Определение № 50432 от 10.08.2023 г. на ВКС по т. д. № 1604/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗК „Олимпик“ АД-Кипър, чрез ЗК „Олимпик“ АД – клон България КЧТ, срещу решение № 521 от 12.04.2022 г. по в. гр. д. № 73/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което, след частична отмяна и частично потвърждаване на постановеното от Софийски градски съд, І-21 състав решение № 266044 от 11.10.2021 г. по гр. д. № 11769/2019 г., предявените от Й. Ц. Х. от [населено място], [община] искове по чл. 432, ал. 1 КЗ са уважени, съответно: искът за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие от 28.03.2018 г. е уважен за сумата 96 000 лв., а искът за присъждане на обезщетение за имуществени вреди – за сумата 4 561 лв., върху които суми е присъдена и законната лихва, считано от 19.04.2019 г. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост и допуснато нарушение на закона. Изразено е несъгласие с извода, че са осъществени всички елементи от фактическия състав на непозволено увреждане, като се твърди че в случая не е налице нарушение на правилата за движение от застрахования водач, доколкото същият се е движел с разрешена от закона скорост, респ. ако се счете, че скоростта му не е била съобразена с конкретните пътни условия – липсва причинно-следствена връзка между това нарушение на ЗДвП и вредоносния резултат, тъй като по делото е установено, че и при движение със скорост 10 км/ч произшествието би било непредотвратимо. Освен това, касаторът счита, че приетият от въззивния съд принос на пострадалия – 40% – е занижен, защото не е съобразено, че същият е предприел пресичане на пътното платно на необозначено за това място, при намалена видимост, на заснежен участък, без да се огледа и да съобрази разстоянието до приближаващия автомобил, като е навлязъл внезапно в опасната му зона на спиране. Изрично оплакване е заявено и срещу размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди с твърдението, че е прекомерно. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като значими за допускането на касационния контрол са поставени въпросите: „ 1. Следва ли противоправното поведение на водача на моторно превозно средство да се намира в причинно-следствена връзка с настъпването на вредоносния резултат, за да се приеме, че е осъществил фактическия състав на деликт; Налице ли е причинно-следствена връзка между нарушение на правила за движение по пътищата, изразяващо се в движение с несъобразена скорост, по смисъла на чл. 20, ал. 2 ЗДвП, ако произшествието би настъпило и при движение със съобразена скорост; 2. Какви са критериите за установяване на размера на принос на пострадалото лице за настъпване на вредоносния резултат; Необходимо ли е съдът да съпостави тежестта на нарушението на делинквента и това на пострадалия и да обоснове преценката си за реалния принос на всеки от тях и за разпределянето на отговорността за причиняването на деликта; 3. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт смърт на дете в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя; Липсата на посочване и на анализ, както и на съобразяване в достатъчна степен на задължителните критерии по приложение на чл. 52 ЗЗД при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, представлява ли нарушаване на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение, в нарушение на задължителното ППВС № 4/68 г.; 4. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите, като гаранция за това е отчитане на всички задължителни и всички специфични за случая обстоятелства, въведени с ППВС № 4/68г., гарантиращи правилното приложение на принципа на справедливост; или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий; 5. Игнорирането на съществени и значими обстоятелства представлява ли нарушение на принципа на справедливост; Непосочването и неотчитането в пълнота на задължителните критерии – възстановителен срок, интензивност на страданията, степен на възстановяване и прогноза за здравословното състояние води ли до нарушаване на принципа на справедливост; 6. Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави реално с доказателствата по делото, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика; 7. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото и доводите и възраженията на страните; Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи, изложени във въззивната жалба, които са от значение за формиране на решаващата воля на съда и да изложи мотиви“. По отношение на така поставените въпроси се поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на ВС и ВКС, съответно: т. 2 от ППВС № 7/59г. (за въпросите по т. 1); определение № 470 от 16.06.2016 г. по т. д. № 3006/2015 г. на ВКС, II т. о.; определение № 864 от 16.11.2016 г. по т. д. № 1042/2016 г. на ВКС, I т. о. и решение № 50 от 18.05.2017 г. по т. д. № 598/2016 г. на ВКС, II т. о. (за въпросите по т. 2); ППВС № 4/68г. и решение № 215 от 03.02.2017 г. по т. д. № 2908/2015 г. на ВКС, I т. о. (за въпросите по т. 3-т. 6) и решение № 609 от 15.01.2009 г. по т. д. № 323/2008 г. на ВКС, I т. о. (за въпросите по т. 7). Допълнително се поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на акта, произтичаща от извода, че съдът е приел като причина за произшествието движение на водача на МПС с несъобразена скорост от порядъка на 30-40 км/ч при доказателства по делото, че и при всяка скорост над 10 км/ч инцидентът би бил непредотвратим. Ответникът по касация – Й. Ц. Х. от [населено място], [община] – моли за недопускане на касационното обжалване по съображения в писмен отговор от 11.07.2022 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на атакуваното решение въззивният съд, на база писмените и гласни доказателства, в т. ч. заключенията на автотехническата и медицинска експертизи, е приел за безспорно установено, че: На 28.03.2018 г. е настъпило ПТП между МПС „Фолксваген“, управлявано от И. Д., чиято гражданска отговорност е застрахована при ответника, и пешеходец – ищеца; Произшествието е настъпило сутринта, когато водачът на автомобила е превозвал деца за училище; Скоростта на движение на автомобила е била около 30-40 км/ч; Пешеходецът е пресякъл внезапно пътното платно, като в резултат на удара с автомобила е паднал върху капака му; На десния тротоар преди мястото на удара има предупредителен знак ”пешеходна пътека”, но на място такава не е очертана; Вследствие на ПТП ищецът е получил: черепно-мозъчна травма, изразяваща се в мозъчна контузия; хроничен травматичен кръвоизлив под твърдата мозъчна обвивка в лява челно-слепоочно-теменна област на черепа с компресионно-дислокационен синдром; остър кръвоизлив над твърдата мозъчна обвивка в лява теменна област на черепа с компресионно-дислокационен синдром като усложнение след операцията на хроничния травматичен кръвоизлив под твърдата мозъчна обвивка в лява челно-слепоочно-теменна област на черепа; субдурален хидром в лява челно-слепоочно-теменна област на черепа; контузия с охлузване в лява слепоочна област на главата, травма на опорно-двигателния апарат, изразяваща се в многофрагментно счупване на тялото на лява бедрена кост с дислокация. При така установената фактическа обстановка решаващият състав не е споделил извода, че не е доказано противоправно поведение на водача на автомобила. Приел е, че същият е нарушил правилата за движение по пътищата и по-конкретно – чл. 20, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП, тъй като е управлявал автомобила със скорост в рамките на разрешената от закона, но несъобразена с пътните условия, спецификата на които е в установеното от самия водач при разпита му като свидетел обстоятелство, че в района на произшествието се намират три училища и магазини, както и в това, че мястото е маркирано със знак за наличие на пешеходна пътека (макар фактически такава да не е очертана), който би следвало допълнително да изостри вниманието на водачите на МПС. Освен това е отчел и съществувалата добра видимост от дистанция поне 60 метра до пешеходеца. Като основателно обаче решаващият състав е преценил възражението на застрахователя за съпричиняване на вредите от страна на ищеца. Приел е, че като е пресичал на необозначено за целта място и не е съобразил поведението си с движението на автомобила, същият е допуснал нарушение на чл. 113 ЗДвП. Счел е обаче, че приносът му е 40%, а този на водача на автомобила – 60 %, тъй като по закон водачите на МПС са длъжни да пазят по-уязвимите участници в движението, каквито са пешеходците и децата, а в случая водачът е избрал несъобразена скорост в близост до познато му, обичайно място за пресичане и до училища и не е предпазил по-уязвим участник в движението. По отношение размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди въззивната инстанция е приела, че справедливо обезщетение е сумата 160 000 лв., като е взела предвид следните обстоятелства: възрастта на ищеца към датата на произшествието – 16 години; претърпените от него травми - тежка черепно-мозъчна травма с множество прояви, застрашаваща живота му; претърпените няколко животоспасяващи операции; травмата с дислокация на долен крайник и операцията за фиксиране на фрагментите; дългия възстановителен период; продължителността на първоначалните интензивни болки от травмите, засягащи цялото тяло; невъзможността за самостоятелност в ежедневието и нуждата от помощ; претърпения стрес от ищеца; промяната в начина му на живот – затварянето вкъщи, неудобството от белезите от операциите, проявяващите се и понастоящем болки; настъпилото възстановяване на ищеца и благоприятната прогноза за здравето му в бъдеще. С оглед на това и приетия размер на съпричиняване, предявеният иск за неимуществени вреди е уважен за сумата от 96 000 лв. За доказан, въз основа на представените и неоспорени от ответника документи за плащане на суми във връзка с лечението на ищеца, въззивният съд е счел и претенцията за обезщетение за имуществени вреди за основателна до размер на сумата 7601 лв. При съобразяване на съпричиняването същата е уважена за сумата 4561 лв. Върху посочените две суми е присъдена и законната лихва, считано от посочената от ищеца дата – 19.04.2019 г., макар съдът да е констатирал, че забавата е настъпила по-рано – на 15.01.2019 г. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. На първо място, не може да се счете, че поставените въпроси имат характер на правни въпроси, обусловили изхода на делото съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2019 г. на ОСГТК на ВКС. По-конкретно: За въпросите по т. 1: Първият от тези въпроси, касаещ причинно-следствената връзка като елемент от фактическия състав на деликта, е поставен изцяло теоретично. Освен това, в случая въззивният съд е приел, че такава връзка между поведението на ответника и настъпилите за ищеца вреди е доказана. Вторият въпрос по т. 1 е относим към правилността на обжалваното решение и обективира несъгласието на страната с извода на решаващия състав за наличието на причинно-следствена връзка между деянието и вредата. Поради това не е налице и твърдяното от касатора противоречие с т. 2 от ППВС № 7/59 г., т. е. не е доказано и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За въпросите по т. 2: Освен, че са поставени абстрактно, отговорът и на двата въпроса е предпоставен от конкретните факти по делото и установяващите ги доказателства, поради което същите са относими към правилността на акта, която обаче е предмет на самия касационен контрол, но не и основание за допускането му. Следва да се отбележи, че по отношение на тези въпроси не е налице и заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Посочените от касатора две определения по чл. 288 ГПК не представляват „съдебна практика“ съгласно разясненията в цитираното тълкувателно решение, а решението по чл. 290 ГПК касае хипотеза, различна от настоящата, тъй като касационната инстанция е преценила, че приносът на пострадалия е по-малък от определения от въззивния съд. За въпросите по т. 3 - т. 6: Обобщено, тези въпроси се свеждат до приложението на чл. 52 ЗЗД и въведения с него принцип за справедливост на обезщетението за неимуществени вреди при деликт, с оглед критериите за определянето му, като следва да се отбележи, че първата част от въпрос № 3 е напълно ирелевантен, доколкото е поставен в хипотезата на смърт на дете, каквато настоящата не е. По така обобщения правен въпрос не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. При постановяване на обжалвания акт и извършената преценка за справедливост на обезщетението съставът на въззивния съд не е допуснал отклонение от ППВС № 4/1968 г. и актуалната практика на ВКС относно критериите, подлежащи на съобразяване, като същите не само са изброени, но е отчетено и тяхното конкретно проявление и значение за размера на търпените вреди. По отношение на въпросите по т. 7 не е осъществена общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно разясненията в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая, въпросите са свързани с мотивираността на съдебния акт и обективират несъгласието на страната с начина, по който решаващият състав е възприел фактическата обстановка (механизма на произшествието) и изводите, които е направил въз основа на нея. По своята същност въпросите представляват оплаквания за процесуални нарушения, които обаче са основание за самото касационно обжалване, а не за допускането му. Отделно от това, не може да се счете за осъществено поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от цитираната от касатора практика на ВКС, касаеща задължението да обсъди всички възражения и доводи на страните и да извърши самостоятелна преценка на събраните доказателства. Видно от мотивите на обжалвания акт, решаващият състав е изложил достатъчно подробни съображения защо не споделя извода на първата инстанция за липса на нарушение на правилата за движение от страна на водача на автомобила, във връзка с който извод именно са въпросите по т. 7. Касационното обжалване не може да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на атакуваното решение. В случая касаторът е аргументирал твърдението си за очевидна неправилност с оплакване за необоснованост на преценката за наличие на противоправно поведение на водача, което обаче не покрива критериите за „очевидна неправилност“, изведени в практиката на Върховен касационен съд, а именно – ако съдебният акт страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта, какъвто би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон; когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл; когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. С оглед изложеното, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК