Определение № 425 от 28.04.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4043/2015 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 5034 от 04.05.2015г., подаденa срещу въззивно решение № 118 от 13.03.2015г., постановено по в.гр. д. № 46/2015 г. на Окръжен съд [населено място]. Касационната жалба е подадена от трето лице помагач [фирма], [населено място], чрез процесуалния му представител юрисконсулт З. Н., против въззивното решение, с което е потвърдено решение №1583 от 28.10.2014г. по гр.д. 4428/2014г. на Русенски районен съд в частта, с която М. Е. О. от [населено място] е осъдена да заплати на П. Б. С. от [населено място], сумата от 18000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени при настъпило на 05.08.2012г. пътнотранспортно произшествие, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на увреждането – 05.08.2012г. до окончателното и изплащане. В касационната жалба е релевирано оплакване за неправилност на решението поради нарушение на процесуалните правила и неправилно приложение на материалния закон - чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Поддържа се, че неправилно въззивният съд е обосновал извод за установеност на твърдените увреждания, за наличие на причинна връзка между тях и произшествието, за липса на съпричиняване от страна на увреденото лице, както и за наличието на валиден договор за застраховка „Гражданска отговорност”. Искането е за допускане на касационно обжалване и отмяна на постановеното въззивно решение, както и за отхвърляне на заявената претенция изцяло. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, се сочи наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1- т.3 ГПК по следните въпроси 1./„Счита ли се за прекратен договор за застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите с фингираното връчване на известие за прекратяване, поради неплащане на разсрочена вноска, по реда на чл. 260, ал. 2 КЗ, във връзка с чл. 202, ал. 2 КЗ, без застрахователят да е изпълнил задължението си по чл. 294, ал. 1 КЗ да впише/изпрати уведомление за прекратяване на договора в регистъра на Гаранционния фонд?“, 2./ „Налице ли е принос за настъпването на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице в хипотезата, когато последното е пътувало в/ на моторно превозно средство, управлявано от водач, който не е притежавал правоспособност за управление на такова МПС, като пострадалото лице е знаело за този факт? и 3./ „Представляват ли степента, характерът, интензитетът на травматичните уреждания и периодът им на възстановяване критерии, които имат значение при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди с оглед принципа на справедливостта и допустимо ли е същите да бъдат установявани единствено на базата на свидетелски показания и мотивите на решение по чл. 300 от ГПК, когато същите обстоятелства не са конкретизирани в диспозитива му?“. Позовава се на Решение № 111 от 30.07.2014г. по т. д. № 2489/2013г. на ВКС, I т.о. във връзка с първия поставен въпрос, като същевременно твърди, че по него съществува противоречива практика на ВКС, обективирана в Решение № 161 от 13.12.2012г. по т. д. № 607/2011г. на ВКС. Счита също, че произнасянето по този въпрос би допринесло за точното прилагане на закона и развитието на правото. Противоречие със задължителната практика на ВКС посочва и по отношение на втория формулиран въпрос, като цитира Решение № 45/15.04.2009г. по т. д. № 525/2008г. на ВКС, II т.о. и т. 7 от Постановление № 17 от 18.11.1963 г. на Пленума на ВС, като твърди и наличие на основанието по чл. 280, ал.1,т. 3 ГПК. По третия поставен въпрос се релевира довод за противоречие на въззивното решение с Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС. Ответните страни по касационната жалба не заявяват становище. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: За да уважи предявения иск, въззивният съд е приел от фактическа страна, че от приложеното по делото н.а.х.д. №367/13г. по описа на РС - Русе, се установило, че с влязло в сила решение 542/ 30.05.2013 г. по същото дело ответната страна по иска е призната за виновна в това, че на 05.08.2012г. в [населено място], при управление на моторно превозно средство-лек автомобил нарушила правата за движение по пътищата /чл.25, ал.1 и ал.2 от ЗДвП/, в резултат на което по непредпазливост причинила на П. С. средна телесна повреда, изразяваща се в трайно затрудняване движенията на долните крайници-престъпление по чл.343, ал.1,б.“б“, предл.2 вр. чл.342,ал.1, предл.3 от НК. На основание чл.78а, ал.1 НК подсъдимата била освободена от наказателна отговорност и й било наложено административно наказание „глоба”. Съгласно разпоредбите на чл.413, ал.3 във вр. с ал.2 от НПК и чл. 300 ГПК съдебният състав е съобразил, че влязлото в сила решение по н.а.х.д. № 367/13г. на РС - Русе е задължително за гражданския съд по въпросите, извършено ли е деянието и виновен ли е деецът. С оглед на това в случая със задължителна сила било установено, че съществува причинна връзка между деянието на М. О. и причинената на ищцата средна телесна повреда, като същевременно доколкото видът на причиненото увреждане представлявало елемент от състава на престъплението по чл. 343, ал.1, б. "б", пр. 2 във връзка с чл. 342, ал. 1, пр.3 от НК, то и в тази част гражданският съд бил обвързан от установеното в наказателното производство. Въззивният съд е счел за неоснователно възражението на третото лице помагач за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата. Обосновал, че такова би било налице когато поведението на увредения е станало причина или е повлияло по някакъв начин върху действията на причинителя на вредата, какъвто не бил настоящия случай. Сам по себе си фактът, че увреденото лице е пътувало в моторното превозно средство, участвало в пътнотранспортното произшествие не обуславяло извод за допринасяне на вредите от злополуката, а конкретни действия на пострадалата, които да са довели до настъпване на вредните последици не са установени. Въззивният съд е обосновал, позовавайки се на представените по делото писмени доказателства, че процесното моторно превозно средство е имало активна застраховка „Гражданска отговорност“ в [фирма], със срок на покритие до 11.04.2013г., като застрахователният договор бил прекратен на 12.10.2012г. – след датата на процесното пътнотранспортно произшествие. Във връзка с възражението, че деликвентът не е изплатил всички дължими вноски по договора, е приел, че застрахователят не може да се освободи от отговорност към третото увредено лице с възражение за прекратяване на застрахователния договор поради неплащане на застрахователна премия, ако преди настъпването на застрахователното събитие не е изпратил уведомление по чл.294 ат КЗ до Информационния център към гаранционния фонд за упражнено право по чл.202 КЗ за прекратяване на договора вследствие на неплащане на вноската. Представените медицински документи и събрани гласни доказателства, мотивирали съда да приеме, че шест месеца след инцидента здравословното състояние на пострадалата не било стабилизирано. Болките й не се ограничавали само до изживените такива в момента на удара, а продължили продължителен период от време. Отчетено е обстоятелството, че преди произшествието ищцата е била жизнен и енергичен човек, а след уврежданията-с трайно влошено здравословно състояние, което е ограничило възможностите й за лична и социална реализация и се е отразило неблагоприятно на психиката й. С оглед на тези фактори съдът счел, че обезщетение в размер на 18000лв. е достатъчно да репарира настъпилите за пострадалата вреди, представляващи преживени от нея болки и страдания и съответства на принципите за справедливото му определяне. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните: Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната - касатор изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл.281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото - чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия. В случая касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл. 280, ал.1 ГПК по отношение на поставените въпроси. Първият формулиран въпрос е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението, поради което е налице общата предпоставка, визирана в чл. 280, ал.1 ГПК. Въпросът е предмет на разглеждане в т. 3 от Тълкувателно решение № 1/23.12.2015г. по тълк. д. № 1/2014г. на ОСТК на ВКС. Общото събрание на Търговска колегия на ВКС приема, че договорът за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите се счита прекратен с фингираното връчване на известие за прекратяване, поради неплащане на разсрочена вноска, по реда на чл. 260, ал. 2, във вр. с чл. 202, ал. 2 КЗ, независимо дали застрахователят е изпълнил задължението си по чл. 294, ал. 1 КЗ да впише прекратяването на договора в регистъра на Гаранционния фонд, но застрахователят при неизпълнение на това задължение не може да се освободи от отговорност по чл. 226, ал.1 КЗ спрямо третите увредени лица, позовавайки се на предсрочното прекратяване на договора. Неговото възражение в този смисъл е противопоставимо единствено на заявена от застрахования претенция за плащане на застрахователно обезщетение. Правното разрешение, дадено от въззивния съд съответства на възприетото в тълкувателното решение, поради което не се установява твърдяното от касатора противоречие. Същевременно доколкото има формирана задължителна съдебна практика, за която няма наведени твърдения да се нуждае от осъвременяване, то разпоредбата на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК не намира приложение. По втория поставен в изложението въпрос :„Налице ли е принос за настъпването на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице в хипотезата, когато последното е пътувало в/ на моторно превозно средство, управлявано от водач, който не е притежавал правоспособност за управление на такова МПС, като пострадалото лице е знаело за този факт?” по начина, по който е формулиран, въззивният съд не е давал правно разрешение и същият не обуславя решаващите му изводи. В отговора на исковата молба ответницата е заявила възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата без да конкретизира конкретни действия или бездействия на последната, в причинна връзка с които да са настъпилите пътнотранспортно произшествие и/ или нейните увреждания. В становището си по иска след конституирането му като трето лице помагач настоящият касатор само е препратил към направеното от ответницата възражение за съпричиняване също без да конкретизира същото. Нито първата, нито въззивната инстанция са изследвали знаела ли е пострадалата, че водачът на мотоциклета е неправоспособен или не към момента, когато се е съгласила да бъде пътник в управляваното от този водач моторно превозно средство. Твърдения за наличие на такова знание у пострадалата не са били релевирани в процеса и доказателства в тази насока не са събирани при доказателствена тежест на поддържащите възражението. Предвид изложеното така поставен въпросът не съставлява общо основание по смисъла на чл.280 ГПК. Въпреки това за пълнота на изложението следва да се посочи следното: в цитираното от касатора решение № 45/15.04.2009г. по т. д. № 525/2008г. на ВКС, II т.о. е прието, „ че съгласно разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, за да бъде намалено обезщетението за вреди, увреденият трябва да е допринесъл за тяхното настъпване. Необходимо е този принос да е конкретен - т. е. да се изразява в извършването на определени действия или въздържането от такива действия от страна на увреденото лице. Съпричиняване на вредоносния резултат ще е налице само ако именно поведението на увредения е станало причина или е повлияло по някакъв начин върху действията на причинителя на вредата. Сам по себе си, обаче, фактът, че увреденото лице е пътувало в автомобила, участвал в пътнотранспортното произшествие, не налага извод за допринасяне на вредите от злополуката. Приносът на водача на автомобила за настъпването на пътнотранспортното произшествие е личен и не обосновава автоматично принос на всички пътуващи в този автомобил. Приемането на обратното би довело до неоснователно накърняване на правната сфера на увреденото лице и до отговорност за чужди действия в хипотеза, която е извън законово регламентираните“. Въззивният съд в обжалваното решение възприема същото правно разрешение, като посочва, че „съпричиняване на вредоносния резултат ще е налице само ако поведението на увредения е станало причина или е повлияло по някакъв начин върху действията на причинителя на вредата… Сам по себе си фактът, че увреденото лице е пътувало в моторното превозно средство, участвало в пътно-транспортното произшествие, не налага извод за допринасяне на вредите от злополуката“. Изложеното обосновава извод за съответствие на решението със задължителната съдебна практика и съответно липса на специфичната предпоставка по чл. 280, ал.1,т. 1 ГПК. Следва да се отбележи също, че по конкретно поставения от касатора въпрос е налице формирана задължителна съдебна практика, обективирана в решение №350 от 17.10.2011г. по гр.д. № 1382/2010 г. на ВКС, ІV ГО, в което се приема следното:” Според разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите обезщетението може да се намали. Допринасянето може да бъде както с действия, така и с бездействия. В този случай вредоносният резултат трябва да е в причинна връзка и с деянията на увредения. Според ППВС №17/1963 г. е необходимо единствено да има такава причинна връзка, а не и вина. Винаги когато пострадалият създава реална възможност за настъпване на вредата, той съпричинява същата. Съгласието да бъдеш превозван от неправоспособен водач на МПС означава сам да се поставиш в ситуация на повишен риск от увреждане с оглед некомпетентността на шофьора. Рискът следва от знанието за липса на квалификация за управление на МПС и от съответната възможност да се направи основателно предположение за настъпването на вредоносния резултат. Поемането на такъв риск представлява съпричиняване на увреждането по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД.” В процесния случай липсват своевременно релевирани твърдения, а и не е установено от събраните доказателства пострадалата да е знаела за липса на квалификация за управление на МПС и с оглед на това сама да се е поставила в ситуация на повишен риск от увреждане с оглед некомпетентността на шофьора. С оглед на това не може да се обоснове извод, че въззивният, приемайки, че сам по себе си фактът, че пострадалата е пътувала с неправоспособен водач, не е достатъчен да обоснове извод за наличие на съпричиняване, се е отклонил от задължителната съдебна практика по правния въпрос. На следващо място следва да се отбележи, че въпросът, поставен в т. 7 от Тълкувателно решение № 1/23.12.2015г. по тълк. д. № 1/2014г. на ОСТК на ВКС, на който се позовава касаторът, не е идентичен с формулирания от него в изложението, доколкото разгледаната в тълкувателното решение хипотеза е особен случай на съпричиняване, при който пострадалият, макар и да не е допринесъл за настъпване на събитието - пътнотранспортно произшествие, с поведението си е допринесъл за собственото си увреждане, тъй като пътуването в МПС с водач, употребил алкохол е проява на негов съзнателен и свободно формиран избор. Знанието на увредения за факта, че водачът на МПС е употребил алкохол или възможността за узнаването му при проявена нормална дължима грижа представлява обективен принос, който е противоправен и е в пряка причинна връзка с вредоносния резултат. Изложеното не следва автоматично да се възприеме по отношение на разглежданата хипотеза, доколкото въпросът дали поведението на пострадалия е рисково и е допринесло за увреждането подлежи на установяване във всеки конкретен случай. Знанието на увреденото лице, че водачът на превозното средство не е бил правоспособен да го управлява не би могло да се предполага, а подлежи на установяване в процеса. Употребата на алкохол от водача на превозното средство се характеризира с външно проявление и би могла лесно да бъде установена при проявена завишена грижа от страна на пътника, за разлика от липсата на правоспособност на водача и неизпълнението на административните му задължения във връзка с управлението на МПС. Предвид изложеното не е налице и поддържаното допълнително основание по чл.280 т.1 във връзка с втория поставен в изложението въпрос. След като по поставения въпрос има формирана задължителна съдебна практика и касаторът не е обосновал необходимостта от нейното осъвременяване, то и основанието, предвидено в чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, е неприложимо. Третият поставен въпрос не представлява общо основание по смисъла на чл.280 ГПК, а е свързан с правилността на съдебния акт. В тази част съдържанието на изложението изразява по същество доводите на касатора за необоснованост на въззивното решение. Тези доводи са относими към касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, а ответниците не са претендирали такива. С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,