Определение № 1064 от 07.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 199/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. И. А., чрез пълномощника ѝ адв. С. Николова от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 1130/23.09.2025 г., постановено по в. гр. д. № 515/2024 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 10 състав, с което след потвърждаване на първоинстанционното решение – в обжалваната му част, е отхвърлен предявеният от М. И. А. срещу ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на застрахователно обезщетение за причинените ѝ неимуществени вреди над присъдената сума от 20000 лв. до пълния му предявен размер от 50000 лв., изразяващи се в изживени болки и страдания вследствие на настъпило ПТП на 10.07.2019 г., причинено от застрахования при ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД водач на автобус, с рег. [рег.номер на МПС], ведно със законната лихва от 25.08.2021 г. до окончателното ѝ заплащане. Като необжалвано първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, в която предявеният от М. И. А. е уважен до размера от 20000 лв., ведно със законната лихва от 25.08.2021 г. до окончателното заплащане на главното парично притезание, както и в частта, в която акцесорната претенция за заплащане на законна лихва върху присъденото застрахователно обезщетение е отхвърлена за периода от 10.07.2019 г. до 24.08.2021 г. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като при постановяването му апелативният съд е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила, които са довели до необоснованост на решението и до незаконосъобразно приложение на материалния закон - чл. 52 ЗЗД, а именно при определяне на застрахователно обезщетение за причинените неимуществени вреди не са съобразени всички факти, релевантни за приложението на уредените в чл. 52 ЗЗД критерии за справедливост. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следните процесуалноправни въпроси: 1. „Може ли въззивната инстанция да излиза извън предмета на въззивната проверка по чл. 269-271 ГПК, след като съответната страна – въззивник, не излага твърдения в защита на тезите си и не прави доказателствени искания към въззивната инстанция, а доказателственият материал се възприема безкритично, необосновано от въззивната инстанция, както и в разрез с доказателствения материал, събран от първостепенния съд, включително и при положение, че пред въззивната инстанция не са събрани нови доказателства по смисъла на чл. 266, ал. 2 и 3 ГПК?“; 2. „Следва ли при постановяване на решението си САС да се позове на конкретните разпоредби на материалния закон, въз основа на които гради своите правни изводи?“ и 3. „При постановяване на решението си въззивният съд трябва ли да извърши цялостна преценка на всички събрани по делото доказателства и да изложи подробни мотиви, кои от доказателствата кредитира и кои не и защо?“ (по тези три процесуални въпроса се твърди противоречие със задължителната практика - ППВС № 4/23.12.1968 г.). Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІI отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник - с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че в процеса на доказване са установени всички правопораждащи спорното материално право юридически факти (в частта, в която предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ е уважен, първоинстанционното решение е влязло в сила), като е съсредоточил своята решаваща правосъдна дейност върху обстоятелството дали първоинстанционният съд правилно е приложил критериите за справедливост, уредени в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Счел е, че при определяне на размера на застрахователното обезщетение за причинените болки и страдания на пострадал при настъпило застрахователно събитие по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите съдът следва да съобрази вида и характера на уврежданията на пострадалия, продължителността и интензивността на претърпените от него болки и страдания, процеса на възстановяване – в конкретния казус той е с продължителност около 3 месеца, като здравословното състояние на ищцата към изготвяне на експертизата е напълно стабилизирано и възстановено. Изяснил е, че пострадалата е претърпяла закрито счупване на пусната кост в ляво, което е довело до затруднение на движението на снагата ѝ за срок до около един месец, след което за срок от около още един месец се е придвижвала с помощни средства - проходилка. Било проведено консервативно извънболнично лечение. Ищцата е изпитвала интензивни болки и страдания за срок от около 15 дни, като е преживяла болки и страдания за около три-четири месеца - през първите 15 дни те са били с по-силен интензитет; през този период е чувствала и дискомфорт. Апелативният съд е взел предвид и продължителността на болките и страдания, както и напредналата ѝ възраст - тя изпитва единствено спорадични болки от ревматоиден характер при промяна на времето и при натоварване в областта на фрактурата. Съобразявайки тези приети за установени в процеса на доказване правнорелевантни факти и задължителните тълкувателни разяснения в ППВС № 4/1968 г., въззивният съд е приел, че съобразно обществения критерий за справедливост, уреден в правната норма на чл. 52 ЗЗД, размерът на претендираното застрахователно обезщетение за причинените болки и страдания, вследствие на травматични увреждания, настъпили при процесното ПТП, възлиза на сумата от 20000 лв. Апелативният съд е обосновал този размер и с обществено-икономическите условия в страната към момента на настъпване на релевантното ПТП – м. 08.2021 г. и съответните нива (лимити) на застрахователното обезщетение към този период (нормативно определените лимити следвало да се разглеждат като отражение на обществено-икономическата конюнктура). При съвпадане на правните изводи на двете съдебни инстанции въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение – в обжалваната му част. Първият процесуалноправен въпрос не отговаря на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК - той да е от съществено значение за изхода на спора по настоящото дело (съобразно тълкувателните разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК), тъй като не е обусловил правосъдната воля на въззивния съд. Понеже само ищцата е подала въззивна жалба, излагайки конкретни правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение при определяне на размера на дължимото застрахователно обезщетение за причинените ѝ болки и страдания от получените травматични увреждания при настъпване на процесното ПТП, „съответната страна-въззивник“ е изложила твърдения в защита на тезите си, макар и да не е релевирала доказателствени искания във въззивната жалба. Именно по наведените от нея правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение (относно несъответния на уредения в чл. 52 ЗЗД принцип на справедливост размер на застрахователното обезщетение за причинените на пострадалата неимуществени вреди) се е произнесъл апелативният съд, поради което той „не е излязъл извън предмета на въззивна проверка по чл. 269-271 ГПК“. Вторият процесуалноправен въпрос също не отговаря на общата процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като той не е конкретизиран – не е изяснено на кои разпоредби на материалния закон е следвало да се позове въззивният съд при постановяване на обжалваното решение и въз основа на които да изгради своите правни изводи. В този смисъл, при така формулирания общ процесуалноправен въпрос не може да се изгради правна преценка дали той е обусловил правосъдната воля на въззивната инстанция. Третият правен въпрос е свързан с критериите за справедливост, от които съдът трябва да се ръководи при определяне на справедливото застрахователно обезщетение за причинени на пострадал неимуществени вреди, респ. с обстоятелството как трябва да цени самостоятелно и в съвкупност събраните по делото доказателства при прилагане на критериите за справедливост. Той отговаря на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е от значение за изхода на правния спор, но не е породена специалната процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване - по приложението на чл. 52 ЗЗД е формирана безпротиворечива и многобройна съдебна практика на ВКС, която препотвърждава и доразвива тълкувателните постановки в ППВС № 4/23.12.1968 г., с които са определени критериите за понятието „справедливост”. Това понятие не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението за причинените неимуществени вреди, а в обстоятелствената част на решението, в която е изяснена правосъдната воля на съда, следва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства (приети за установени в процеса на доказване), така и значението им за присъдения размер. При определяне на обема на имуществената отговорност на застрахователя за причинените на пострадалия неимуществени вреди въззивният съд се е съобразил с указаните в ППВС № 4/1968 г. общи критерии и е преценил специфичните за делото обстоятелства, имащи значение за правилното приложение на чл. 52 ЗЗД – при настъпване на процесното ПТП (м. 08.2021 г., според приетото от апелативния съд) ищцата е в напреднала възраст; характера и степента на причинените увреждания (закрито счупване на пусната кост в ляво, което е довело до затруднение на движението на снагата ѝ за срок до около един месец, след което за срок от около още един месец се е придвижвала с помощни средства – проходилка; проведено е консервативно извънболнично лечение); продължителността и интензитета на търпените болки и страдания (те са били интензивни за срок от около 15 дни, с продължителност за около три-четири месеца, през който период е чувствала и дискомфорт); пълното ѝ възстановяване, като тя изпитва единствено спорадични болки от ревматоиден характер при промяна на времето и при натоварване в областта на фрактурата. Апелативният съд е съобразил и общественото разбиране за справедливост към момента на настъпването на вредата, отчитайки конкретните икономически условия в страната и практиката на съдилищата при сходни случаи. Въз основа на този съвкупен анализ на правнорелевантните факти, относими към определяне на размера на претендираното застрахователно обезщетение, въззивният съд е счел, че справедливото обезщетение за причинените на ищцата при ПТП неимуществени вреди възлиза на сумата от 20000 лв. По същество с поставените от касатора правни въпроси се релевира касационен довод за необоснованост на въззивното решение, но по тях касационната инстанция може да се произнесе не в селективното производство по чл. 288 ГПК, а е едва след допускане на въззивното решение до касационно обжалване. При всяко едно травматично увреждане неблагоприятните последици за физическото и психическото здраве са различни, поради което при определяне на застрахователното обезщетение за причинените на пострадалите неимуществени вреди трябва да се следват задължителните за правосъдните орани тълкувателни разяснения при прилагане на установения в чл. 52 ЗЗД критерий за справедливост, дадени в ППВС № 4/23.12.1968 г., които са приложени от въззивния съд. При формирана задължителна и казуална практика на ВКС, вкл. и тази, посочена в касационната жалба, не е обоснована и допълнителната процесуална предпоставка за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – поставените от касатора въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед на изхода на настоящото съдебно производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника по касационната жалба трябва да се присъди сумата от 1406,05 евро с ДДС, представляваща уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд