактическа власт върху имота и въпреки това да е уважил иска в осъдителната му част. Мотивите на въззивния съд са, че фактическата власт върху имота се осъществява от ответницата, която именно на този адрес е получила съобщение по делото от първоинстанционния съд, като родителите й, които са намерени в имота от служителите на полицията, не държат имота за себе си с намерение да го своят и станат собственици, а ползват същия със съгласието и разпореждането на владелеца.

По въпроса дали може и да се приеме за доказано владение въз основа единствено на свидетелски показания, като се игнорират писмените такива, от които е видно, че ответникът не владее имота, не следва да се допуска касационно обжалване. На първо място не е изведен от мотивите на въззивното решение, защото искът по чл. 108 ЗС в осъдителната му част, е уважен, като са съобразени всички събрани по делото доказателства, а освен това касаторът не е обосновал и наличието на специалната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК – не е посочил практика на ВКС, в противоречие с която въззивният съд се е произнесъл по този въпрос.

Съдът намира, че не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск. Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същото не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение