Определение № 2412 от 17.09.2024 г. на ВКС по т. д. № 1937/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. „Застрахователно дружество Евроинс“ АД, [населено място] чрез юрисконсулт С. К. обжалва решение № 106 от 25.07.2023 г. по в.гр.д. № 170/2023 г. на Апелативен съд - Бургас, с което е потвърдено решение № 1277 от 09.12.2022 г. по гр.д. № 188/2022 г. на Окръжен съд - Бургас, поправено по реда на чл. 247 от ГПК с решение № 190 от 10.02.2023 г., с което настоящият жалбоподател е осъден да заплати на В. В. И. сумата от 48 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болка и страдание от непозволено увреждане, вследствие на което е настъпила смъртта на неговия брат Н. В. И. при пътно-транспортно произшествие на 03.07.2017 г. между влекач „Волво“, модел „ФХ 440“ с прикачено към него полуремарке с рег. [рег.номер на МПС] и лек автомобил „Фолксваген Туарег“ с рег. [рег.номер на МПС], ведно със законната лихва върху присъдения размер главница, считано от 13.09.2021 г. до окончателното плащане. В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени въззивното решение в обжалваната част. Претендира разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се позовава на правното основание по чл. 282, ал. 2, предл. 3 от ГПК, а именно, че според касатора обжалваното решение е очевидно неправилно. Сочи и следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване: 1.Налице ли е обратно (ретроактивно) действие по отношение па Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС досежно застрахователни събития настъпили преди датата на влизането му в сила? Сочи допълнително основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК като твърди противоречие на постановеното въззивно решение с поставения първи въпрос с: тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС;; решение № 222 от 30.01.2015 г. по т.д. № 3466/2013 г. на ВКС, I т.о.; решение № 14 от 03.05.2019 г. по т.д. № 937/2018 г. на ВКС, II т.о.; решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о.; решение № 157 от 08.11.2011 г. по т.д. № 823/2010 г. на ВКС, II т.о.; решение № 202 от 21.12.2013 г. по т.д. № 866/2012 г. на ВКС, I т.о.; решение № 271 от 08.02.2017 г. по гр.д. № 1368/2016 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 12 от 26.03.2019 г. по т.д. № 606/2018 г. на ВКС, I т.о.; решение № 160 от 26.07.2017 г. по гр.д. № 60244/2016 г. на ВКС, IV гр.о. 2.Дали съвместното живеене в едно домакинство и съвместната работа, са достатъчно основание да се приеме наличие на изключителност във взаимоотношенията между двамата братя и създадена особено близка връзка, съгласно критериите въведени с Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС? ТВърди наличие на основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като сочи ТР 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. 3.Приложима ли е разпоредбата на § 96 от ПЗР на КЗ за искове, предявени пред съда след датата на влизане в сила на тази разпоредба и следва ли при евентуално уважаване на иска от съда, да се съобрази лимитът от 5000 лв.? 4.Въз основа на какви критерии следва да се определи размерът на обезщетението за лицата от разширения кръг, съгласно Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС и има ли различия в тези критерии в сравнение с лицата от първи кръг - възходящи, низходящи, съпрузи? При какви предпоставки се присъжда обезщетение за неимуществени вреди от причинена чрез деликт смърт на други лица, извън кръга на най-близките на починалия по смисъла на Постановление № 4 от 25.05.1961 г. и Постановление № 5 от 24.11.1969 г.? Твърди наличие на основание съгласно т. 1, ч.. 280, ал. от ГПК, поради противоречие с трайната практика на ВКС, израз, на която са решение № 16 от 17.05.2017 г. по гр.д. № 2686/2016 г. на ВКС, III гр.о.; решение № 104 от 25.07.2014 г. по т.д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т.о.; решение № 78 от 07.05.2013 г. по т.д. № 490/2012 г. на ВКС, II т.о.; ППВС № 4/1968 г.; решение № 83 от 06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008/ г. на ВКС, II т.о.; решение № 66 от 03.07.2012 г. по т.д. № 619/2011 г. на ВКС, II т.о.; решение № 207 от 03.09.2013 г. по т.д. № 207/2011 г. на ВКС, II т.о.; решение № 27 от 15.04.2015 г. по т.д. № 457/2014 г. на ВКС, II т.о.; решение № 73 от 27.05.2014 г. по т.д. № 3343/2013 г. на ВКС, II т.о.; тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. 5.При определяне на начална дата на законна лихва върху определеното от съда обезщетение за неимуществени вреди, намира ли приложение разпоредбата на чл. 497 от КЗ? Не е постъпил отговор на касационната жалба от ответната страна В. В. И.. Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл. 283 от ГПК срок, от легитимирано да обжалва решението лице. За да постанови обжалваното решение, с което е потвърдил първоинстанционното осъдително решение, въззивният съд е приел, че ищецът В. В. И. безспорно е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в болка и страдание от непозволено увреждане, вследствие на което е настъпила смъртта на неговия брат Н. В. И. при ПТП, реализирано на 03.07.2017 г. Към момента на настъпване на процесното пътно-транспортно произшествие, „Застрахователно дружество Евроинс“ АД, [населено място] безспорно е застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“, сключена за моторно превозно средство влекач „Волво“, модел „ФХ 440“ с рег. [рег.номер на МПС] “, с прикачено към него полуремарке „С. СА 336 К“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от П. К. К.. Въззивният състав е приел, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно, в обжалваните части – допустимо, а по същество същото е и правилно, поради което на основание чл. 272 от ГПК е препратил към мотивите му. Въззивният съд е приел за неоснователно оплакването на застрахователя за неприложимост на тълкувателно решение № 121.06.2018 г. по тълк.д. 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, което е постановено след датата на процесния деликт, осъществен на 03.07.2017 г. Посочил е, че в мотивите на тълкувателно решение № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че задължителните тълкувателни актове не съставляват правила за поведение, а само изясняват действителното съдържание на правна норма, по чието прилагане има противоречия или неясноти. Съдържанието на тълкуваната разпоредба е било такова, каквото е изяснено със задължителното тълкуване, още от момента на приемането ѝ. Така се обосновава ретроактивното действие на даденото задължително тълкуване. Въззивният съд е посочил, че по-нататък с тълкувателно решение № 3/2020 г. е разяснено, че когато (без нормата, предмет на тълкуване, да е отменена или съществено изменена) задължителното тълкуване бъде изрично обявено за загубило сила с нов тълкувателен акт, който дава различно тълкуване, новото, различно тълкуване няма ретроактивно действие. Това е обусловило извод, че когато старото задължително тълкуване бъде обявено за загубило сила поради отмяна или съществено изменение на тълкуваните норми, или поради приемане на нови правни норми, регулиращи същите правни отношения, новото тълкуване ще има ретроактивно действие от момента на отмяната, респ. изменението на старите норми или приемането на нови. Въззивният съд е приел, че в процесния случай новото тълкуване на кръга от лица, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди от деликт, дадено с тълкувателно решение № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС е дадено по повод произтеклите от присъединяването на Република България към Европейския съюз задължения за синхронизиране на българското законодателство с европейското и най-вече - Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 г. относно застраховката „Гражданска отговорност” при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка и Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 г. за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления и за замяна на Рамково решение 2001/220/П. на Съвета. Поради това, въззивният съд е приложил нормата на чл.52 от ЗЗД, приложима и при разглежданото основание на иска, чл. 432, ал. 1 от КЗ, така както е тълкувана с тълкувателно решение № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС има ретроактивно действие и следва да намери приложение в процесния случай. Въззивният съд е приел за неоснователно оплакването на застрахователя, че по делото не се установили особено близки връзки на ищеца В. И. с починалия му брат, а оттук - предпоставките за обезщетение за неимуществени вреди. Въззивният съд се е позовал на тълкувателно решение № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Прилагайки тълкуването, посочено от ВКС, въззивният съд в разглеждания спор е приел, че по делото е доказано съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка между ищеца и починалия му брат, която излиза извън обичайната. Приел е, че събраните гласни доказателства по един ясен, недвусмислен и категоричен начин установяват наличието на особени житейски обстоятелства, които са довели до изграждането на такава връзка. Установил е, че ищецът В. и починалият Н. са еднокръвни братя, родени от различни майки, но са израснали заедно, в домакинството на техния баща и втората му съпруга. По-големият брат Н. е закрилял и подкрепял В. в детството му, а родителите често поверявали В. на неговите грижи. Двамата били неразделни, живеели в една стая, имали общи интереси. Когато В. бил на 16-17 години, а Н. на 22-23 години семейният бизнес наложил баща им и майката на В. да прекарват много време в Република С., като по време на отсъствието им грижите за непълнолетния В. били възложени на Н.. Двамата оставали сами в продължение на седмици. След завършване на средно образование и двамата започнали работа в семейната фирма, като отново В. бил под надзора и грижите на по-големия си брат. Двамата работели ежедневно заедно, пътували заедно, срещали се с клиенти. Прекарвали свободното си време заедно, имали общи приятели и интереси. Така, въззивният съд е приел, че не може да се сподели тезата на застрахователя, че ищецът не е претърпял вреди от смъртта на брат си. По делото е установено чрез гласните доказателства и от заключението на извършената и приета без възражения от страните комплексна съдебно-психиатрично-психологична експертиза, че смъртта на брат му е била болезнено, опустошително, разтърсващо събитие в живота на В.. Предизвикала е остра стресова реакция, силна мъка, чувство за безвъзвратна загуба. Тези преживявания, чувства и емоции са приети за неимуществени вреди. Въззивният съд е приел, че обстоятелството, сочено от застрахователя, че ищецът не посещавал след смъртта на брат си психолог, е без правно значение. Въззивният съд е приел и за неоснователни възраженията относно размера на обезщетението и на двете страни. Посочил е, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди съдът трябва да определи по справедливост съгласно чл. 52 от ЗЗД. Посочил е, че понятието “справедливост” е всякога свързано с преценката на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитието на обществото. Това разбиране е обусловено от обективните икономически условия в страната, индиция, за които са нормативно определените лимити на застрахователните покрития. За да определи точния паричен еквивалент на понесените от ищеца душевни болки и страдания от загубата на близък човек, съдът е съобразил данните по делото за отношенията в семейството, връзките между загиналия и ищеца, начина, по който е понесена загубата, възрастта на страните, психическата и емоционална травма от шокиращото събитие, необратимостта на загубата. Тези обстоятелства са преценени в съвкупност с лимитите на застрахователното покритие, индициращи икономическите условия към 2017 г. Поради това, въззивният съд е приел, че в процесния случай, размерът на справедливото обезщетение е 60 000 лв. С оглед въведеното в процеса възражение за съпричиняване, е приел, че на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, следва да се намали определеното обезщетение. По делото е установено с помощта на комплексна съдебномедицинска и авто-техническа експертиза, че произшествието е настъпило под влиянието на два фактора: неправилно паркиране на влекач „Волво“ с прикачено полуремарке на пътното платно, извън населено място, без съответната сигнализация и движение на лекия автомобил „Фолксваген Туарег“с технически несъобразена с осветеността на фаровете на къси светлини скорост. Установено е и, че експертизата заключава освен това, че ищецът, който е управлявал лекия автомобил, в който е пътувал и брат му Н., когато е видял спряното на пътя полуремарке, е предприел маневра завиване наляво, но не е успял да избегне сблъсъка. При своевременно предприета маневра - аварийно спиране, скоростта на лекия автомобил би била намалена от 84 км/ч до 40 км/ч и вредоносният резултат би бил намален. Прието е за вярно и за безспорно, че ищецът, като водач на лекия автомобил, не е извършил виновно деяние, за което да носи наказателна отговорност, но е прието, че обективно е допринесъл за настъпването на вредите. Шофиране със скорост, която не му е позволила да спре, и непредприемане на аварийно спиране - е създало допълнителни условия за настъпването на вредите. Поради това, въззивният съд е приел, че обезщетението за неимуществени вреди следва да се намали с 20 %. Въззивният съд е приел за неоснователно и възражението на застрахователя, че при определяне на размера на обезщетение съдът следва да приложи чл. 493а от КЗ и в частност ал. 4, която предвижда, че обезщетението следва да се определи в размер до 5000 лв. Приел е, че разпоредбата противоречи на правото на ЕС, доколкото е предвидена по-малка сума на застрахователно обезщетение от посочените в чл. 1, § 2 от Втора директива 84/5, кодифицирана с Директива 2009/1ОЗ/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. относно застраховката „Гражданска отговорност”. Изложил е съображения и относно задължителното тълкуване на СЕС в решение по преюдициално запитване, на основание чл. 267 от ДФЕС, решение на СЕС от 24.10.2013 г. по дело С-277/12 от Augstakas tiesas Senats (Л.), съгласно което не се допуска национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност” да покрива обезщетение за неимуществени вреди, дължимо съгласно националното законодателство за смъртта на близки членове на семейството, само до определена максимална сума, която е по-малка от посочените в чл. 1, § 2 от Втора директива 84/5. Въззивният съд е приел, че няма основания да се отправя преюдициално запитване от съда, разглеждащ процесния спор, в какъвто смисъл са оплакванията на застрахователното дружество, тъй като СЕС вече е бил сезиран с преюдициално запитване по въпроса и се е произнесъл. Въззивният съд е посочил, че заедно с главницата на осн. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, застрахователят дължи законната лихва за времето на забавата. Съгласно чл. 493, ал. 1, т. 5 от КЗ застрахователят покрива отговорността на застрахования за причинените на трети лица вреди, като в този случай той покрива, наред с другото, и лихвите по чл. 429, ал. 2, т. 2 от КЗ, т.е. лихвите за забава, когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице при условията на чл. 429, ал. 3 от КЗ. В чл. 429, ал. 3 от КЗ е предвидено (1), че застрахователят покрива лихвите, дължими от застрахования, само в рамките на застрахователната сума и (2), че застрахователят плаща само лихвите за забава, дължими от застрахования, считано от датата на уведомяването за настъпилото застрахователно събитие от застрахования по реда на чл. 430, ал. 1, т. 2 от КЗ или считано от датата на предявяване на застрахователната претенция от пострадалото лице, която от датите е най-ранна. В процесния случай, въззивният съд е приел, че лихвата се дължи от 13.09.2021 г., на която дата е предявена застрахователната претенция. Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка не се установи наличие на основания, предвидени в чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр.2 от ГПК. С оглед формулираните от касатора правни въпроси, формулирани в изложението по чл. 284, ал.3 ,т. 1 от ГПК настоящият съдебен състав намира следното: Поставеният първи правен въпрос не представлява общо основание за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд е приел, че с в случая е налице съобразено тълкуване с посоченото тълкувателно решение на ВКС, изразено в ТР от 21.06.2018 г. по тълк.д. 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, с оглед целите, предвидени в Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 г. относно застраховката „Гражданска отговорност” при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка и Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 г. за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления и за замяна на Рамково решение 2001/220/П. на Съвета. Поради това е приел, че с оглед действието на директивите по време, приложими към процесния случай, следва да се приеме, че приложимо е съобразеното тълкуване, на нормата на чл. 52 от ЗЗД, така както е разяснено от ВКС в посоченото тълкувателно решение и съобразено тълкуването на нормите от директивите в решенията на СЕС. Въззивният съд е изхождал от задължението си, произтичащо от чл. 4 на ДФЕС да тълкува собственото си законодателство в съответствие с целите на директивата. Възприемайки тълкувателното решение, посочено по-горе, определящо критериите за определяне на материалнолегитимираните лица да получат обезщетение за неимуществени вреди от загубата на техни близки в пътно-транспортно произшествие, въззивният съд е възприел тълкуването на нормата и съобразно посочените директиви. Поради това поставеният правен въпрос не представлява общо основание за допускане на касцаионно обжалване. По поставения втори и четвърти правни въпроси, настоящият съдебен състав намира, че посочените правни въпроси не са разрешени от въззивния съд. Те са свързани с правилността на съдебното решение. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос, следва да е включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд, по начин, обуславящ изхода на спора. Правният въпрос не може да е свързан с анализа на доказателствата и възприемане на конкретните факти от въззивния съд. Поради това в случая конкретно установените факти са обусловили извод за наличие на право на обезщетение за неимуществени вреди. Какъв е смисълът на чл. 52 от ЗЗД и как се прилага предвиденото в него основание справедливост е разяснено в посоченото Тълкувателно решение 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. С оглед обективно установени факти, съдът е намерил, че е справедливо да бъдат възмездени настъпилите неимуществени вреди за починалия, преживени от брата на загиналия. Конкретните основания за родствена близост преди пътно-транспортното произшествие и преживените отрицателни емоции след това, са въпрос на анализ на доказателствата и са свързани с правилността на съдебното решение, като правилността на изводите на въззивния съд не могат да се обсъждат в стадия по селекции на касационните жалби, така както е разяснено в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Поради това настоящият съдебен състав намира, че да се преценява дали правилно е приложена нормата на чл. 52 от ЗЗД с оглед установените факти по делото, би представлявало проверка на съдебното решение относно неговата правилност, която не може да се извърши в стадия по селекция на касационните жалби. По отношение на формулирания трети правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд е отхвърлил становището на застрахователя относно приложимостта на предвиденото ограничение за заплащане на обезщетение в определени от закона размери, позовавайки се на практика на СЕС, посочена във въззивното решение. Даденото разрешение е в съответствие с принципа за лоялно сътрудничество, предвиден в чл. 4 ДФЕС и задължителната практика на СЕС, предвиждаща, че националният съд следва да тълкува нормите от вътрешното право по такъв начин, че да не пречи да бъде приложена всяка норма от правото на ЕС. Така, съобразявайки нормите от посочените директиви и посоченото решение на СЕС, въззивният съд е изложил мотиви, съответни на цитираното от него решение, че не следва да се прилага национална норма, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност” да покрива обезщетение за неимуществени вреди, дължимо съгласно националното законодателство за смъртта на близки членове на семейството, само до определена максимална сума. Поради това, че решението е съответно на практиката на СЕС, не може да се приеме, че е налице допълнително соченото от касатора основание. По отношение на формулирания пети въпрос. Въззивният съд е приел, че с оглед разпоредбата на чл. 493, ал.1, т. 5 от КЗ застрахователят покрива отговорността на застрахования за причинените на трети лица вреди, като в този случай той покрива лихвите за забавата, която деликвента дължи съгласно чл. 429, ал.2, т. 2 КЗ. Посочено е, че дължимостта на обезщетението за забава е от момента на уведомяване на застрахователя за настъпване на застрахователно събитие или от застрахованото лице или от пострадалото лице, от по-ранната дата, в случая уведомяването от пострадалото лице по реда на чл. 380 от КЗ е взето предвид и е присъдено обезщетение за забава от 13.09.2021 г. Липсва разрешение в отклонение от трайната практика на ВКС, изразена в множество решения. решение № 79 от 04.08.2022 г. по т. д. № 967/2021 г., I ТО на ВКС, решение № 128 по т.д. № 2466/2018 г., решение № 60112 по т.д. № 122/2020 г., както и решение № 72 по т. д. № 1191/2021 г. на I ТО на ВКС, която изцяло се споделя от настоящия състав решение № 43 от 26.07.2022 г. по т. д. № 450/2021 г., I ТО на ВКС, решение № 50110 от 12.03.2024 г. по т. д. № 1108/2022 г., II ТО на ВКС. Съгласно цитираната практика, с въвеждането на КЗ от 2016 г., законодателят е отграничил отговорността на застрахователя за отговорността на деликвента, който дължи обезщетение за забава от момента на увреждането, като е определил, че застрахователят ще отговаря спрямо третото ползващо се лице от по-ранния момент на получаване на уведомление, датата на която е уведомен от застрахованото лице, или датата на която е уведомен от пострадалия. Изводът е подкрепен и с посочване на правната уредба съгласно чл. 497, ал.1, т. 1 и т.2 от КЗ, съгласно която след като е уведомен застрахователят за настъпилото застрахователно събитие, той дължи заплащане на застрахователно обезщетение в определен срок и при неизпълнение на това задължение в предвидения срок, дължи обезщетение за собствената си забава. ВКС, отграничавайки задълженията на застрахователя, е посочил, че застрахователят дължи обезщетение за забавата на деликвента от момента, в който получи претенция за заплащане на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди. По отношение на соченото от касатора основание очевидна неправилност, съгласно чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че посоченото основание следва да е установимо само от мотивите на обжалвания акт, без да е необходимо да се извършва преценка на правилността на съдебното решение, съобразно основанията, предвидени в чл.281, т. 3 от ГПК. Очевидната неправилност би била налице само когато са допуснати от съда особено съществени нарушения на материалноправна норма, като е приложена в обратен на действителния й смисъл или е приложена несъществуваща норма, ако от мотивите на решението може да се установят особено съществени нарушения на процесуални правила, както при нарушаване на основните логически, опитни и общо приложими научни правила, въз основа на установените по делото факти, имащи резултат прилагане на закона в противоположен или несъществуващ смисъл, включително и в явно вътрешно противоречие на мотивите на въззивния съд. В настоящия случай не се установява наличието на нито едно от примерно изброените пороци на съдебно решение. Поради това соченото основание съгласно чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК не е налице. По всички изложени съображения настоящият съдебен състав