Определение № 2754 от 06.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 1946/2026 г.

Производството е по реда на чл.274,ал.3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на ищеца Б. Б. П. срещу определение № 862 от 30.06.2026г. по в.ч.гр.д.№ 467/2026г. по описа на ОС Стара Загора, с което е потвърдено определението по гр.д.№ 13/2026г. на РС Стара Загора за прекратяване на производството по делото поради недопустимост на предявения иск, съдържащ искане да бъде установено по отношение на ответника „Профи кредит България“ ЕООД, че ищецът не дължи сумата 6 008.08лв. по договор за потребителски кредит от 2013г., отпуснат на майката на ищеца Д. Н., починала на 24.09.2013г., за която сума е издадена срещу Б. П. влязла в сила заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 06.02.2018г. и изпълнителен лист от 10.05.2018г. и е образувано изпълнително дело № 2319/2018г. по описа на ЧСИ И., тъй като се е отказал от наследството на своята наследодателка Н. със заявление от 17.02.2025г. и отказът е вписан на същата дата. Въззивната инстанция е потвърдила изводите на първоинстанционния съд за недопустимост на предявения иск, основани на настъпването на стабилитета и влизането в сила на заповедта за изпълнение, имащи за резултат преклудиране на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането. Възприела е, че се преклудират и възраженията срещу основателността на претенцията и отрицателен установителен иск, че длъжникът в заповедното производство не дължи на заявителя сумата, за която е издадена заповедта, е недопустим. Изложила е, че с изтичането на срока по чл.414 ГПК и влизане в сила по реда на чл.416 ГПК на заповедта за изпълнение, всяко възражение на длъжника, че вземането не съществува, е преклудирано и не може да бъде заявено с нов иск, извън специалните хипотези на чл.424 и чл.439 ГПК в който смисъл се е позовала на решение № 207 по гр. д. № 7030/2014 г. IV г.о. на ВКС. Очертала е, че преклузията е важима и за възраженията на длъжника в процеса по реда на чл.422 ГПК, а ако пропусне сроковете, в които може да ги заяви, правото да ги въведе в нов процес е изчерпано съобразно възприетото в т. 17 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в решение № 129 от 09.01.2015 г. по т. д. № 469/2012 г. на I т. о. на ВКС. Анализирано е, че в случая е налице влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, издадена по ч.гр.дело №647/2018г. по описа на РС Ст.З. срещу Б. П. и ищецът не се е възползвал от предоставената му от закона възможност да възрази срещу така издадената заповед, поради което с изтичането на срока по чл. 414 ГПК и влизане в сила по реда на чл.416 ГПК на заповедта за изпълнение, всичките му възражения за несъществуване на вземането са преклудирани и не могат да бъдат заявени с нов иск. Мотивирано е, че по делото не са налице и нови обстоятелства или нови писмени доказателства по смисъла на чл.424 ГПК и чл.439 ГПК и като такова не може да се приеме и отказът от наследството на наследодателката Н., починала на 24.09.2013г., заявен едва на 17.02.2025г., вписан в Книгата за приемане на отказ от наследство при РС Ст.З. на същата дата, тъй като ищецът е можел да заяви отказ и се снабди с удостоверение за това още в срока за възражение. Очертано е, че отказът от наследство, извършен от ищеца не представлява ново доказателство по делото, тъй като заповедта за изпълнение на парично задължение е издадена лично срещу длъжника П. и в срока за възражение той е следвало да направи всички свои оспорвания срещу вземането, независимо от какво произтичат, включително и за липса на пасивна материалноправна легитимация поради направен отказ от наследство, а като не е сторил това ищецът е загубил правото да оспорва вземането на всички правни основания, които е могъл да релевира към момента на издаване на заповедта, каквото е и извършеният от него отказ от наследство на починалия през 2013г. наследодател. В частната касационна жалба са изложени съображения за неправилност на обжалваното определение и се иска отмяната му и връщане на делото на първоинстанционния съд за предприемане на последващи процесуални действия по разглеждане на спора. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК са поставени въпроси, по които се иска допускане на касационното обжалване: 1/ Може ли да бъде ангажирана отговорността на наследник за задължение на неговия наследодател чрез заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, издадена лично срещу наследника, без да е установено по предвидения в Закона за наследството ред, че наследникът е приел наследството; и преклудира ли стабилизирането на такава заповед по чл. 414 вр. чл. 416 ГПК възражението, че наследникът не е приел наследството и поради това не отговаря за дълга (липса на пасивна материалноправна легитимация) при твърдяно противоречие на обжалвания акт с решението по гр.д.№ 2260/2018 г., IV г.о. на ВКС. Посочена е като допълнителна предпоставка и т.3 на чл.280,ал.1 ГПК. Неоснователността на искането за допускане на касационното обжалване по този въпрос произтича от несъответствието на фактите, въз основа на които е произнасянето по двата казуса - в настоящия е налице влязла в сила заповед за изпълнение, издадена срещу длъжник - настоящ ищец, който оспорва в нов исков процес правото на принудително изпълнение, произтичащо от заповедта, а в производството по гр.д.№ 2260/2018 г., IV г.о на ВКС е конституирано като наследник на починалата в хода на делото ответница лице, което не е приело наследството на починалата, поради което е счетено, че то не може да отговаря за поетото от неговата родственица задължение. Допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК не е надлежно аргументирана, тъй като отсъствието на практика на ВКС не изпълва съдържанието на посоченото основание. 2/ Обхваща ли преклудиращото действие на стабилизираната заповед за изпълнение възражението за липса на пасивна легитимация, произтичащо от отказ от наследство с обратно (ex tunc) действие, или това е абсолютна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно (чл. 7 ГПК) и която не се преклудира - за разлика от възраженията срещу съществуването и изискуемостта на самото вземане. Може ли изтичането на срока по чл. 414 ГПК да създаде качество „длъжник“ по отношение на лице, което с обратна сила се счита, че никога не е придобивало наследството при допълнителната предпоставка по чл.280,ал.1,т.1 ГПК (с позоваване на решението по т.д.№ 1018/2010г. на І т.о.) и „т.3 ГПК“. Не следва частното касационно обжалване да се допусне и по този въпрос. По първата част на въпроса следва да се посочи, че „вземане“ може да съществува спрямо конкретно лице - длъжник, а не „изобщо“, поради което преценката за отсъствие на пасивна материалноправна легитимация на длъжник включва/обхваща и тази за съществуването на твърдяното вземане на кредитора. Обжалващата страна не отчита, че основанието на иска му почива на факти, несъвместими с материалното право, чието съществуване е установено с влязлата в сила заповед. По отношение на втората част от въпроса отговорът е положителен ако лицето не е възразило своевременно, в срока и по реда на чл.414 ГПК срещу издадената заповед за изпълнение, в резултат на което не се е развило и производството по чл.422 ГПК, в което възражението за отсъствие на качество „длъжник“ може да бъде направено и за първи път вече като защита срещу предявения иск. По делото е безспорно, че посоченият в заповедта за изпълнение длъжник - настоящият ищец не е подал възражение в релевантния двуседмичен срок при действалата от 2008г. до 30.10.2017г. приложима редакция на разпоредбата. Самостоятелно значение за неоснователността на допускане на частното касационно обжалване има фактът, че решението, на което страната се позовава в обосноваване на допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280,ал.1 ГПК по т.д.№ 1018/2010г. на І т.о. на ВКС, съдържа произнасяне в хипотеза, при която съдебното решение е постановено по отношение на починала в хода на делото страна, т.е. при липса на страна в процеса. Посочената предпоставка по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК отново не е аргументирана. 3/ Следва ли преди да се ангажира отговорност на наследник по чл. 410 ГПК, да бъде проведена процедурата по чл. 51 ЗН за определяне на срок за приемане или отказ; и представлява ли простото бездействие на наследника - неподаването на възражение срещу заповедта - мълчаливо приемане на наследството по чл. 49, ал. 2 ЗН, или напротив, по чл. 51, ал. 2 ЗН бездействието води до изгубване на правото да се приеме наследството. Като допълнителна предпоставка е посочена тази по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и т. 1 ГПК като се твърди противоречие с Решение № 101/2019 г. по гр.д.№ 2260/2018г. на ІV г.о.на ВКС. Неоснователността на искането за допускане на обжалването по този въпрос произтича от следното: Преди да бъде ангажирана отговорността на наследник по чл.410 ГПК, т.е преди издаване на заповедта за изпълнение срещу него, няма как да бъде проведена процедура по чл.51 ЗН, тъй като в това производство е недопустимо обсъждането и изследването на факти, стоящи извън описания в заявлението правопораждащ дълга факт, въз основа на който се иска издаване на заповед за изпълнение. Разрешение в този смисъл е дадено в определението по ч.гр.д.№ 3819/2013г. на І г.о. на ВКС, формирано на база установената съдебна практика по приложението на разпоредбата на чл.417 ГПК - при издаването на заповед за изпълнение на основание чл. 410 ГПК не се изисква представяне на доказателства за твърдяното вземане - достатъчно е вземането да е индивидуализирано по основание и размер (така както в заповедното производство е недопустимо и обсъждането на факти и обстоятелства извън документа по чл.417 ГПК, въз основа на който се иска издаване на заповед за изпълнение, освен изключенията по чл. 418, ал. 3 ГПК; че съдът е длъжен да провери дали документът е редовен от външна страна и дали удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника, като извън него може да събира доказателства само относно удостоверяване изискуемостта на вземането, ако според представения документ изискуемостта е поставена в зависимост от изпълнението на насрещно задължение или настъпването на друго обстоятелство). Простото бездействие на длъжника няма как да представлява приемане на наследството, съответно подалият възражение няма как да загуби правото си да го приеме и въпросът е изцяло хипотетичен, тъй като е извън правните аргументи, изложени от двете инстанции за недопустимост на предявения иск. Същественото за ключовият момент за възможността да се развие процедурата по чл.51 ЗН е подаването на възражение от длъжника, което ще застави кредитора да предяви иск по реда на чл.422 ГПК, в хода на процеса по който, ответникът - длъжник да заяви своите възражение - като достатъчно е само това, че не е приел откритото вече наследството (което, както се посочи, може да се съдържа още в оспорването по реда на чл.414 ГПК). В исковото производство по реда на чл.422 ГПК, при искане на заинтересованата страна - ищеца, съдът ще определи срок за заявяване от наследниците дали приемат наследството или правят отказ от нето. Това е защитата, която е стояла на разположение на настоящия ищец, която с неподаването на възражението е преклудирана, защото той е разполагал с нея именно към този момент, тъй като наследството вече е открито - чл.1 ЗН. Съответно фактът на неприемане или отказ от наследство - възражение, което е било в разпоредителната власт на П. в предходен момент, не може да бъде основание, предмет на защита, нито на самостоятелен установителен иск по чл.124 ГПК, нито на възражение по чл.423 ГПК, нито на иск за оспорване на вземането по чл.424 ГПК, нито на иск за защита срещу изпълнението - чл.439 ГПК. С оглед на изложеното няма необходимост от обсъждането на въведените от обжалващата страна към въпроса допълнителни предпоставки. Не следва касационно обжалване да бъде допуснато и по последния въпрос - Длъжен ли е въззивният съд, на основание чл. 236, ал. 2, във вр. с чл. 278 ГПК, изрично да обсъди довода на страната, че наследникът не е приел наследството и не отговаря за дълга, както и разграничението между възражение за несъществуване на вземането и възражение за липса на легитимация, или е достатъчно препращане към мотивите на първоинстанционния съд по чл. 272 ГПК, тъй като в случая той съставлява касационно оплакване, при това неоснователно, тъй като релевантността за допустимостта на иска на довода за отказ/неприемане на наследство е обсъдена, а независимо от препращането към мотивите на първата инстанция, въззивната е дала собствено разрешение на този въпрос. За настоящия спор е изцяло приложимо и разрешението, дадено в решението по т.д.№ 1562/2015г. на І т.о. на ВКС - по отношение на заповедта за изпълнение, срещу която не е подадено възражение, длъжникът не разполага с иск, който да основе на обстоятелства и доказателства, които са могли да му бъдат известни при пропускане на предвидените от закона срокове и способи на защита (чл. 414 и чл. 422 ГПК). Именно защото законът е предвидил изрични и специални способи за защита на длъжника в заповедното производство, общият ред за оспорване на вземането е недопустим. Изключена е основателността на искането за допускане на обжалването поради недопустимост и очевидна неправилност на обжалвания акт. При служебно дължимата преценка не се констатира вероятност да е налице порокът недопустимост, а очевидната неправилност подлежи на аргументиране от обжалващата страна, каквото в случая отсъства. Атакуваното определение освен, че не е очевидно неправилно, е в пълен синхрон със съдебната практика, че длъжникът не може да оспорва вземането, установено с влязла в сила заповед за изпълнение при неподадено възражение, което дори не е необходимо да бъде обосновано; не може да оспорва вземането и поради факт, който е могъл да релевира до изтичането на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, така, както не може да оспорва и вземането, установено с влязло в сила решение поради факт, настъпил до приключване на съдебното дирене в производството, по което решението е постановено. Отговорът на насрещната страна не се обсъжда, тъй като е подаден извън срока по чл.276,ал.1 ГПК. По изложените съображения, ВКС, състав на ТК, І т.о.