Определение № 1833 от 11.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3218/2024 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България и касационна жалба на Н. Й. Г., срещу въззивно решение № 24/22.01.2024 г. постановено по възз. гр.д. № 807/2023 г. по описа на Окръжен съд – Добрич, с което частично е отменено и частично е потвърдено решение № 260004/12.04.2023 г., /допълнено с определение № 260063/09.08.2023 г./ по гр.д. № 320/2021 г. на Районен съд - Добрич и като краен резултат Прокуратурата на Република България е осъдена, на основание чл. 2, ал.1, т.3, пр.1 от ЗОДОВ и чл. 86 ЗЗД, да заплати на Н. Й. Г., както следва: сумата 3799,55 лв. - обезщетение за причинени имуществени вреди, претърпени в резултат на образувано срещу него наказателно производство, водено по ДП № 700/2012 г. по описа на РУП МВР - С. за престъпление по чл. 331, ал. 3, предл. 2 във вр. с чл. 331, ал. 1 от НК, прекратено с постановление за прекратяване от 27.11.2015 г. поради това, че деянието не е извършено от лицето, ведно със законната лихва, считано от 09.09.2020 г. до окончателното й изплащане, като иска в разликата над 3799,55 лв. до размера 7206,20 лв. е отхвърлен; сумата 1230,63 лв.- обезщетение за забава върху главницата от 3799,55 лв. за периода 27.06.2017 г. - 03.09.2020 г., като иска в разликата над 1230,63 лв. до размера 2332,32 лв. е отхвърлен; сумата 8000 лв. - обезщетение за причинени неимуществени вреди, претърпени в резултат на посоченото наказателно производство, ведно със законната лихва, считано от 09.09.2020 г. до окончателното й изплащане, като иска в разликата над 8000 лв. до размера 20000 лв. е отхвърлен; и сумата 2588,78 лв. - обезщетение за забава върху главницата от 8000 за периода 27.06.2017 г. - 03.09.2020 г., като иска в разликата над 2588,78 лв. до размера 6472,74 лв. е отхвърлен. Ответникът Прокуратурата на Република България обжалва въззивното решение в осъдителната му част, с твърдения за необоснованост и нарушения на материалния закон. Моли решението в тази част да бъде допуснато до касационен контрол по правни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС, следва да бъдат обобщени в следния смисъл: 1. Как се прилага критерия за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД и за обстоятелствата, които съдът следва да вземе предвид, при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, в хипотеза на иск с правно основание чл.2 ЗОДОВ при прилагане на разпоредбата на чл.52 ЗЗД и 2. Следва ли да съществува пряка причинно- следствена връзка между увреждането и претендираните вреди. Счита, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС: т. 19 от ТР 1/04.01.2001 г.; т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г.; решение № 112/14.06.2011 г. по гр. д. № 372/2010 г. на IV г.о.; решение № 376/21.10.2015 г. по гр. д. № 514/2012 г. на IV г.о.; решение № 832/10.12.2010 г. по гр. д. № 593/2010 г. на IV г.о.; решение № 449/16.05.2013 г. по гр. д. № 1393/2011 г. на IV г.о.; решение № 554/2012 г. по гр. д. № 266/2012 г. на IV г.о.; решение № 263/21.03.2017 г. по гр. д. № 627/2016 г. на IV г.о.; решение № 70/29.03.2016 г. по гр. д. № 5257/2015 г. на IV г.о.; решение № 251/21.12.2015 г. по гр. д. № 812/2015 г. на III г.о.; решение № 61/28.04.2016 г. по гр. д. № 4546/2015 г. на III г.о. и др. Ищецът Н. Й. Г. оспорва касационната жалба на Прокуратурата на Република България. Излага съображения за правилност на обжалвания акт в частта, в която исковете за имуществени и неимуществени вреди са уважени. Ищецът обжалва въззивното решение в частта, отхвърляща предявените от него искове за обезщетяване на имуществени и неимуществени вреди и акцесорните претенции за лихва за забава. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК повдига правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, който могат да бъдат обобщени в следния смисъл: 1. За съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и за обстоятелствата, които съдът следва да вземе предвид, при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, в хипотеза на иск с правно основание чл.2 ЗОДОВ и 2. За задължението на въззивния съд да прецени всички доводи на страните и представените във връзка с тях доказателства в мотивите на решението, да посочи въз основа на кои от тях основава приетата фактическа обстановка по делото и да направи собствени правни изводи; Според жалбоподателя - ищец разрешението дадено от въззивния съд е в противоречие с практиката на ВКС: т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г.; решение № 532/24.06.2010 г. по гр. д. № 1650/2009 г., III г.о.; решение № 377/22.06.2010 г. по гр. д. № 1381/2009 г., IV г.о.; решение № 832/10.12.2010 г. по гр. д. № 593/2010 г., III г.о.; решение № 302/04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г., III г.о. По втория въпрос се сочи противоречие с ТР № 1 от 2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 260/30.10.2013 г. по гр.д. № 1286/2012 г., IV г.о.; решение № 123/30.05.2011 г. по гр.д. № 890/2010 г., III г.о.; решение № 380/02.06.2009 г. по гр.д. № 758/2009 г., III г.о.; решение № 232/20.03.2009 г. по гр.д. № 2716/2008 г., IV г.о. и др. Поставени са и въпросите: 3. „Наличието на роднинска връзка между свидетел и страна по делото обуславя ли непременно основание за заинтересованост на показанията на този свидетел? Следва ли съдът да изложи конкретни мотиви, намиращи опора в материалите по делото, обосноваващи довод за заинтересованост на този свидетел?“; 4 „Длъжен ли е съдът в решението си да обсъди и служебно да прецени свидетелски показания с оглед на заинтересованост на свидетеля и да обсъди показанията му ведно с всички други доказателства по делото?“ и 5. „Длъжен ли е съдът да изложи мотиви защо приема или не приема показанията на свидетел, както с оглед на заинтересоваността на свидетеля, така и с оглед достоверността на показанията и съответствието им с останалите доказателства по делото?“. По тези три въпроси се твърди противоречие с: решение № 331/19.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 257/2009 г., IV г.о.; решение № 217/09.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 761/2010 г., IV г.о.; решение № 700/28.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 91/2010 г., IV г.о.; решение № 260/30.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1286/2012 г., IV г.о.; решение № 422/03.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 805/2009 г., I г.о.; решение № 251/27.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6970/2014 г. IV г.о. Бланкетно са посочени основанията по чл. 280, ал. 2 от ГПК: вероятна нищожност или недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното решение. Ответникът Прокуратурата на Република България, не е взел становище по касационната жалба на ищеца. Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, приема следното: С обжалваното решение въззивната инстанция е приела, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата за претърпени от ищеца имуществени и неимуществени вреди от незаконно обвинение за извършено престъпление. Посочено е, че с постановление от 03.06.2013г. ищецът бил привлечен като обвиняем по ДП № 700/2012 г. за това, че на 01.11.2012 г., в [населено място], обл. С., [улица] по непредпазливост е запалил чужд имот - покривна конструкция на едноетажна постройка с площ от 120 кв.м., покривна конструкция на стопанска постройка, с площ от 80 кв.м., 100 бр. бали люцерна сено и 50 бр. бали слама, като са последвали значителни вреди в размер на 10617,68 лв. и с това е изпълнил състава на престъпление но чл. 331, ал. 3, във вр. с ал. 1 от НК, като му била наложена мярка за неотклонение „подписка”. По обвинителен акт срещу ищеца било образувано НОХД № 964/2013 г. по описа на PC – С., приключило с присъда № 122/19.02.2014 г., с която Г. бил признат за виновен по повдигнатото обвинение, поради което и на основание чл. 331, ал. 3, предл. 2, във вр. с чл. 331, ал. 1 от НК му било наложено наказание лишаване от свобода за срок от 4 /четири/ месеца, което изтърпяване на основание чл. 66, ал. 1 от НК е отложено с изпитателен срок от 3 /три/ години, и бил осъден да заплати на пострадалите Й. Ж. В., Б. Г. Д. и Ж. Г. Ж. сумата от 10724,92 лв. обезщетение за причинени имуществени вреди от престъплението, ведно със законната лихва, считано от датата на причиняването, както и сумата от 1500 лв. разноски за адвокатско възнаграждение в наказателното производство. Присъдата била ожалвана по ВНОХД № 54/2014 г. на Окръжен съд - Силистра, който изменил присъдата само в гражданско-осъдителната част, като намалил размера на присъденото обезщетение за имуществени вреди. На 20.01.2015 г. ищецът подал молба пред ВКС по чл. 419, ал. 1 от НПК, с искане за отмяна на постановеното решение по ВНОХД № 54/2014 г. по на Окръжен съд - Силистра и връщане на делото за ново разглеждане. С решение № 106/01.04.2015 г. по образуваното НД № 213/2015 г.на ВКС, I НО, по реда на възобновяването било отменено изцяло решението по ВНОХД № 54/2014 г. на Окръжен съд - Силистра и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на СсОС от стадия на съдебното заседание. Било образувано ВНОХД № 94/2015 г. по описа на Окръжен съд - Силистра, което завършило с решение № 50/10.07.2015 г., с което съдът отменил присъда № 122/19.02.2014 г., постановена по НОХД № 964/2013 г. по описа на Районен съд - Силистра изцяло, и върнал делото на прокурора. С постановление за прекратяване от 27.11.2015 г., влязло в сила на 29.12.2015 г., на основание чл. 243, ал. 1, т. 1 от НПК във вр. с чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК и чл. 199 от НПК, наказателното производство, водено по ДП № 700/2012 г. по описа на РУП на МВР - [населено място], било прекратено поради липса на достатъчно данни, установяващи действия от страна на Н. Й. Г., от които може да се направи обоснован извод за извършено от него престъпление от общ характер. Била отменена и наложената му мярка за неотклонение „подписка”. За да определи размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съдът е взел предвид продължителността на наказателното производство /две години и седем месеца/ и проведени в съдебно производство на две инстанции общо пет открити съдебни заседания и в производството по възобновяване едно открито съдебно заседание.; предприетата срещу ищеца мярка на неотклонение – „подписка”; посочил е, че ищецът бил обвинен в престъпление за извършването на което се предвижда наказание до пет години лишаване от свобода; взел е предвид степента на засягане на емоционалния, личния и професионалния живот на ищеца, като в тази връзка е основал решението си на събраните по делото гласни доказателства /показанията на св. Г.- съпруга на ищеца, св. С. и св. Р./. Посочено е, че воденото срещу него наказателно производство утежнило психическото му състояние до степен на психическа травма-хроничен стрес, актуална и до днес, със соматични прояви – безсъние; накърняване на честта и достойнството му; засягане на доброто му име в приятелски, съседски и колегиален кръг; нарушаване на семейното спокойствие и промяна в социалния живот; влошаване на здравословното му състояние. Според заключението на вещото лице д-р С. по изслушаната СПЕ, воденото наказателно производство се явявало психотравмена ситуация, която би повлияла на психиката на всеки нормален човек. В случаят се касаело за човек, който към датата на привличането му като обвиняем бил на 59 г. и е нямал преди това досег с органите на реда и правосъдието. Ситуацията, в която е бил поставен е била нова за него и от естество да породи страх от незаконно осъждане. Постановена била първоначално и осъдителна присъда, което засилило страха и притесненията му. На база медицинските документи по делото, събраните гласни доказателства и извършеното лично изследване, вещото лице д-р С. констатирало, че от факта на пожара у ищеца възникнали високи по интензивност напрежение и тревожност. Преживяното изиграло роля на психотравма, довело до влошаване на психичното му състояние в рамките на отключила се „Остра стресова реакция“ - преходно разстройство със значителна тежест, отговор на преживения психичен стрес, на непреодолимо травмиращо преживяване-значима житейска промяна. В последствие психичното състояние на ищеца, според вещото лице, приело клиничната характеристика на „Постравматично стресово разстройство“, което било протрахиран във времето отговор на преживяната масивна психотравма. Така влошеното му психично състояние се подържало и задълбочавало във времето и от повдигнатото обвинение, налагането на мярка за неотклонение. Въпреки потърсената и оказана адекватна специализирана психиатрична помощ /ищецът бил диагностициран с „тревожно разстройство, неуточнено“ от д-р Й. И., общопрактикуващ лекар, на 04.03.2014г., а на 05.03.2014 г. специалист-психиатър д-р О. Д. му е поставил диагноза „лек депресивен епизод“/ персистеращата клиника на депресивната реакция приела клиничната характеристика на „Протрахирана депресивна реакция“ в рамките на формираното „Разстройство на адаптацията“- депресивно състояние, настъпващо в отговор на продължително въздействие на стресовата ситуация, но с продължителност не повече от 2 години. Наличното постравматично стресово разстройство преминало в клиничната характеристика на „Хроничен стрес“. Състоянието в което изпаднал ищеца към 2014 г. според вещото лице било с характеристика наподобяваща „късосъединителна реакция с удължено действие“, непсихотичен вариант. На въпроса в резултат на какви събития са преживените психични страдания на ищеца вещото лице дало заключение, че те са свързани с преживяното след инцидента през месец ноември 2012 г. и последвалите разпити, воденото наказателно производство и изпълнителни дела. Взети са предвид и болките и страданията на Г., претърпени в резултат на инфекциозното заболяване херпес зостер, с което бил диагностициран в края на м.август 2015 г., с оглед установеното със заключението на вещото лице д-р С. относно причините за възникване на заболяването, като е посочено, че макар стресът и напрежението от незаконното обвинение да не са единствена причина за реактивиране на зостер-вируса при наличните придружаващи заболявания и друг източник на стрес-изпълнителните производства/образуваното от гражданските и ищци и от ищеца въз основа на обратните изпълнителни листи/, не може и да бъде и изключен като причина за констатирания здравословен проблем. При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е отчел, че за степента на негативните изживявания на ищеца през процесния период е допринесло и обстоятелството, че при пожара са изгорели и негови вещи, както и обстоятелството, че пострадалите от пожара са предявили граждански иск в наказателното производство, който бил уважен /обстоятелства установени от събраните гласни доказателства/, но тези негативни преживявания не са в причинна връзка с повдигнатото обвинение и проведеното наказателно производство. Въззивният съд е приел, че не подлежат на обезщетяване болките и страданията, претърпени от ищеца в резултат на сърдечно-съдовите му заболявания датиращи от 2010 г., т.е. преди наказателното производство, тъй като според вещото лице д-р К., воденото наказателно производство с произхождащия от него стрес и напрежение не е в пряка връзка с възникването на исхемичната болест на сърцето. Не била установена причинната връзка между стреса и напрежението от наказателното производство и заболяването захарен диабет, което се е развило около 2020 г., т.е. пет години след окончателното приключване на наказателното производство. В заключение, обсъждайки поотделно и в съвкупност събраните по делото писмени и гласни доказателства и съобразно конкретните обществено- икономически условия в страната през периода на наказателното производство, съдът е счел, че обезщетение в общ размер от 8000 лв. е необходимо и достатъчно да компенсира ищеца за претърпените от незаконната процесуална принуда морални вреди по воденото срещу него наказателно производство. По отношение на претенцията за имуществени вреди, въззивният съд е посочил, че за защитата му като обвиняем и подсъдим ищецът е направил разноски в общ размер на 3720 лв., от които както следва: по договор за правна защита и съдействие серия Б № 00047822/05.06.2013 г. и фактура № [ЕГН]/05.06.2013 г. - 360 лв. за защита на обвиняем по ДП № 700/2012 г. по описа на РУ „Полиция” на МВР [населено място]; по договор за правна защита и съдействие серия Б № 00050183/13.01.2014 г. и фактура № [ЕГН]/13.01.2014 г. - 360 лв. за защита на подсъдим по НОХД № 964/2013 г. на Районен съд - Силистра; по договор за правна защита и съдействие серия Б № 00050205/02.04.2014 г. и фактура № [ЕГН]/02.04.2014 г.- 600 лв. за защита на подсъдим по ВНОХД №54/2014 г. на Окръжен съд - Силистра, с изричното договаряне, че разликата от 1020 лв. е адвокатско възнаграждение за защита по гражданския иск; по договор № 96/12.05.2015 г. и фактура №000090192/15.05.2015г. за защита на подсъдим по ВНОХД № 94/2015 г. на Окръжен съд — С. - 840 лв.; по договор за правна защита и съдействие № 221/09.10.2015 г. и фактура №000090488/23.11.2015г. за защита като обвиняем в 600 лв.; по договор № 03/09.01.2015 г. и фактура № [ЕГН]/09.01.2015 г. за внасяне на молба за възобновяване на ВНОХД № 54/2014 г.на СсОС – 960 лв. Посочено е, че съгласно разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ, държавата дължи обезщетение за всички имуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането и горепосочените разходи за адвокатски възнаграждения за защитата на ищеца като обвиняем и подсъдим, са в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение и подлежат на обезщетяване. Поради установената причинна връзка между негативните преживявания от наказателното преследване и заболяването на ищеца от Херпес зостер инфекция, е прието, че подлежат на репариране и сторените по повод това заболяване разходи- 68.05 лв. установени от заключението на ССЕ. За основателна е счетена и претенцията за сумата от 11,50 лв.- за закупуване през 2012 г. на медикаменти- „Тритико“, за лечение на депресивни разстройства. В останалата част претенцията за имуществени вреди е отхвърлена като не основателно, с мотив за липса на причинно- следствена връзка между воденото наказателно производство и направени от ищеца разходи, както следва: 800 лв. по договор за правна защита и съдействие серия Б № 00050186/20.01.2014 г., фактура № [ЕГН]/20.01.2014 г., по НОХД № 964/2013 г.на СсРС за защита на ищеца в качеството му на ответник по гражданския иск; 1020 лв. по договор за правна защита и съдействие серия Б № 00050205/02.04.2014 г. и фактура № [ЕГН]/02.04.2014 г., по ВНОХД №54/2014 г. на СсОС за защита на ищеца по гражданския иск; 500 лв. по договор от 09.01.2015 г., за изготвяне и внасяне на жалба в Европейския съд по правата на човека в С. по чл.34 от ЕКПЧ; 462.00 лв.- платени на 05.08.2014 г. по изп.дело № 20143420400564 на СИС при СсРС; 150 лв., платени на 25.03.2019 г. във връзка с проведени инвазивни и терапевтични процедури – стентиране по поводисхемичната болест. Отхвърлена е и претенцията за 475 лв. - разходи за експертизи по НОХД № 964/2013 г. на СсРС, с оглед липсата на доказателства ищецът да заплатил такива сума. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице претендираното от касатора- ищец основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – недопустимост на въззивното решение. Съгласно постоянната практика на ВКС недопустимо е това решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Така недопустимо е решението, което е постановено въпреки липсата на правото на иск или ненадлежното му упражняване, както и когато съдът е бил десезиран – например, когато решението е постановено след оттегляне или отказ от иска; когато въззивната инстанция е постановила решение по същество, макар че жалбата е следвало да се остави без разглеждане като недопустима; когато съдът се е произнесъл по непредявен иск или е постановил решение плюс петитум. В случая при служебна проверка не се установява да е допуснато подобно нарушение от въззивния състав. Първият въпрос поставен от ищеца и първият въпрос поставен от ответника, поставени от страните в аспекта произтичащ от обжалваемия за тях интерес по отношение на иска за обезщетение за неимуществени вреди, следва да бъдат обобщени в следния смисъл: как се прилага критерия за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД и за обстоятелствата, които съдът следва да вземе предвид, при определяне на обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на иск с правно основание чл.2 ал. 1 т.3 от ЗОДОВ. Въпросите обуславят решението по делото, но въззивният съд е съобразил установената по тях многобройна и единна съдебна практика. По приложението на понятието „справедливост”, е налице практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК: решение № 407/26.05.2010 г. по гр.д. № 1273/2009 г. на ІІІ г.о.; решение № 394/18.01.2012 г. по гр.д. № 1520/2010 г. на ІІІ г.о.; решение № 3/13.02.2012 г. по гр.д. № 637/2011 г. на ІІІ г.о, решение № 51/13.02.2012 г. по гр.д. № 465/2011 г. на ІV г.о. и др., според която справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики. Размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съгласно законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания, продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Относно релевантните обстоятелства и критерии при определянето на справедливия размер обезщетение за претърпени от пострадалото лице неимуществени вреди, константно е разбирането, че за да определи справедливо обезщетение за неимуществени вреди, търпени от неоснователно предприето наказателно преследване, съдът взема предвид данните за личността на увредения, данните за липса или наличие на предишни осъждания, начина му на живот и обичайната среда, тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението; продължителността на наказателното производство; наложените мерки на процесуална принуда, отражението върху личния, обществения и професионалния живот на лицето; разгласа и публичност; стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако има трайно увреждане на здравето - каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването; обществено-икономическите условия в страната и стандарта на живот. На обезщетяване подлежат само неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането /т.11 от ППВС № 4/1968 г., решение № 397/05.04.2017 г. по гр. д. № 5182/2016 г., IV г.о., решение № 834/19.06.2014 г. по гр. д. № 2378/2014 г., IV г.о., решение № 156/21.06.2017 г. по гр. д. № 5182/2016 г., IV г.о.; решение № 319/17.11.2015 г. на ВКС по гр.д. № 2829/2015, IV г.о.; решение № 36/31.03.2022 г. по гр. д. № 2110/2021 г., III г.о. и др./. Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Видно от въззивното решение, като инстанция по съществото на материалноправния спор, въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е подробни и ясни мотиви относно наличието на всички елементи от фактическия състав на специалния деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3, ЗОДОВ. Обсъдил е кои претендирани от ищеца вреди са произтекли от незаконното обвинение, т.е. е налице причинна връзка с незаконно упражнената процесуална принуда, и в какъв размер е справедливо да се обезщетят, анализирайки поотделно критериите при определянето на размера на обезщетението. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване. Във връзка с втория поставен от касатор ответник въпрос – не кореспондират със съдържанието на въззивното решение доводите за липса на мотиви в противоречие с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, за наличието на причинна връзка между процесното увреждането и претърпените вреди. Отговорността за непозволено увреждане се поражда при наличието на причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди, като причинната връзка трябва да бъде доказана от ищеца във всеки конкретен случай. В този смисъл е и даденото в т. 11 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2004 г. разрешение, съгл. което държавата отговаря за тези вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането - чл. 4 ЗОДОВ. Вредата е пряка, когато тя следва закономерно от неизпълнението на определени задължения и е непосредствена, когато противоправният резултат директно предпоставя вредата без намесата на други фактори на въздействие /решение № 449/17.06.2009 г. по гр.д. № 3696/2007 г.; решение № 3/03.01.2024 г. по гр.д. № 1746/2023 г. и двете на ІV г.о. и др./. Въззивният съд не е отрекъл необходимостта от доказване на съществуването на пряка причинно- следствена връзка между увреждането и претендираните вреди. В тази насока съдът е изложил подробни мотиви, като изрично е посочил за кои вреди е установил наличие на причинна връзка, а правилността на изводите му може да бъде проверявана само при разглеждане на касационната жалба, ако бъде допуснато касационното обжалване. Неоснователно е искането на касатора- ищец за допускане на касационно обжалване по процесуалния въпрос за задължението на въззивния съд да прецени всички доводи на страните и представените във връзка с тях доказателства, и въз основа на тях да направи своите правни изводи, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал.2 ГПК. Така формулираният въпрос обуславя изхода на делото и изводите в обжалваното решение, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие със съдебната практика на ВКС, в т.ч. и цитираната от касатора, съгласно която въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. Въззивният съд, в случая е съобразил процесуалните си задължения, че в мотивите на решението си следва да обсъди всички релевантни за спора обстоятелства, доводите и възраженията на страните, както и да прецени поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, като посочи на кои от тях дава вяра и защо, респ. кои не кредитира, поради което не е налице соченото допълнително селективно основание по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. Последната група въпроси поставени от касатора- ищец /с №№ 3-5/, относими към допускането и преценката на гласните доказателства, също не могат да обусловят искания достъп до касация. При постановяване на съдебния акт съдът не е отказал да кредитира ничии свидетелски показания по никакви причини, поради което формулираните в тази връзка въпроси не съответстват на изложените от въззивния съд мотиви и нямат значение за изхода на така разрешения спор. Не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК - очевидна неправилност. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или на правилата на формалната логика. В настоящия случай тези предпоставки не са налице. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК липсват твърдения в какво се изразява очевидната неправилност. При прочита на самото решение не се констатира видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, нарушение на научни и/или опитни правила или на правилата на формалната логика. Предвид изложеното, съдът намира, че по доводите и на двете страни не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на делото, разноските за касационното производство следва да останат в тежест на страните така, както са направени. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение