Определение № 3760 от 21.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3231/2024 г.

Производство по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Румик“ ООД, ЕИК130840417, чрез процесуалния представител адв. С. А., срещу въззивно решение № 619 от 23.05.2024 год., постановено по в. гр. д. № 2343/2023 год. по описа на САС, с което след отмяна на първоинстанционното решение № 3337 от 22.06.2023 год., постановено по гр. д. № 4607/2022 год. по описа на СГС, на основание чл. 49 ЗЗД касаторът е осъден да заплати на С. С. М., ЕГН [ЕГН], от [населено място], ул. „ Р. Д.“ № 70, вход „Е“, ет.7, ап.134 сумата в размер 26 000 ( двадесет и шест хиляди ) лева – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва считано от 3.07.2021 год. до окончателно плащане и сумата в размер 2 096,40 ( две хиляди деветдесет и шест лева и четиридесет стотинки ) лева – обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва от 9.08.2021 год. до окончателно плащане, претърпени при настъпило на 3.07.2021 год. травматично увреждане - счупване на лява бедрена кост- при падането й при влизане в магазин „Румик“ на посочения адрес в град София от удар на неправилно функционираща автоматична входна врата на магазина.

Касационната жалба е насочена срещу цялото въззивно решение и е процесуално допустима само в частта по иска за неимуществени вреди.

В останалата си част, касаеща иска за имуществени вреди в размер на 2096,40 лв., жалбата е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане, тъй като цената на този иск е под предвидения в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК минимален праг от 5 000 лв.

Касаторът поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение по съображения за наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

Счита, че решението е неправилно поради факта, че изводите на съда не съответстват на действителното състояние на материалните отношения. Сочи, че липсва логическа връзка между констатациите му, основаващи се на събраните доказателства и правните му изводи. Позовава се на необоснованост на въззивното решение, изразяваща се в неправилно възприемане на фактите, обективирани в заключението по извършената СТЕ досежно техническото състояние на автоматичната врата и свидетелските показания. Твърди, че при преценка на обществения критерий за справедливост съдът не е съобразил редица обективни обстоятелства, в т. ч. общото здравословно състояние на пострадалата и нейния принос към настъпване на вредоносното събитие. Моли обжалваното решение да бъде отменено, а искът – отхвърлен изцяло. Претендира присъждане на направените разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК жалбоподателят обосновава наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 и ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване по обобщените от настоящата инстанция правни въпроси, касаещи:

1. задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства и доводи на страните,

2. обстоятелствата, подлежащи на съобразяване от съда при приложението на чл. 52 ЗЗД,

3. начинът на определяне на размера на обезщетението при наличие на съпричиняване и

4. за пределите на диспозитивното начало в гражданския процес.

Ответницата по касация и ищец в производството - С. С. М., чрез пълномощника й адв. Яв. Д., изразява становище за неоснователност на жалбата и отсъствие на предпоставки за допускане на касационния контрол. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, в настоящият си съдебен състав, като прецени данните по делото и доводите на страните, намира следното:

За да отмени първоинстанционното решение въззивният съд приел от фактическа страна, че на 3.07.2021 год. при влизане в магазина, в който дружеството осъществявало търговска дейност в град София, на ул. „Мара Бунева“ № 29 и след преминаване през първата по ред входна автоматична врата, ищцата, на 77 годишна възраст, която имала затруднения в придвижването - служела си с бастун, а също имала проблеми със зрението (глаукома ), била ударена в ръката, с която държала бастун, от втората автоматична врата. Вследствие на това загубила равновесие и паднала на земята, като от удара върху пода получила фрактура в диафизарната част на лявата бедрена кост. Позовавайки се на приетата и неоспорена СТЕ, въззивният съд приел, че техническите изисквания на производителя за безопасност на автоматичната врата включвали: използването й от лица над 8 години и лица с намалени физически, сетивни и умствени способности, ако са наблюдавани или инструктирани от лице, отговорно за тяхната и на използваното съоръжение безопасност; редовни проверки от обучено и квалифицирано лице от минимум две посещения годишно и проверка на всички сензори веднъж седмично от собственика на обекта при документиране на резултатите от тестовете. По делото било установено, че само едно от трите изисквания било спазено. Извършени били два технически прегледа на вратите на 17.05.2021 год. и 30.11.2021 год. Търговецът не е извършил задължителните по инструкциите на производителя ежеседмични тестове на сензорите, представляващи част от системата за безопасност на автоматичните врати, представляващи машина по смисъла на параграф 1 от ДР на действащата Наредба за съществените изисквания и оценяване на съответствието на машините, приета с ПМС № 140 от 19.06.2008 год. Обстоятелството, че ищцата е била ударена от крилата на втората врата изключва извод за правилното й функциониране, съгласно съдържанието на техническата документация. Това се дължи на бездействие от страна служителите на ответника във връзка с осигуряване на безопасната експлоатация на машината /автоматичната врата/, което обосновава и отговорността му по чл. 49 ЗЗД за обезщетяване на причинените от удара вреди.

По отношение търпените болки и страдания, въззивният съд възприел изводите на вещото лице по извършената СМЕ, което констатирало, че ищцата е получила закрита спираловидна диафизарна фрактура на лявата бедрена кост, с разместени костни фрагменти. Претърпяла е операция за открито наместване на фрактурата с интрамедуларен заключващ пирон и застопоряващ винт. Била на болнично лечение от 3.07.2021 год. до 10.07.2021 год. Възстановителният период бил с продължителност около 6 - 7 месеца, като през първите два месеца болките са били интензивни и впоследствие - за един месец - при провеждането на рехабилитация. Ищцата имала трайно затруднение на движенията на левия долен крайник за период до 4 месеца, като 2 месеца не стъпвала на него. Възможна била поява на единични болки в зоната на фрактурата при рязка смяна на времето; не се прогнозирало с оглед възрастта й и множеството придружаващи заболявания извършването на втора операция за изваждане на металния пирон. Като се позовал на свидетелските показания на Л. Б. Г., дъщеря на ищцата, въззивният съд приел, че ищцата била в шок, оплаквала се от непоносима болка, била на няколко обезболяващи, за около два месеца била зависима от грижите на ангажирана да я гледа жена.

При тези данни и като посочил, че удовлетворяването на изискването за справедливост по чл. 52 ЗЗД налагало при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди да се преценяват конкретни факти, които в случаите на травматични увреждания са: характерът и степента на увреждането; обстоятелствата, при които то е получено; възрастта на пострадалия, вредоносните последици, болките и страданията; тяхната продължителност и интензитет; протичането на възстановителния процес; прогнозата за здравословното състояние на пострадалия и обществено - икономическите условия в страната към датата на увреждането, въззивният съд достигнал до извод, че справедливият размер на обезщетението е 26 000 лв. Приел за неоснователно възражението по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като посочил, че нямало основание да се приеме, че ищцата е допринесла за настъпването на вредите. Дори при наличните затруднения при придвижването тя не е могла да очаква, че вратите ще се затворят, докато е между тях и контактът й с тях ще наруши равновесието й. В този смисъл и постановил крайния си акт.

Настоящият състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на решението до касационен контрол.

Първият въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства и доводи на страните, макар и обуславящ изводите по всяко едно гражданско дело, не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. В нея се приема, че за съда съществува задължение да се произнесе по всички редовно заявени и поддържани от страните доводи и възражения и да обсъди в мотивите си правно релевантните твърдения на страните, от които зависи разрешаването на спора по делото. В този смисъл са ППВС № 1/53 год., ППВС № 7/1965 год., ППВС № 1/1985 год., ТР № 1 от 4 януари 2001 год. по гр. д. № 1/2000 год. на ОСГК и множество решения на ВКС по чл. 290 ГПК, в т. ч. приложените към изложението Р 164 от 4.06.2014 год. по гр. д. № 196/2014 год., ІІІ г. о., Р № 315 от 25.10.2013 год. по гр. д. № 1301/2013 год., ІV г. о., Р 265 от 10.09.2012 год. по гр. д. № 703/2011 год., ІV г. о., както и много други, например: Р № 212/1 февруари 2012 г. по т. д. № 1106/2010 год. на Второ т. о. на ВКС, Р № 17/23.07.2014 год. по т. д. № 811/2012 год. на Второ т. о. на ВКС, Р № 180/11.01.2016 г. по т. д. № 1618/2014 год. на Второ т. о. на ВКС, Р № 94/13.09.2016 год. по т. д. № 3768/2014 год. на Второ т. о. на ВКС и др. В конкретния случай въззивният съд е изпълнил това си задължение, като е дал отговор на всеки един довод, твърдение и е обсъдил събраните доказателства, относими към фактическия състав на отговорността по чл. 49 ЗЗД.

Вторият въпрос относно обстоятелствата, подлежащи на съобразяване при приложението на чл. 52 ЗЗД също покрива общия, но не и допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Според задължителната съдебна практика, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които ги обуславят. Съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. При травматичните увреждания, както е в настоящия случай, съдът е длъжен да отчете броят, видът и характерът на уврежданията, начинът на извършване, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания, възрастта и общото здравословно състояние на пострадалия и др. Съгласно постоянната практика на ВКС, намерила израз и в решение № 83 от 06.07.2009 год. по т. д. № 795/2008 год. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 1 от 26.03.2012 год. по т. д. № 299/2011 год. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 34 от 27.03.2020 год. по т. д. № 1160/2019 год. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 66 от 03.07.2012 год. по т. д. № 619/2011 год. на ВКС, ТК, II ТО, и други, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди би следвало да се отчитат и конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно обезщетение към релевантния за определяне на обезщетенията момент. В настоящия случай въззивният съд е постановил решението си в унисон с така дадения отговор и съобразно разрешенията в съдебната практика, приложена към изложението. Съобразил е всички тези обстоятелства, посочвайки, че ищцата е получила описаното травматично увреждане на лявата бедрена кост, претърпяла е операция за открито наместване на фрактурата, отчетен е периода на болничното лечение от 3.07 до 10.07.2021 год., както и възстановителния период от около 6 - 7 месеца, свързан с емоционален и физически дискомфорт поради невъзможността да се обслужва сама. По изложените съображения и по втория въпрос касационно обжалване не следва да се допуска.

Третият и четвъртият въпрос не са обуславящи за изхода на делото. Въззивният съд не е приел, че е налице съпричиняване, а тъкмо обратното, което прави безпредметно обсъждането на начина на определяне на обезщетението в подобна хипотеза. Досежно въпроса за пределите на диспозитивното начало в гражданския процес – липсват конкретно наведени твърдения, обосноваващи в какво се изразява нарушението на посочения принцип, което поставя в невъзможност настоящия състав да извърши преценката си в производство по чл. 288 ГПК. Соченото от касатора по съществото си представлява правен довод за вероятна недопустимост на обжалваното решение, която също не е налице. Горните съображения обосновават извод за липса на релевираните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, така и по т. 3 ГПК.

Липсват и останалите предпоставки за служебно допускане на касационния контрол, тъй като не е налице вероятна нищожност, респ. недопустимост на решението, нито такава същото да е очевидно неправилно, съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК. Евентуални негови пороци в този смисъл не могат да се констатират от настоящия състав prima faciae.

Въпреки изхода на делото и заявеното искане, разноски на ответницата в настоящето производство не се присъждат поради липса на доказателства такива да са направени.

По тези съображения, настоящият състав на ВКС, II г.о