Определение № 2635 от 20.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1957/2026 г.

Производството е по чл.274 ал.3 т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Г. Т. А. против определение на Софийски градски съд № 6237 от 28.03.2025 г. по ч.гр.д.№ 2040/ 2025 г., с което е потвърдено определение № 29 от 02.01.2025 г. по гр.д.№ 56271/ 2024 г. на Софийски районен съд, с което е прекратено производството по делото. Жалбоподателят твърди в жалбата си и в пояснение към нея, че обжалваното определение е неправилно, тъй като съдът счел за компетентен да разгледа исковата му молба Европейският съд по правата на човека /ЕСПЧ/, но не съобразил, че за да се случи това следва да са изчерпани всички вътрешноправни средства за защита. Счита българските съдилища за компетентни да разгледат иска му за обезщетение на неимуществени вреди срещу Европейската комисия, произтекли от неосигурена възможност на ищеца за комуникация с тази институция по друг начин, освен по електронен път. Поддържа, че въззивното определение е недопустимо и очевидно неправилно и моли да бъде отменено, като назначеният му по реда на ЗПП процесуален представител не е изпълнил указанията на въззивния съд да представи изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК. Вместо това същият е депозирал молба вх.№ 37826/ 19.03.2026 г., в която е посочил относно жалбата на ищеца: „Не намерих законови основания в нея, за касационно обжалване и не мога да посоча такива.“. Ответната страна Европейска комисия оспорва частната жалба и счита, че няма основание тя да бъде допусната но касационен контрол. Нямало формулиран правен въпрос, по който това да бъде сторено. При липса на такъв въпрос ВКС не следвало да обсъжда наличието на предпоставките по чл.280 ал.1, т.2 и т.3 ГПК, а единствено следвало да прецени дали е налице очевидна неправилност или недопустимост на въззивното решение по смисъла на чл.280 ал.2 ГПК. По настоящото дело обаче нямало наличие на обстоятелства, които биха обосновали недопустимост или очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, касаторът не посочвал такива в своето изложение. Частната жалба е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на обжалвания акт до касационен контрол. Пред първоинстанционния съд делото /гр.д.№ 56271/ 2025 г., СРС/ е образувано въз основа на искова молба, подадена от Г. А. против Европейска комисия, предявени е осъдителен иск за сумата 60 000 евро – обезщетение за неимуществени вреди произтекли от дискриминационно отношение на институцията към ищеца, състоящо с в невъзможност да се контактува с нея по друг начин, освен „онлайн“. В отговора срещу исковата молба ответникът възразил, че Съдът на Европейския съюз /СЕС/ е този, който има изключителна компетентност да разглежда спорове за обезщетения за вреди от извъндоговорна отговорност на институции на Съюза. Българските съдилища нямали такава компетентност и предявеният иск бил недопустим. Районният съд се съгласил с тези доводи и с определение прекратил производството по делото поради недопустимост на предявения иск. Обжалваното в настоящето производство въззивно определение е постановено по частна жалба на Г. А. срещу определението на първоинстанционния съд за прекратяване на производството. С него жалбата е оставена без уважение. Въззивният съд приел, че съгласно чл.268 вр. чл.340 ал.2 и 3 ДФЕС, СЕС е компетентен да разглежда спорове относно обезщетения за вредите, причинени от неговите институции или служители, при изпълнението на техните задължения. Ищецът претендирал именно обезщетение за вреди от увреждане, извършено от институция на ЕС, чрез негови служители и този иск бил извън компетентността на българските съдилища. Правото на Европейския съюз се ползвало с предимството пред правото на държавите-членки, включително конституциите. Въззивното определение не следва да бъде допуснато до касационен контрол по твърденията на касатора неговата недопустимост. В частната жалба и пояснението към нея не са изложени никакви доводи, които могат да обосноват недопустимост на акта и настоящата инстанция не намира такива /както и основания за нищожността му/ и служебно. Актът е постановен от надлежен орган, в рамките на неговата компетентност и в надлежна форма, в рамките на отправеното до съда искане и е мотивиран. Доводите на касатора в частната жалба са за неправилност, а не за недопустимост на акта, а по такива доводи касационен контрол не може да бъде допуснат. Обжалваният акт не е и очевидно неправилен, за да е налице основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Съгласно установената практика, „очевидна неправилност“ е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените процесуални действия. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В случая жалбоподателят не излага твърдения, които да сочат на очевидна неправилност, неговите доводи са за нарушение на закона, а те не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК. След като няма вероятност актът да е нищожен, недопустим или очевидно неправилен, а касаторът /въпреки надлежно дадените указания/, не е формулирал правен въпрос по чл.280 ал.1 ГПК, обжалването не може да бъде допуснато. Както е изяснено в Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, поставянето на такъв въпрос е ангажимент на касатора. Върховният касационен съд не може служебно да повдига правен въпрос в случаите по чл.280 ал.1 ГПК, по който обжалването да бъде допуснато, тъй като това би било в нарушение на принципа на диспозитивното начало и би довело до недопустимо подпомагане от съда на една от страните в процеса. Липсата на формулиран правен въпрос по чл.280 ал.1 ГПК е самостоятелно основание за недопускане на касационния контрол. По изложените съображения съдът