Определение № 1937 от 29.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 2595/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. В. Ш. срещу решение №183 от 03.07.2025 г. по в.гр.д.№213/2025 г. на ОС Сливен, поправено с решение №59 от 27.02.2026 г. по в.гр.д.№213/2025 г. на ОС Сливен. С решението в обжалваната част е потвърдено решение №98 от 20.04.2023 г. по гр.д.№45/2022 г. на РС Нова Загора, в частта, с която е отхвърлен предявеният от С. В. Ш. срещу ЗК „Лев инс“ АД иск по чл.432, ал.1 КЗ за заплащане на разликата над сумата от 6000 лв. до предявения размер от 15 000 лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие, настъпило на 21.12.2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 04.12.2019 г. до окончателното изплащане. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК: 1. Длъжен ли е съдът да приеме съпричиняване, когато експертизата не съдържа данни за техническата изправност и наличието на предпазни колани и изводите й се основават на предположение. 2. Допустимо ли е съдът да отчита „липса на лечение“ като съпричиняване, при положение че пострадалият е предприел действия, но по обективни причини (финансови, семейни) не е извършил операция. 3. Допустимо ли е съдът да отчита като съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД непредприемането на лечение, когато пострадалият е предприел мерки според възможностите си, а бездействието се дължи на обективни социални и финансови причини, а не на умишлено пренебрегване на лекарски предписания. 4. Следва ли при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът да отчита реалните страдания и доживотния характер на травмата (медиален менискус, необходимост от операция), когато са налице доказателства за трайно влошаване и невъзможност за пълно възстановяване. 5. Следва ли въззивният съд да вземе предвид и обсъди всички факти, доводи и обстоятелства, които са наведени от страните в първоинстанционното производство. 6. Какви са критериите за определяне на справедливо по размер обезщетение за неимуществени вреди съгласно чл.52 ЗЗД, следва ли съдът да вземе предвид всички конкретни за случая обстоятелства, които имат отношение за определяне на справедливо обезщетение, в това число и социалните и икономически условия в страната, съответно и в каква степен ищцата е в състояние да възстанови психоемоционалния си статус от преди катастрофата, като приложи критериите „продължителност на психоемоционалния срив“. 7. Следва ли при прилагане на чл.51 ал.2 ЗЗД, категорично да е установено, че пострадалият е допуснал формално нарушение на ЗДвП и обективно е допринесъл за настъпване на вредата. 8. Налице ли е в настоящият случай противоречие при прилагане на чл.51, ал.2 ЗЗД с постановеното в решение на ВКС, ТК, II т. о. по т.д.№525/08 г. Поддържа се, че е налице и очевидна неправилност на постановеното решение. Ответникът по касация ЗК „Лев инс“ АД не заявява становище. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови решението си въззивният съд, препращайки към мотивите на първата инстанция, е приел за установени фактите относно: естеството на ПТП като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновно и противоправно поведение на водача, предизвикал ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника застраховател и наличието на причинна връзка между ПТП и травматичните увреждания на пострадалата ищца. По спорните въпроси относно размерът на обезщетението за претърпените неимуществени вреди и относно наличието на съпричиняване на вредоносния резултат е изложил съображения, че ищцата е получила контузия на ляво рамо и ляво бедро - увреждане на менискуса на левия крак, което представлява трайно затрудняване движенията на левия крак, средна телесна повреда. Установил е, че ищцата изпитва болки през цялото време с различен интензитет на търпимост, в зависимост от натоварването, като задължително и необходимо за състоянието, в което се намира в момента, е провеждането на оперативно лечение. Счел е, че поставянето на предпазен колан, ако го е имало, не изключва получаването на травми, но правилно е отчетено като елемент на съпричиняване, като в тази насока следва да бъде съобразено и поведението на пострадалата след инцидента и конкретно непредприемането на действия по лечението на уврежданията и най-вече на увреденото коляно. В този смисъл е счел, че в случая справедливото обезщетение е в размер на 12 000 лв., като при отчитане на съпричиняването от страна на пострадалата в размер на 50%, следва да й бъде присъдено обезщетение за неимуществените вреди в размер на 6000 лв. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. В случая не се установява наличие на поддържаното от касатора селективно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК спрямо въпросите, формулирани в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, свеждащи се до критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 от ЗЗД и до предпоставките за приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД и определянето на степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице. Съобразно дадените в т.II от Постановление №4/1968 г. на Пленума на ВС разяснения, понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението – такива при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. От друга страна в константната практика на ВКС /обективирана в служебно известните на настоящия състав решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК - решение № 83 от 06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №151 от 12.11.2013 г. по т.д. №486/2012 г., ТК, ІІ т.о., решение №130 от 09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., и мн.др., изключващи наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК/ се приема, че при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, следва да се вземат предвид във всеки конкретен случай установените по делото конкретни обстоятелства, свързани с характера и тежестта на увреждането, интензитета и продължителността на претърпените физически и емоционални болки и страдания, а така също и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз, на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. В случая при определяне на размера на справедливото обезщетение, въззивният съд е взел предвид, анализирал е и е съобразил посочените критерии, поради което не е налице твърдяното отклонение от практиката на ВКС. На следващо място съобразно константната практика на ВКС и разясненията, дадени в ТР №1/2014 г. на ОСТК на ВКС, съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. Приносът трябва да е конкретен и да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем. Дали поведението на пострадалия е допринесло за увреждането, подлежи на установяване във всеки конкретен случай, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос - определянето на степента на съпричиняване зависи от конкретното проявление на визираните действия в конкретния причинен процес. Възприетият от въззивният съд извод за наличие на осъществени от пострадалата съпричиняващи бездействия, които са в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, е направен след подробен и детайлен анализ на установените по делото факти (наличието на фабрично оборудване на процесния автомобил с триточкови предпазни колани и непоставянето на колан от ищцата, са установени от назначените експертизи, като е установен и факта, че след настъпване на увреждането на менискуса ищцата не е взела необходимите и достъпни мерки чрез провеждане на оперативно лечение, за да намали и ограничи вредата) и в този смисъл съдът се е съобразил изцяло с визираната практика на касационната инстанция, поради и което решението не може да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изложеното и тъй като при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,