Определение № 50818 от 14.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2379/2022 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответницата по делото Е. Г. Г. срещу решение № 104/14.03.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 743/2021 г. на Великотърновския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 42/29.06.2021 г. по гр. дело № 908/2020 г. на Свищовския районен съд, е постановено следното: местоживеенето на малолетното дете на страните Н. В. С. да бъде при бащата – ищеца В. С. В., в [населено място], общ. С.; упражняването на родителските права по отношение на детето е предоставено на бащата (ищеца); определен е режим на лични отношения на майката (жалбоподателката) с детето – всяка събота и неделя от месеца от 9 ч. до 12 ч. и от 13 ч. до 17 ч., по местоживеенето на детето, в присъствието на ищеца (бащата) или определено от него лице; жалбоподателката е осъдена да заплаща на ищеца, в качеството му на баща и представител по закон на малолетното дете, ежемесечна издръжка в размер 162.50 лв., считано от 17.09.2021 г. до настъпването на законоустановени причини за изменение или прекратяване на издръжката, ведно със законната лихва за забава върху всяка просрочена вноска, от датата на забавата до окончателното изплащане; в тежест на жалбоподателката са възложени разноски и държавна такса по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на процесуалния и на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В касационната жалба и изложението към нея по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, които са с идентично съдържание, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните процесуалноправни въпроси: 1) задължен ли е въззивният съд служебно по реда на чл. 59, ал. 6 от СК да назначи съдебно-психологическа експертиза, когато при разглеждане на спор за родителски права е установен синдром на родителско отчуждение към единия от родителите, но първоинстанционният съд не е допуснал изслушването ѝ; и 2) задължен ли е съдът при спор относно упражняване на родителски права да изследва служебно разширеното семейство на родителя, който ще упражнява родителските права занапред, и да допусне доказателства за това служебно, без да е обвързан от процесуалното поведение на страните. От страна на жалбоподателката се твърди, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като се сочи и разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, но същевременно се поддържа, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 222/24.06.2015 г. по гр. дело № 6894/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, а вторият – в противоречие с решение № 244/23.10.2018 г. по гр. дело № 1434/2018 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и тълкувателно решение (ТР) № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.е. – навежда се допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Ответникът по касационната жалба – ищецът В. В., в отговора си излага становище и подробни доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, евентуално – за неоснователност на жалбата. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил следното: Детето е родено на 10.01.2018 г., като страните са негови родители. Съдът е приел за безспорни и установени от обясненията на страните и от свидетелските показания, следните обстоятелства: В началото на март 2018 г. ответницата е взела детето и е заживяла при родителите си в [населено място], общ. Съединение. През февруари 2020 г. майката на ответницата е отвела детето в дома на сестрата на ищеца, последният го е взел оттам и оттогава детето живее в дома му в [населено място], общ. С.. Битовите условия при всеки от родителите са в рамките на обичайното, като при полагането на грижи за детето, страните са били подпомагани от своите родители. Относно спорните по делото обстоятелства, при които бабата по майчина линия е завела детето при сестрата на ищеца – дали го е изоставила там или го е завела, за да се види с родителите на баща си, въззивният съд е приел, че детето е било изоставено. Този извод е направил въз основа на показанията на двама от свидетелите, които са роднини на ищеца и заинтересовани, но съдът е приел, че достоверността на показанията им следва от особеното и необичайно за отношенията майка-дете, поведение на ответницата, а именно – не тя, а бабата е завела детето, и то не в дома на ищеца, а при сестрата на последния. В тази връзка съдът е обсъдил и изявлението на ответницата в съдебно заседание: „…след като я даде моята майка, аз попитах къде е детето…“, като съдът е намерил, че такъв въпрос е странен за майка, която твърди, че се грижи за децата си. Обсъдил е и друга част от обясненията на ответницата, която е заявила, че е потърсила детето през лятото, около 13 септември, като съдът е намерил за необичайно за майка поведение, да не знае къде е детето ѝ и да го потърси половин година по-късно. С оглед това, въззивният съд е достигнал до извода, че майката е абдикирала от родителските си ангажименти, оставяйки детето на грижите на бащата и неговите близки. Предвид така установените обстоятелства, съдът е приел, че разделното живеене на страните и изключително изострените им отношения изключват възможността за съвместно упражняване на родителските права. Приел е, че интересът на детето налага родителската власт да бъде възложена за упражняване на бащата, като е основал този свой извод както на горното необичайно поведение на ответницата като майка, така и на обстоятелството, че от февруари 2020 г. детето е заживяло и свикнало с новата семейна среда в дома на баща си, като съдът е изтъкнал, че за четиригодишното дете този период от една година и половина е изключително дълъг, поради което то не може да бъде откъснато от настоящата си среда и предадено на майката. Въззивният съд е приел, че местоживеенето на детето също следва да бъде при бащата, защото това е основна предпоставка за целесъобразно упражняване на родителските права. На следващо място окръжният съд е обсъдил възраженията на ответницата (жалбоподателката), като ги е намерил за неоснователни по следните съображения: Приел е за ирелевантни за спора обстоятелствата, кой кого е прогонил и защо страните са се разделили през 2018 г., като е изтъкнал, че от значение е единствено интересът на детето, а той диктува то да остане при баща си, тъй като поведението на майката не дава сигурност за бъдещето на детето и затова тя не може да бъде предпочетена пред бащата. Съдът е намерил, че е без значение и дали ищецът се е интересувал от детето до началото на 2020 г. и дали е заплащал издръжка, като е приел, че дори той да не е правил това, същественото в случая е, че вече година и половина той се грижи за детето; в тази връзка съдът е посочил и че местоживеенето на детето и упражняването на родителската власт следва да се уредят като принципно устойчив във времето комплекс от мерки. Въззивният съд е приел за недоказано твърдението на ответницата, че завеждането на детето от баба му в дома на леля му било, за да се види то с баба си и дядо си по бащина линия, като е намерил за недостоверни свидетелските показания в тази насока на майката на ответницата, заради разминаването им с поведението и обясненията на самата ответница. Също за недоказани са приети и твърденията на ответницата, че ищецът осуетявал опитите ѝ да контактува с детето. В тази връзка съдът е изтъкнал, че тези опити датират едва от септември 2020 г. като съвпадат с предявяването на исковата молба по делото от бащата; приел е и че ако ищецът е пречел на майката, тя е могла да потърси съдебна защита по реда на чл. 127, ал. 2 от СК – нещо, което е направила едва с отговора на исковата молба. Предвид възрастта на детето и отдалеченото местоживеене на двамата родители, въззивният съд е намерил за целесъобразни мерките за лични отношения, постановени с първоинстанционното решение. В тази връзка окръжният съд е изложил и съображения, че при така постановения режим няма да се налага детето да пътува, а възможността майката да го посещава всяка седмица позволява гъвкаво съчетание с другите ѝ ангажименти. Отчитайки също възрастта на детето и икономическата конюнктура в страната, съдът е приел, че за месечната му издръжка са нужни около 300-320 лв., като предвид безспорната по делото трудова заетост на родителите е намерил, че е във възможностите им да поемат равен дял в осигуряването на детето; посочил е, че този извод не се влияе от обстоятелството, че ответницата издържа и други три деца, тъй като определеният от първата инстанция размер на издръжката е под минимума по чл. 142, ал. 2 от СК. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на така постановеното въззивно решение, като съображенията за това са следните: По делото няма каквито и да било данни малолетното дете да е проявило нежелание да контактува с ответницата или да е имало някакви други прояви на отчужденост спрямо когото и да било от двамата родители – такива обстоятелства не са обсъждани в мотивите към въззивното решение, нито към първоинстанционното такова, нито се съдържат в социалните доклади по делото, изготвени от социалните служби по местоживеенето на всеки от родителите; нито пък са изложени такива твърдения и в самата касационна жалба. Освен това, въззивният съд е приел за недоказани твърденията на жалбоподателката-ответница, ищецът да е осуетявал нейни опити за контакт с детето, т.е. – да е имал отчуждаващо поведение; напротив – съдът е приел, че детето е било изоставено от страна на майката и че тя е абдикирала от родителските си ангажименти, оставяйки детето на грижите на бащата и неговите близки. При това положение – тъй като по делото не са налице данни за синдром на родителско отчуждение, първият процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 59, ал. 6, изр. 2 от СК се явява такъв извън предмета на спора, необуславящ правните изводи на въззивния съд и без значение за крайния изход на делото, поради което този въпрос не осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване (в този смисъл са и указанията и разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Актуално разрешение на втория процесуалноправен въпрос е дадено с посоченото от жалбоподателката решение № 244/23.10.2018 г. по гр. дело № 1434/2018 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, поради което този въпрос не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл са и указанията и разясненията, дадени с т. 4 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). С това решение на ВКС е даден следният отговор на въпроса: Съгласно установената съдебна практика, при спор относно упражняване на родителски права, съдът изследва и социалното обкръжение на родителя – хората, сред които детето ще расте и оформя житейски мироглед и навици. Затова съдът е длъжен да извърши преценка на бита, нравите, схващанията и манталитета на лицата, които влизат в обкръжението на родителя – членовете на семейството, в което живее или ще живее детето в бъдеще с родителя си; неговите познати и хората, с които постоянно дружи или работи, а когато след развода родителите са сключили нов брак или са установили фактическо съжителство, то съпругът или съжителят на родителя се явява лице от най-близкото обкръжение на детето. Когато страните не са посочили доказателства, установяващи моралния облик на лицата от най-близкото си обкръжение, то съдът е длъжен да допусне служебно доказателства, без да е обвързан от процесуалното поведение на страните – т. 1 от тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК. Това задължение е важимо особено при данни, че вторият съпруг или фактически съжител е осъждан за извършени престъпления – съдът е длъжен да събере доказателства за характера на престъпленията, времето на извършването им и да извърши преценка доколко и как близкото съжителство с това ново обкръжение би могло да повлияе на възпитанието на детето. По настоящото дело данни за семейното и социално обкръжение на всеки от двамата родители се съдържат както в показанията на разпитаните свидетели, така и – подробни такива – в социалните доклади по делото, изготвени от социалните служби по местоживеенето на всеки от родителите, и същите са подробно обсъдени в мотивите към първоинстанционното решение. С въззивната жалба на ответницата, пред въззивната инстанция не е повдиган или пренесен спор относно моралния облик на семейното и социално обкръжение на страните, поради което въззивният съд не е събирал други доказателства в тази насока и само е маркирал в мотивите си – сред безспорните обстоятелства (наред с битовите условия при всеки от родителите), че при полагането на грижи за детето, страните са били подпомагани от своите родители – бабите и дядовците на детето, като по-натам – при обсъждане интереса на детето, е приел, че след като то е заживяло при бащата, е свикнало със семейната среда в неговия дом и не бива да бъде откъсвано от тази среда. Настоящият съдебен състав намира, че с така приетото въззивният съд не е разрешил втория процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, включително – посочената от жалбоподателката такава, поради което не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по този въпрос. В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от страна на жалбоподателката основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. При извършената и служебна преценка – в изпълнение на правомощията си да следи служебно за интересите на малолетното дете на страните, настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание и за служебно допускане на касационното обжалване – в нито една от хипотезите по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, включително – по непосочени и неаргументирани такива от страна на жалбоподателката. Страните не са направили претенции за присъждане на разноски за настоящата инстанция, поради което съдът не се произнася по такива. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение