Определение № 1877 от 17.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3920/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. Г., чрез адв. М. И. Ш., срещу решение № 104 от 04.07.2023 г., постановено по гр.д. № 113/2023 г. по описа на Окръжен съд – Кърджали, с което след отмяна на решение № 83 от 27.02.2023 г., постановено по гр.д. № 626/2022 г. по описа на Районен съд – Кърджали е отхвърлен предявеният от Н. Г. иск по чл. 108 ЗС за осъждане на Г. Р. Р. да отстъпи собствеността и предаде владението върху неурегулиран поземлен имот, находящ се в урбанизираната територия на [населено място], [община], с площ 612 кв. м. по скица, при съседи: север - път; юг - имот на Ш. Х.; запад - улица и изток - И. М., ведно с масивна жилищна сграда, изградена през 1977 г. в южната част на имота със застроена площ 87 кв.м, състояща се от три стаи и салон и стопанска постройка - полумасивна сграда на един етаж, изградена през 1980г. в северозападната част на имота със застроена площ 20 кв.м и съдържащо едно складово помещение.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката е формулирала следните правни въпроси:

1. Следва ли, за да се придобие правото на собственост чрез способа по чл. 79 ЗС, ответникът да се позове на придобивна давност по отношение на всеки от предишните приобретатели (според приложените нотариални актове) на имота, както и следвало ли е спрямо всеки един от предишните приобретатели да изтече давностният срок по чл. 79 ЗС в случай, когато ответникът е в постоянни преддоговорни отношения с всички собственици по приложените нотариални актове? Сочи се противоречие на изводите на съда с приетото в т. 2 от ТР № 4 от 17.12.2012 г. по т.д. № /2012 г. на ОСГК на ВКС.

2. Длъжен ли е съдът при постановяване на решението да обсъди всички доказателства по делото?

3. Следва ли да се приеме за осъществено явно, а не по скрит начин владение, когато ответникът през целия период на ползване на имота е в преговорни отношения със собственика на имота за желанието си да закупи този имот?

По поставените въпроси се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 115/28.10.2016г. по гр.д. №977/2016г. на ВКС, II г.о.; решение №61/07.07.2022г. по гр. д. №1659/2020г. на ВКС, I г.о.; определение №273/28.05.2018г. по гр. д. №3465/2017г. на ВКС, II г.о.; решение № 144/02.12.2014г. по гр.д. №1650/2014г. на ВКС; решение № 79/05.07.2019г. по гр.д. №3706/2018г. на ВКС, II г.о.; решение № 118/11.01.2021 г. по гр.д. №665/2020г. на ВКС, II г.о.

От ответницата по касационната жалбата Г. Р. Р., чрез адв. С. Ф. М., е постъпил писмен отговор, с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване и основателността на жалбата. Претендира се присъждане на разноски за касационното производство.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от ищца по делото с правен интерес от обжалване на въззивното решение, което като постановено по иск за собственост върху недвижим имот, подлежи на касационно обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК без оглед цената на иска.

За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения ревандикационен иск, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № ......./13.03.2003 г. С. Т. Г., Ф. Г. Д. и Л. Г. Д. са продали на В. Г. Д. собствените си 7/8 от процесния имот. С нотариален акт № ...../12.04.2016 г. В. Г. Д. продал имота на С. Т. Г., която с нотариален акт № ....../25.11.2020 г. учредила право на ползване на ищцата Нафийе Г. върху процесния неурегулиран поземлен имот, находящ се в урбанизираната територия на [населено място], ЕКАТТЕ 6849 с площ 612 кв. м., като ѝ продала жилищната сграда и стопанската постройка, изградени в него. С нотариална покана, връчена на 07.08.2021г. ищцата Н. Г. поканила ответницата Г. Р. Р. да й предаде владението върху имота.

Въз основа показанията на свидетелите И. М., Д. А., О. Р., Е. Р., въззивният съд е приел за установено, че в края на 2003 г. ответницата Г. Р. и съпругът ѝ О. Р. заплатили на С. Г. сумата от 40000 лв. за закупуване на процесния имот. От този момент те заживели в имота със съзнанието, че е тяхна собственост и започнали да правят подобрения. Всички в селото знаели, че имотът е собственост на ответницата. Съдът е посочил, че според свидетелката Л. Д. /дъщеря на С. Г./ процесният имот бил на баща ѝ, след това собствеността преминала върху майка ѝ, а впоследствие тя прехвърлила правото на собственост на брата на свидетелката. Те разрешили на ответницата и съпруга ѝ да пребивават в къщата срещу задължението да я поддържат в добро състояние. Ответницата и съпругът ѝ поискали да купят имота, но не успели, защото не събрали пари за покупката.

При така приетата за установена фактическа обстановка въззивният съд е направил извод, че претенцията за установяване собствеността по отношение на поземления имот е неоснователна, тъй като с нотариалния акт от 2020 г. на ищцата е учредено единствено вещно право на ползване върху имота.

За основателно е счетено възражението за изтекла в полза на ответницата придобивна давност. Съдът е изложил мотиви, че ответницата е установила владение върху имота с начален момент - извършената в края на 2003 г. неформална продажба, когато й е предадено и фактическото владение на имота. От този момент тя заживяла в имота със съзнанието, че е нейна собственост и е започнала да го свои. Това владение е продължило явно, непрекъснато и необезпокоявано в изискуемия се 10-годишен срок и е придобила собствеността по давност. Съдът е посочил, че е установено от свидетелски показания, че през 2017 г. С. Г. (Ф.) казала на ответницата, че ще ги изкара от къщата, но според въззивния съд към този момент ответницата вече е придобила собствеността на имота по давност. Прието е и че това противопоставяне не е годно да прекъсне придобивната давност, предвид разпоредбата на чл. 84 ЗС във вр. с чл. 116 ЗЗД.

Изложени са мотиви, че първоинстанционният съд също е достигнал до извод, че имотът е придобит по давност от ответницата, но неправилно е приел, че тя не се е позовала на такава. В тази връзка съдът е посочил, че съгласно приетото в т. 2 от ТР № 4/17.12. 2012 г. по тълк.д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС позоваването не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС, а процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок. В случая позоваването на придобивна давност е направено от ответницата като защитно възражение с отговора на исковата молба и е произвело своето правопораждащо действие.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице поддържаните от касатора основания на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване.

Първият поставен въпрос не може да обоснове допускане до касационно обжалване, защото не е във връзка с приетата за установена фактическа обстановка и направените въз основа на нея правни изводи. Въззивният съд не е приел за установено, че ответницата е била в постоянни преддоговорни отношения с всички собственици по приложените нотариални актове, нито е приемал, че при такава промяна на собствеността, то за да се придобие право на собственост по давност, владелецът следва да се позовава на изтекла давност по отношение на всеки от предишните приобретатели на имота, нито че е трябвало спрямо всеки от тях да изтече давностния срок по чл. 79 ЗС. Изводите на съда са, че в края на 2003 г. е извършена неформална продажба на имота, когато й е предадено и фактическото владение на имота и от този момент тя го е владяла със съзнанието, че е нейна собственост, като владението е било непрекъснато, явно и необезпокоявано от 2003 г. и го е придобила по давност. В съответствие с разрешението, дадено в т. 2 от ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № /2012 г. на ОСГК на ВКС съдът е приел, че позоваването на давността не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл.79 ЗС, а процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, като в случая възражението за придобивна давност е наведено своевременно с отговора на исковата молба /в края на л.28 и л.29 от първоинстанционното дело/.

Поставеният от касаторката процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите си в съвкупност всички доказателства е от обуславящо значение за изхода на спора, но същият не е разрешен от въззивния съд в противоречие с трайната практика на ВКС. Според тази практика той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Неоснователно се сочи в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че не са обсъдени показанията на свидетелката Л. Д.. Напротив - въззивният съд е обсъдил показанията на всички свидетели поотделно и в съвкупност. Посочил е, че не кредитира показанията на свидетелката Д., защото не се подкрепят от другите доказателства по делото, а е дал вяра на показанията на останалите свидетели, тъй като са еднопосочни, непротиворечиви и не се опровергават от други доказателства. Поради това не следва да се допуска касационно обжалване и по този въпрос.

Не следва да се допуска касационно обжалване и по третия въпрос, защото и по него не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. На първо място, както вече се посочи във връзка с първия поставен въпрос, в обжалваното решение съдът не е прието, че след 2003г. ответницата е била в преддоговорни отношения за закупуване на имота и въпреки това да е направен извод за осъществявано владение с намерение за своене, предвид на което и по този въпрос не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. Не се констатира и наличието на специалната такава по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, защото липсва противоречие между изводите на съда и сочената от касатора практика на ВКС. В приложените към изложението решения на ВКС: решение № 115/28.10.2016 г. по гр.д. № 977/2016 г. на II г.о. на ВКС и решение № 61/07.07.2022 г. по гр.д. № 1659/2020 г. на I г.о. на ВКС се приема, че за да се придобие имот по давност, една от предпоставките е владението да бъде установено явно, тоест намерението за своене да бъде демонстрирано спрямо собственика на имота, за да се обезпечи възможността последният да предприеме действия за защита на правото. Изводите на въззивния съд съответстват на тази практика на ВКС. В обжалваното решение са изложени мотиви, че през 2003г. ответницата е заплатила сумата от 40 000 лв. с цел покупка на имота и от този момент тя и семейството ѝ започнали да владеят имота явно, необезпокоявано, със съзнанието, че са собственици, като в тяхна полза е изтекъл предвиденият в чл. 79 ЗС 10-годишен срок и собствеността е придобита на основание давностно владение, като не е прието за установено, че праводателите на ищцата са извършили действия по противопоставяне на това владение, годни да прекъснат давността.

Поискано е допускане на касационно обжалване и на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Касаторът не е посочил актовете на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, в противоречие с които счита, че въззивният съд се е произнесъл по формулираните в изложението правни въпроси, предвид на което и не е налице соченото от касатора основание за допускане до касационно обжалване.

Липсва основание за допускане на касационно обжалване и на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторът не е обосновал защо счита, че е налице специалната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане до касационно обжалване. По поставените въпроси е налице практиката на ВКС, вкл. и цитираната от касатора, която практика не се нуждае от осъвременяване.

Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение- съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл, а изводите, до които е достигнал, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. ВКС намира, че не са налице и останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му.

С оглед изхода на спора в полза на Г. Р. Р. следва да се присъдят направените в настоящето производство разноски в размер на 2000 лв.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение