Определение № 3980 от 13.08.2025 г. на ВКС по гр. д. № 81/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на В. Н. Н., с адрес в [населено място], представлявано от адв. Н. Н., против решение № 59 от 19 март 2024 г., постановено по в.гр.д. № 378/2023 г. по описа на Апелативен съд – Б., с което е потвърдено решение № 260010 от 14 юли 2023 г., постановено по гр.д. № 66/2017 г. по описа на Окръжен съд – Бургас, с което на основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД е обявен за недействителен спрямо М. К. Г. сключеният между ответниците В. Н. Н. и Н. В. Н. договор за дарение на недвижим имот, обективиран в н.а. № 27, т. ІХ, рег. № 7188, дело 1155 от 18.10.2016 г., с който ответникът Н. е дарил на ответницата Н. следните недвижими имоти, подробно индивидуализирани в решението: сграда със застроена площ 46 м 2, с адрес: [населено място], п.к. 8229 Св. В., разположена в поземлен имот с идентификатор 11538.501.456, целия с площ от 2592 м 2, с трайно предназначение на територията: урбанизирана, които недвижими имоти съгласно предходен документ за собственост са описани като масивно бунгало № 2 със застроена площ от 50 м 2, изградено в парцел ІІ-395 в кв. 60 по плана на С. В., област Б., урегулиран от 2650 м 2. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради противоречия с материалния и процесуалния закон. Не било вярно, че към момента на завеждането на иска по чл. 135 ЗЗД ищецът Г. е имал качеството кредитор – той го е придобил едва с влизането в сила на 13.12.2022 г. на решението по в.гр.д. № 1955/2021 г. на Окръжен съд-Бургас, т.е. шест години след прехвърлителната сделка. Затова не следвало да се приема, че Н. е целял да намали имуществото си, обезпечаващо предполагаемите кредитори. Освен това Н. бил лишен от право на защита в нарушение на принципите по чл. 8 и чл. 11 ГПК. Съдът не отчел здравословното състояние на адвоката му и невъзможността му да пътува между София и Б., за да присъства в о.с.з. от 21.02.2024 г., като не уважил представения болничен лист с мотива, че е трети по ред. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се сочат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответникът М. К. Г., чрез адв. Л. Ц., в отговор излага становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и сочи доводи за неоснователност на жалбата по същество. Предявен е иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД. При проверката на първоинстанционното решение на първо място въззивният съд е отхвърлил като неоснователно оплакването във въззивната жалба за недопустимост на предявения иск поради липса на правен интерес за ищеца, тъй като при уважаването му недвижимият имот, предмет на атакуваното дарение, ще се окаже единствено жилище на въззивника, което е несеквестируемо според чл. 444, т. 7 ГПК. Съдът е разяснил, че изложеният довод не касае правния интерес на ищеца, респ. допустимостта на иска и постановеното по него решение, а се отнася до основателността на претенцията. Посочил е и че Н. не може да се позовава на несеквестируемост на процесния имот като единствено негово жилище, тъй като с извършване на разпореждането несеквестируемостта отпада и длъжникът сам се е лишил от защитата на чл. 444, т. 7 ГПК. Въззивният съд е разяснил, че фактическият състав на чл. 135, ал. 1 ЗЗД предполага на първо място изясняване качеството на кредитор на въззиваемия Г. по отношение на въззивника Н. – прехвърлител по атакуваната сделка. В тази насока се е позовал на влязло в сила на 13.12.2022 г. съдебно решение № 312 от 13.04.2022 г. по в.гр.д. № 1955/2021 г. на Окръжен съд-Бургас, с което по предявен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД В. Н. е осъден да заплати на М. Г. сумата от 10000 евро, представляваща заплатена на отпаднало основание част от продажната цена по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 16.10.2015 г., както и направени по делото съдебни разноски. Според съда качеството на ищеца на кредитор е закрепено със силата на пресъдено нещо на цитираното решение и не може да бъде пререшавано при разглеждане на иска по чл. 135 ЗЗД. Затова и соченото от въззивника решение по гр.д. № 1088/2016 г. на Районен съд-Бургас, с което е уважен иск на Г. против Н. по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, е прието за неотносимо към този въпрос. По втория елемент от фактическия състав на П. иск (извършването на действия, с които длъжникът уврежда кредитора) съдът е посочил, че увреждане е налице, когато длъжникът с правните си действия е увеличил платежната си неспособност. Това може да стане с действия, които намаляват имуществото му, което служи за общо обезпечение на неговите кредитори, съгласно разпоредбата на чл. 133 ЗЗД. Именно такова действие според съда е извършил длъжникът Н., като е дарил с процесния нотариален акт недвижими имоти в полза на своята дъщеря Н.. Сделката е осъществена след възникване на задължението на Н. към Г. за сумата от 10000 евро, дължима след 21.01.2016 г., на която последна дата той, в качеството си на продавач по предварителния договор от 16.10.2015 г., не е изпълнил задължението си да представи посочените в договора документи, необходими за изповядване на окончателна нотариална сделка. Затова и при предявения иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД по гр.д. № 1088/2016 г., образувано на 29.02.2016 г., на основание чл. 4, предл. 2 от предварителния договор за продавача Н. е възникнало задължението да върне на купувача Г. част от цената в размер на 10000 евро, присъдени с влязлото в сила решение по в.гр.д. № 1955/2021 г. на Окръжен съд-Бургас. Относно субективния елемент от фактическия състав на чл. 135, ал. 1 ЗЗД – длъжникът да е знаел при извършване на атакуваното правно действие, че с него уврежда кредиторите си, съдът е уточнил, че законът не изисква наличието на намерение (цел) да се вреди, а само длъжникът да съзнава увреждането, като увеличава неплатежоспособността си във вреда на кредиторите. Според съда това знание е категорично установено, тъй като към датата на връчване на препис от исковата молба по иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, обективно съединен с иск за заплащане на сумата от 10000 евро, Н. е бил наясно със задълженията си като страна по предварителния договор от 16.10.2015 г., включително това за връщане на част от цената. При това знанието за намаляването на общото имущество, обезпечаващо вземанията на кредитора, той се е разпоредил с част от имуществото си чрез процесното дарение в полза на дъщеря си. Този субективен елемент не е необходим за надареното трето лице, участвало в сделката. За пълнота съдът е посочил, че дори и атакуваната сделка да е продажба, а не дарение, то при извършването й в полза на низходящ – дъщеря, съгласно чл. 135, ал. 2 ЗЗД по отношение на нея знанието за увреждането се предполага до доказване на противното. Липсват обаче доказателства, оборващи презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД. Поради това предявеният иск е приет за основателен. Касационният съд приема, че не се обосновават поддържаните основания за допускане на касационното обжалване. Първият поставен въпрос е дали длъжникът по делото е имал това качество до времето на произнасянето на Районен съд – Бургас по иска по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, установено с влязло в сила решение по в.гр.д. № 1955/2021 г. на Окръжен съд-Бургас. Така формулиран, въпросът не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същият предполага разглеждане на спора по същество и произнасяне по основателността на предявения иск, доколкото касае елемент от фактическия състав на иска. За отговора следва да се обсъдят доказателствата по делото, за да се изяснят правоотношенията между страните, съдържанието на сключения помежду им предварителен договор и хронологията на осъществилите се събития. Такава проверка обаче не може да бъде извършена в производството по чл. 288 ГПК. Поради това липсва основание за допускане на решението до касационно обжалване. Вторият въпрос е лишил ли се е ответникът сам от защитата на несеквестируемостта по чл. 444, ал. 7 ГПК, прехвърляйки имота, служещ за обезпечение на задължението, на дъщеря си. В практиката на ВКС е застъпено разбирането, че разпореждане с несеквестируемо имущество може да бъде предмет на иск по чл. 135 ЗЗД (решение № 456 по гр.д. № 1294/2009 г., IV г.о., решение № 170 по гр.д. № 100/2010 г., IV г.о.). Целта на несеквестируемостта се състои в това: когато по искане на кредитора се пристъпи към принудително изпълнение, принудата върху длъжника да бъде упражнена в такива рамки, които да не застрашават съществуването му и възможността да преживява нормално за в бъдеще. Когато обаче едно лице се разпорежда с право, по отношение на което процесуалният закон му дава гаранцията на чл. 444 ГПК, отчуждителят сам е преценил, че това право не е сред необходимите за оцеляването му. Затова с извършването на атакуваната с иска по чл. 135 ЗЗД разпоредителна сделка с несеквестируем жилищен имот, неговата несеквестируемост отпада. От друга страна, целта на иска по чл. 135 ЗЗД е да се запази имуществото на длъжника като общо обезпечение на кредитора и то да се подготви за изпълнение, като се създава възможността за кредитора по негова преценка да насочи изпълнението към предмета на процесната сделка, независимо, че вещта е преминала в патримониума на трето лице, което не отговаря за задълженията на прехвърлителя-длъжник към кредитора. Така значението на доброволния отказ от несеквестируемостта няма отношение към предпоставките за основателността на предявения иск (така в мотивите на решение № 195 по гр.д. № 622/2020 г. на ВКС, IV г.о.). Предвид изложеното въпросът е ирелевантен за крайния извод на съда и не обуславя допускането на касационно обжалване. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се заявява още, че важният въпрос за правилното прилагане на закона, както и за развитието на правото се отнася до достъпа до правосъдие въобще. Макар въпросът действително да е изключително важен, той е общ и неотносим към конкретните правни разрешения на въззивния съд, поради което не са спазени изискванията за поставяне на правен въпрос, водещ до допускане на касационното обжалване съобразно разясненията, дадени от ВКС в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК. По доводите за нарушаване на правото на защита на касатора, свързано с оплакванията в касационната жалба за даване ход по същество на делото, без да е отчетено здравословното състояние на процесуалния представител на касатора – въззивник в съответното производство, правен въпрос няма. В цитираното ТР обвързващо се приема, че касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. При това положение и по този кръг проблеми липсва основание за допускане на касационното обжалване. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,