Определение № 3243 от 23.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3362/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 7067/21.06.2024 г. на А. В. И., чрез адвокат Е. М., срещу въззивно решение № 181/09.05.2024 г. по гр. д. № 290/2024 г. на Окръжен съд - Русе. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържат основанията по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси: 1. Относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните и да изложи свои собствени мотиви по предмета на спора с оглед нормите на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК; 2. Налице ли е нищожност на съдебно решение, поради пълна неразбираемост на същото, с което е уважен ревандикационния иск и в диспозитива му не е посочено материалноправното основание въз основа на което е уважен искът; 3. Налице ли е нищожност на съдебно решение, поради пълна неразбираемост на същото, с което е уважен ревандикационен иск и от диспозитива му не могат да се определят обективните предели на силата на пресъдено нещо, поради непосочване на материалноправното основание въз основа на което е уважен искът. Ответникът по касация А. С. С., [населено място], чрез адвокат В. А., е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по подадената касационна жалба. Претендира заплащане на сторените разноски пред касационната инстанция. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С въззивното решение е потвърдено решение № 466/10.04.2023 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 287/06.03.2024 г., по гр. д. № 240/2023 г. на Районен съд – Русе, с което е отхвърлен изцяло предявеният от А. В. И. срещу А. С. С. иск по чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване на нищожност на решение № 260478/27.11.2020 г. по гр. д. № 722/2020 г. на Районен съд – Русе. Въззивният съд е приел, че по предявения от А. С. иск по чл. 108 ЗС срещу А. И. е образувано гр. д. № 722/2020 г. по описа на Районен съд – Русе. С решение № 260478 от 27.11.2020 г. предявеният иск е уважен, като И. е осъдена да предаде владението върху недвижимия имот, предмет на делото. Първоинстанционното решение е потвърдено с решение № 39/23.03.2021 г. по в.гр.д. № 49/2021 г. на Окръжен съд – Русе, което от своя страна не е допуснато до касационно обжалване с определение № 60392/05.11.2021 г. по гр. д. № 2524/2021 г., II г.о. на ВКС. Посочено е, че твърдяното противоречие на съдебното решение по гр. д. № 722/2020 г. на РС-Русе със закона или с добрите нрави, както и с тълкувателни решения на ВС или ВКС, е основание за обжалване по реда на инстанционния контрол. Въпреки липсата на законова дефиниция кои съдебни решения са нищожни, в доктрината и съдебната практика са изведени основанията, които обуславят нищожността на съдебното решение - постановено от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато решението не е изразено в писмена форма или е неподписано, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. Съдът е приел, че нито един от тези пороци не е налице, тъй като атакуваното решение е постановено от родово и местно компетентния съд и от съдебен състав, сформиран съгласно чл. 20 ГПК. Постановено е в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма и е подписано от председателя на състава. Изразената в диспозитива воля на съда е ясна и разбираема. Неотносими към предмета на спора са твърденията на ищеца за незаконосъобразност на съдебния акт. Спор, решен с влязло в сила решение, съгласно чл. 299, ал. 1 ГПК не може да бъде пререшаван, освен в предвидени от закона случаи, поради което съдът е приел, че преценката за правилност на съдебния акт, чиято нищожност се твърди, е извън неговата компетентност. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението в обжалваната част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Не може да бъде допуснато касационно обжалване по поставените въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Процесуалноправният въпрос относно задължението на въззивния съд да се произнесе по всички направени с въззивната жалба оплаквания и възражения не е решен от въззивния съд в противоречие със съдебна практика на ВКС и не може да предпостави допускане касационно обжалване на въззивното решение. То е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която като инстанция по съществото на спора, въззивният съд е длъжен да обсъди представените и приети пред него доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. В случая това е сторено, като въззивният съд е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Обсъдил оплакванията във въззивната жалба и е дал отговор на спорните въпроси, като е посочил, че въпросите за незаконосъобразност на атакувания по исков ред като нищожен съдебен акт, не могат да бъдат предмет на проверка от въззивния съд, тъй като съгласно чл. 299, ал. 1 ГПК спор, разрешен с влязло в сила решение, не може да бъде пререшаван, освен в предвидени от закона случаи, какъвто искът по чл. 270, ал. 2 ГПК не представлява. Твърдяната от касатора неяснота на съдебното решение по гр. д. № 722/2020 г. на РС-Русе относно основанието, на което съдът е приел, че ищецът по приключилото дело /понастоящем ответник/ е собственик на процесния имот и искът му по чл.108 ЗС е бил уважен, е ирелевантна. Въпросът за правото на собственост и активната материалноправна легитимация е изясняван при обжалване на решението по реда на инстанционния контрол и не може да бъде пререшаван в повдигнатия по реда на чл.270 ГПК спор. По втория и третия въпроси също не следва да бъде допуснато касационно обжалване на соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Цитираната от касатора практика е ирелевантна към твърдяната нищожност на решението поради неговата абсолютна неразбираемост. В практиката на ВКС /решение №27 от 22.04.2019 г. по гр. д. № 1321/2018 г., IV г.о./ е прието, че нищожност на съдебното решение е налице при особено съществени пороци, между които е и абсолютна неразбираемост на волята на съда, когато тя не може да бъде изведена и по пътя на тълкуването, вкл. по чл. 251 ГПК, или чрез поправяне по чл. 247 ГПК. Възможно е неяснотата в съображенията на съда, изложени в съдебния акт, на практика да се приравнява на липса на мотиви, което съставлява нарушение на съдопроизводствено правило - чл. 236, ал. 2 ГПК. Когато неразбираемостта и противоречието в мотивите е резултат на формално-невалидни умозаключения, които не могат да са логически следствия от дадени условия, противоречат на опита и/или научното познание, тогава е налице необоснованост на решението. В тези случаи – на допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и на необоснованост, щом е ясно или установимо, какво е постановил съдът по искането, с което е сезиран, решението е неправилно, а не нищожно. От друга страна, абсолютната неразбираемост като основание за прогласяване на съдебно решение за нищожно, предполага волята на съда да е неясна до такава степен, че и при тълкуване да не може да се установи какво точно постановява съдът. В конкретния случай въззивният съд е приел, че изразената воля на съда в диспозитива на атакуваното решение относно правото на собственост на спорния имот е ясна и разбираема, съответно не е налице „абсолютна неразбираемост“ като основание за неговата нищожност. Не е налице соченото от касатора основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. Това основание се мотивира от касатора с довод за допуснати процесуални нарушения - липса на произнасяне по всички наведени доводи и възражения във въззивната жалба. Както бе посочено, въззивният съд е обсъдил всички правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои възражения на ищцата не следва да бъдат разгледани поради забраната на чл. 299, ал. 1 ГПК, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. В неговото решение не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. С оглед изложеното, не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. При този изход на делото на ответника по касация А. С. С., [населено място], следва да се присъдят сторените в настоящото производство съгласно представения договор за правна защита и съдействие разноски в размер на 1500 лева. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.