Определение № 1872 от 03.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 60/2024 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ОТП Лизинг“ ЕООД, [населено място] чрез процесуален представител адвокат Л. П. срещу решение № 315 от 27.07.2023 г. по в. т. дело № 281/2023 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 8 от 06.01.2023 г. по т. д. № 1488/2021 г. по описа на Окръжен съд - Стара Загора в обжалваната му част, с която предявеният от “ОТП Лизинг” ЕООД против ЗП Т. Ж. К., [населено място] и „ПИ-ДЖИ ТРАНС“ ООД, [населено място] установителен иск по реда на чл. 422 ГПК във връзка с чл. 535 ТЗ е отхвърлен до размера от 23 656,69 евро с левова равностойност от 46 268,46 лв., ведно със законната лихва, считано от 04.06.2021 г. до окончателното изплащане на вземането и ищецът е осъден да заплати на ответника сума в размер 3 000 лв. - съдебни разноски за производството пред въззивната инстанция.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, като моли същото да бъде отменено. Поддържа становище, че въззивният съд неправилно е приел, че клаузата на чл. 8, ал. 3 от процесния договор за лизинг е нищожна, тъй като същата е в размер на 10 % от цената на лизинговата вещ, което не нарушава присъщата й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Релевира довод, че въззивният съд неправилно е уважил възражението за прихващане за сумата от 18 075,92 лв. като е счел, че посочената сума представлява платени от лизингополучателя неустойки по чл. 8, ал. 3 от договора. Поддържа, че посочената сума представлява неустойка за забавено плащане по чл. 8, ал. 1 от договора, която е действителна. Сочи, че възражението за прихващане е недопустимо, тъй като не са налице условията на чл. 371 ГПК.

В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК, приложено към касационната жалба, касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси, евентуално решението е очевидно неправилно:

1. Нищожна ли е клауза в договор за лизинг, с която се уговаря неустойка за прекратяване на договора по вина на лизингополучателя, в размер на 10 % от цената на придобиване на лизинговата вещ, поради това, че същата е прекомерна по размер и предвид това влиза в противоречие с добрите нрави? - противоречие с Тълкувателно решение № 1/2009г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, решение № 65/14.04.2009 г. по т. д. № 589/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 129/09.07.2010 г. по т. д. № 977/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 39/15.10.2020 г. по т. д. № 799/2019 г. на ВКС, ТК, I т. о.; евентуално поддържа и наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

2. Как следва да се определи цялата стойност на договора за лизинг при извършване на преценката дали уговорената неустойка се явява нищожна поради това, че същата е прекомерна по размер и влиза в противоречие с добрите нрави? - противоречие с решение № 102/03.08.2010 г. по т. д. № 897/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о. и т. 20 от ТР № 6/06.11.2013 г. по тьлк. дело № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК.

3. При тълкуване на клаузите на процесен договор въззивният съд следва ли съгласно чл. 20 ЗЗД да търси действителната обща воля на страните, като вземе предвид и отделните уговорки, във връзка едни с други, и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от съглашението, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността? - противоречие с решение № 318/14.07.2011 г. по гр. д. № 182/2010 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 32/31.03.2015 г. по т. д. № 485/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 81/07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 167 по т. д. № 666/2010 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 115/01.11.2010 г. по т. д. № 939/2009 г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 16/28.02.2013 г. по т. д. № 218/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о.

4. Представлява ли процесуално нарушение разглеждането на възражение за прихващане, направено след приключване на съдебното дирене в първа инстанция, когато за доказването му се налага събирането на нови доказателства? - противоречие с решение № 60107/22.12.2021 г. по т. д. № 523/2020 г. на ВКС, ТК, I т. о.; евентуално поддържа и наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

5. Може ли само на база на датата на начисляване на неустойка, да се прави заключение от съда за вида и характера на неустойката и за това на кое основание от договора е начислена същата? Поддържа, че по този въпрос е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - от значение е за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

6. Представлява ли необсъждането и непроизнасянето във въззивното решение по всички своевременно заявени възражения и доводи на страна в производството съществено нарушение на процесуалните правила, което води до неправилност на въззивното решение? - противоречие с решение № 15 /30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 24/10 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 27 /02.02.2015 г. по гр. д. № 4265 /2014 г. на ВКС, решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 228/01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № П06/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 75/20.06.2016 г. по т. д. № 1608/2015 г. на ВКС, ТК. II т. о., решение № 206/31.07.2015 г. по гр. д. № 6832/2014 г. на ВКС, ГК, решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о.

Ответникът по касационната жалба ЗП Т. Ж. К., [населено място] не изразява становище.

Ответникът по касационната жалба „ПИ-ДЖИ ТРАНС“ ООД, [населено място] не изразява становище.

Касационната жалба е редовна – подадена е от процесуално легитимирана страна в едномесечния преклузивен срок съгласно чл. 283 ГПК, насочена е срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като взе предвид данните по делото и релевираните доводи, приема следното:

Окръжният съд е приел, че записът на заповед от 01.12.2017 г. за сумата 142 962,42 евро с издател ЗП Т. Ж. К., авалист „ПИ-ДЖИ ТРАНС“ ООД и поемател „Сожелиз България“ ЕООД /сегашно наименование „ОТП Лизинг“ ЕООД/ е редовен от външна страна, съдържа всички задължителни реквизити по чл. 535 ТЗ, поради което представлява действителна ценна книга, годна да породи произтичащите от нея правни последици, като въз основа на нея е издадена процесната заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК.

За да направи извод за неоснователност на възражението на ответника ЗП Т. К. за неяснота относно съгласието на посочения в записа на заповед издател, съдебният състав е изложил съображения, че употребата на множествено число в текста на документа не внася неяснота относно изразената воля, нито съмнение за нейното авторство, нито дали се касае за воля на едно или няколко лица, предвид изричното посочване в записа на заповед, че издател е само ответникът ЗП Т. Ж. К., с въведени данни за неговия единен граждански номер и за личната му карта, както и положен подпис на лицето, посочено като негов издател.

Въззивната инстанция е установила, че процесният запис на заповед обезпечава каузално правоотношение, възникнало от договор за финансов лизинг № 173095727672 от 01.12.2017 г., сключен между „Сожелиз - България“ ЕООД /предишно наименование „ОТП Лизинг“ ЕООД/ чрез клона му в Стара З. в качеството на лизингодател, ЗП Т. К. в качеството на лизингополучател и „Пи - Джи Транс“ ООД в качеството на съдлъжник, наред със ЗП Т. К..

Въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза е прието за установено, че на основание действащия между страните договор за финансов лизинг е дължима при условията на солидарност сумата в общ размер 5 381,29 евро, с левова равностойност 10 524,89 лв., представляваща неплатени лизингови вноски по процесния договор за лизинг с падежи 05.09.2019 г., 05.10.2019 г., 05.11.2019 г., 05.12.2019 г. и 05.01.2020 г., тъй като вноските се отнасят за период, през който лизинговият договор е действал, не е бил прекратен и ответниците не са представили доказателства за тяхното плащане.

За да направи извод за неоснователност на възражението на ответника за нищожност на съдържащата се в чл. 8, ал. 1 от договора за лизинг клауза за неустойка, основано на твърдението, че наказателната неустойка по тази клауза е предвидена като санкция за забавено изпълнение, макар в ал. 3 също да е уговорена неустойка за забавено плащане, т. е. в чл. 8 има два вида неустойки за едно и също задължение – за забавено плащане, въззивната инстанция се е аргументирала с обстоятелството, че са уредени два вида неустоки: неустойката по чл. 8, ал. 1 от договора за лизинг е предвидена за забавено плащане на парично задължение на лизингополучателя, а неустойката по чл. 8, ал. 3 от договора е уговорена за прекратяване на договора по вина на лизингополучателя. Като е съобразил съдържанието на чл. 8, ал. 1 от договора, че лизингополучателят дължи неустойка във всеки случай на неизпълнение на поето от него парично задължение по договора и същата е определена като наказателна лихва за забава в размер на 0,1 % върху дължимата сума за всеки ден забава, съдебният състав е приел, че макар да не е сложен краен предел на начисляването на неустойката, посочената клауза не е прекомерна, не е уговорена в противоречие с добрите нрави, предвид, че предвиденият процент е само 0,1 % и същият се начислява само върху съответно дължимата сума. Поради това, че неустойката по чл. 8, ал. 1 от договора не излиза от пределите на присъщите й обезпечителна и обезщетителна фунции, въззивният съд е заключил, че ответниците дължат неустойка за забава върху посочените пет лизингови вноски в размер общо 2 177,22 евро с левова равностойност 4 258,27 лв.

Относно предвидената в чл. 8, ал. 3 от договора за лизинг неустойка за прекратяване на договора по вина на лизингополучателя в размер на 10 % от цената на придобиване на лизинговите вещи въззивната инстанция е направила извод, че клаузата е нищожна, тъй като уговорената неустойка е прекомерна по размер до такава степен, че излиза извън присъщите на неустойката обезщетителна, санкционна и гаранционна /за изпълнението/ функции, поради което влиза в противоречие с добрите нрави. Аргументирала се е с обстоятелството, че същата неустойка се начислява върху цялата стойност на договора, независимо от размера и вида на съответното неизпълнение на лизингополучателя, довело до прекратяването на договора, поради което е отхвърлила претенцията на основание чл. 8, ал. 3 от договора за сумата в размер 16 098,18 евро с левова равностойност 31 485,30 лв.

В заключение съдът е изложил, че ищецът е доказал наличието на свои вземания срещу двамата ответници в общ размер 7 558,51 евро /5 381,29 евро + 2177,22 евро/ с левова равностойност общо 14 783,16 лв. /10 524,89 лв. + 4 258,27 лв./, съответно, че сумата е дължима по представения запис на заповед.

Възражението за прихващане, направено от ответника в първото открито съдебно заседание в първоинстанционното производство е прието за допустимо, предвид наличието на предпоставките на чл. 371 ГПК, доколкото същото се основава на недължимо платени неустойки по процесния договор за финансов лизинг и не се налага събирането на нови доказателства. Изводът за частична основателност на това възражение за сумата 18 075,92 лв. /при заявен пълен размер 22 799,28 лв./, представляваща сбор от начислени от ищеца и платени от лизингополучателя неустойки по чл. 8, ал. 1 от договора в съответен размер от 9 481,53 лв. /начислена на 19.06.2020 г./ и 8 594,39 лв. /начислена на 10.07.2020 г./ е аргументиран с обстоятелството, че неустойките са начислени за неплатени вноски с падеж след прекратяване на договора за лизинг.

За разликата над сумата 18 075,92 лв. до пълния размер на активното вземане от 22 799,28 лв., представляваща начислени неустойки по чл. 8, ал. 1 преди прекратяване на договора, както и административна такса в размер 46,82 лв. и такса застраховка в размер 390,15 лв., съдебният състав е приел, че са дължими от ответниците, поради което е оставил без уважение възражението за прихващане в тази част.

Въззивният съд е заключил, че сумата в размер 18 075,92 лв. следва да бъде прихваната с приетите за дължими падежирали лизингови вноски по процесния запис на заповед в общ размер 14 783,16 лв. и поради това, че дължимата на ответника сума превишава дължимата на ищеца сума, то след извършеното прихващане между двете суми до размера на по - малката от тях искът следва да бъде отхвърлен изцяло.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Поставените в т. 1 и т. 2 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси са свързани и се отнасят до нищожността на клаузата за неустойка поради противоречие с добрите нрави поради прекомерност. Същите са релевантни за спора, тъй като обуславят изхода на делото и правните изводи на въззивната инстанция. По отношение на така формираните въпроси не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Доводите на касатора, че въззнивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК, е неоснователен. Съгласно т. 3 от цитираното Тълкувателно решение преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави се прави към момента на сключване на договора; нищожността се преценява с оглед на фактите и обстоятелствата за всеки конкретен случай, а като примерни критерии могат да бъдат използвани естеството и размера на задълженията, които се обезпечават с неустойката, дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи - поръчителство, залог, ипотека и други, вида на уговорената неустойка /компенсаторна или мораторна/ и вида на неизпълненото задължение, съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. В този смисъл са и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 142/12.03.2011 г. по т. дело № 336/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 228/21.01.2013 г. по т. дело № 995/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 247/11.01.2011 г. по т. дело № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други. В настоящия случай при формиране извода за нищожност на клаузата за неустойка, предвидена в чл. 8, ал. 3 от договора за лизинг, въззивният съд се е ръководил от задължителните указания, дадени в т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК, както и в т. 20 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК, като е съобразил паричната оценка на интереса от изпълнението на договора и при съпоставянето е преценил, че неустоечната клауза излиза извън присъщите й по закон обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция и нарушава принципа за справедливост като част от общоприетите морални правила.

Поставеният в т. 3 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос относно тълкуването на клаузите в процесния договор за лизинг съобразно чл. 20 ЗЗД не осъществява общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не е включен в предмета на делото и не е обусловил правните изводи на въззивния съд. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в множество решения на ВКС /напр. цитираните от касатора решения, както и служебно известните на съдебния състав решение № 502/26.07.2010 г. по гр. д. № 222/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 38/27.02.2012 г. по гр. д. № 1227/2011 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 46/07.03.2018 г. по гр. д. № 2489/2017 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 60169/28.01.2022 г. по т. д. № 2012/2020 г. на ВКС, ТК, I т. о. и др./ на тълкуване според критериите на чл. 20 ЗЗД подлежат неясните, непълни и неточни клаузи в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици. Тълкуването се извършва съобразно изискванията на чл. 20 ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата обща воля на страните. Прилагането на критериите на чл. 20 ЗЗД предполага отделните уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключване на договора и обективирана в съдържанието му воля на страните. За изясняване на действителната обща воля на страните може да се изследват обстоятелствата, при които договорът е сключен, поведението на страните преди и след сключването му, разменената кореспонденция във връзка с изпълнението на договора и други обстоятелства. Договорът не подлежи на тълкуване, когато съдържащите се в него клаузи са точни, ясни и разкриват недвусмислено действителната воля на страните да поемат определени права и задължения, какъвто е конкретният случай, доколкото страните по делото не спорят относно съдържанието и смисъла на договора за финансов лизинг и в частност на неустоечната клауза по чл. 8, ал. 3 от него.

Поставеният процесуален въпрос в т. 4 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е релевантен за спора, тъй като е от значение за изхода на делото и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 от 9.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 4, възражението за прихващане може за първи път да се заяви пред въззивния съд, ако се изразява в материалноправно изявление за компенсиране на две насрещни изискуеми и ликвидни вземания, при което те се погасяват до размера на по-малкото от деня, в който са били налице условията за компенсируемостта им. Ако насрещното вземане е спорно, възражението за прихващане не може да бъде заявено за първи път пред въззивната инстанция. В тази им част постановките на т. 6 и т. 12 от ТР № 1/2000 г. от 4.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС са актуални и при действието на ГПК /в сила от 1.03.2008 г./. За да се произнесе въззивният съд по направено материалноправно изявление за прихващане на вземането - предмет на предявения иск с насрещно вземане, е необходимо същото да бъде индивидуализирано по размер и основание. В настоящия случай предвид обстоятелството, че производството е по реда на глава 32 от ГПК - „Производство по търговски спорове“, по отношение на направеното възражение за прихващане е приложима нормата на чл. 371 ГПК. Същата представлява изключение от въведения в чл. 370 ГПК принцип за преклузия на правото ответникът да представя доказателства и да прави възражения срещу иска след изтичане на срока за отговор. В цитираната разпоредба е регламентирана възможност възражението за прихващане да се направи до приключване на съдебното дирене в първата инстанция, когато за доказването му не се налага събирането на нови доказателства, или до приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция, когато съществуването или неоспорването му са установени с влязло в сила съдебно решение или заповед за изпълнение. Що се отнася до това налице ли са предвидените от закона условия за допускане и разглеждане на направено възражение за прихващане след срока за отговор, съдът извършва преценката конкретно в зависимост от данните и доказателствата по делото. В случая съдът е извършил такава преценка, в резултат на което е направил извода, че са налице предпоставките на чл. 371 ГПК, доколкото не се налага събиране на нови доказателства за неговото разглеждане. С оглед изложеното, въззивният съд не се е отклонил от изложените постановки, поради което доводът на касатора, че този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС е неоснователен.

По отношение на поставения въпрос по т. 5 към изложението чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, съдебният състав намира за неоснователен доводът за наличие на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Точното прилагане на закона по смисъла на посочената правна норма е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Въпросът относно датата на начисляване на неустойката, с оглед преценката на съда за вида и характера на неустойката и за основанието за начисляване на същата, е конкретен, зависи от представените по делото доказателства и установените обстоятелства, касае правилността на постановения съдебен акт, поради което не предпоставя даване на принципен отговор. В тази връзка оплакванията за неправилност на обжалваното решение са основания за касиране по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не представляват основание за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице и евентуално поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и по отношение на въпросите по т. 1 и по т. 4 от изложението, доколкото е налице задължителна практика на ВКС по постановените въпроси.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочения процесуален въпрос в т. 6 от изложението е неоснователен, тъй като не е разрешен в противоречие с константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, цитираните от касатора решения и други съдебни актове, постановени от ВКС по реда на чл. 290 ГПК. Съгласно константната съдебна практика непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство, въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. Въпросът на касатора е свързан с въпроса по т. 4 от изложението, обсъден по-горе. Касае се до произнасянето от въззивния съд на своевременно инвокирани доводи за неоснователност на направеното възражение за прихващане. Апелативният съд не се е отклонил от посочените по-горе постановки и е обсъдил наведените от ищеца доводи, в частност е изложил съображенията си за това дали са налице предпоставките на чл. 371 ГПК за прихващане, обявяване на последиците от същото, както и към кой момент е осъществено компенсирането на насрещните вземания.

По отношение на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че обжалваният въззивен съдебен акт не е очевидно неправилен, тъй като не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание.

Предвид изложените съображения и липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Апелативен съд - Пловдив. С оглед изхода на спора, разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответниците по касационната жалба не се присъждат, тъй като не са поискани и не са представени доказателства, че такива са направени в касационното производство.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение