Определение № 355 от 07.06.2022 г. на ВКС по т. д. № 1480/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Г. В. от [населено място] против решение № 61 от 28.01.2021 г. по в. гр. д. № 2429/2020 г. на Софийски апелативен съд в частта, потвърждаваща решение № 8863 от 30.12.2019 г. по гр. д. 3933/2017 г. на Софийски градски съд, I ГО, 7 състав, с което е уважен предявеният от „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, [населено място] срещу касаторката иск с правно основание чл. 430 ТЗ, вр. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 432, ал. 1 ТЗ за заплащане на сумата 147 280.36 лв., представляваща главница по договор за банков кредит от 18.12.2007 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 29.03.2017 г. – до окончателното й изплащане. В касационната жалба се твърди бланкетно, че въззивното решение е нищожно, недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване се поддържа на всички основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Според касаторката, въззивният акт е вероятно нищожен поради отказа на съда да уважи депозираната от нея молба по чл. 142, ал. 2 ГПК за отлагане разглеждането на делото в съдебно заседание на 21.01.2021 г. предвид служебната й ангажираност като пълномощник по друго дело, който отказ сочи на предубеденост и пристрастност на съдебния състав и обосновава приложимостта на чл. 6 ЕКЗПЧОС и чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК. Освен това, релевира оплакване и за вероятна недопустимост на обжалваното решение, без обаче да аргументира същото. В изложението към касационната жалба са заявени доводи и за очевидна неправилност на акта „поради допуснати от въззивната инстанция нарушения на относимите и приложими за конкретния спор императивни материалноправни норми – чл. 3 от Директива № 93/13 на ЕИО, чл. 145 - чл. 147 ЗЗП и на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила – чл. 142, ал. 2 ГПК, чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК и чл. 6 ЕКЗПЧОС“. Касаторката поддържа, че непроизнасянето на въззивния съд по отношение наличието на неравноправни клаузи в процесния договор за банков кредит е в противоречие с конкретно посочена практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК и на Съда на Европейския съюз (чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК), без обаче да формулира съответни материалноправни и процесуалноправни въпроси. Такива въпроси са поставени единствено във връзка със заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно: „При наличието на договор за банков кредит, при който страните по този договор – кредитодател и кредитополучател, както и самият договор, попадат в посоченото в разпоредбата на § 13 на ДР на ЗЗП описание за търговец-доставчик на услугата, кредитополучател физическо лице, явяващо се потребител и сделка, сключена между търговец и потребител, първо – прилага ли се правото на ЕС и в частност постановените от СЕС и националните съдилища (ВС и ВКС) съдебни решения в случай, при който първоначално предявените от търговеца срещу потребителя искове с правно основание чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415 ГПК бъдат отхвърлени от съда и впоследствие търговецът, отново в качеството на ищец, предяви срещу потребителя, отново в качеството на ответник, същите (идентични) претенции – същата парична сума от същия правопораждащ факт с искове, този път с правно основание чл. 432, ал. 1 ТЗ вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, иск по чл. 430, ал. 2 ТЗ чл. 92 ЗЗД (разпоредби, които касаят банкови потребителски кредити) и второ – потребител, ползвал ли се е от закрилата на Правото на ЕС в областта на потребителското право и в частност практиката на СЕС, установена със съдебните решение по Директива 93/13 на ЕИО и на Съвета, допускат ли възможност националният съд за един и същ потребителски кредит, сключен между едни и същи лица – търговец и потребител, в едно и също тяхно процесуално качество – ищец и ответник, да разглеждат последователно в две отделни съдебни производства (провеждани са две граждански дела) в хипотезата, когато по първия предявен от търговеца в качеството му на ищец иск търговецът/банката не е успял да докаже претенцията си и искът му е бил отхвърлен със съдебно решение, което се ползва със СПН, потребителят ползва ли се със закрила от разпоредите на Директива 93/13 на ЕС, от закрила с разпоредбите на чл. 6 ЕЗКПЧОС във вр. с чл. 5,ал. 4 КРБ, от закрила с разпоредбите на чл. 47 ХОПЕС във вр. с чл. 6 ДЕС от повторно предявяване на иск от същия ищец/търговец срещу същия ответник/кредитополучател/потребител за същата първоначално претендирана сума; трето – при разглеждане от националния съд на повторно предявените искови претенции – второ по ред исково производство, заведено от първоначалния ищец (по първото исково дело) в същото му качество на ищец (по второто дело), срещу първоначалния ответник, пак в качеството му на ответник и по второто дело, с основание и по двете граждански дела един и същ правен документ – договор за банков потребителски кредит с една и съща за двете дела претенция, заявени с различни по двата иска правни основания – чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415 ГПК за първото гражданско дело и по чл. 432, ал. 1 ТЗ вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, иск по чл. 430, ал. 2 ТЗ чл. 92 ЗЗД по второто гражданско дело, който националният законодател е приел последователно, на основание на принципа на примат на правото на ЕС над националното право, националният съд, който разглежда второто гр. дело, следва ли да съобрази влязлото в сила решение по първото дело и да приложи принципите и правата на защита на потребителя, залегнали в съдебните решения на СЕС по Директива 93/13 на ЕИО и на Съвета, от една страна, и от друга страна четвърто – при така описания въпрос националният съдия, правораздаващ по ПЕС, от една страна, следва ли да разгледа и приложи разпоредбите на Директива 93/13 на ЕИО и практиката на СЕС в тесен смисъл или е длъжен като държавен правосъден орган, който прилага нормите на ПЕС, да разгледа второто дело в светлината на основните принципи и правила на ПЕС в областта на потребителското право в широк смисъл и по принцип следва ли да приложи по делото всички основни принципи на ПЕС, така както са регламентирани от този правопорядък и извън потребителското право, а именно като общо черпени от ПЕС и МД (ЕКЗПЧОС) и от неговите основни принципи и права, като например п-па на справедлив съдебен процес, п-па на легитимните правни очаквания, п-па на стабилитета на съдебните актове (за това, че по правна претенция, разгледана по съдебен ред и с постановен по нея окончателен съдебен акт, не е допустимо да се допускат повторно преразглеждания под каквато и да е форма), п-па на правна сигурност и пр.“. Ответникът по касация – „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, [населено място] – заявява становище за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предпоставките за това, респ. за неоснователност на касационната жалба. Подробни съображения е изложил в писмен отговор от 24.06.2021 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалвания акт въззивният съд е приел за установено, че: Страните са обвързани от договор за банков кредит от 18.12.2007 г., с който банката е отпуснала на ответницата сума в размер на 145 732 лева със срок на издължаване 300 месеца; В договора е уговорено заплащането на възнаградителна лихва, а също и наказателна лихва при просрочие върху неизплатената част от главницата; Предвидено е, че при неплащане на което и да е парично задължение за срок от 150 дни кредитът става предсрочно изискуем; Процесният кредит е обслужван до 05.04.2012 г., след което е преустановено плащането на задълженията по него; С влязло в сила решение по гр. д. № 15021/2012 г. на СГС, I ГО, 13 състав, по предявен от „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, е признато за установено, че ответницата С. В. дължи на банката анюитетните вноски по договора за кредит с настъпил падеж, като за разликата до пълния претендиран размер претенцията е отхвърлена поради ненастъпила предсрочна изискуемост съобразно задължителните указания в т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС; В решението е прието за неоснователно направеното от ответницата по иска възражение за нищожност на договорни клаузи като неравноправни. Въззивният съд е споделил извода на първата инстанция за основателност на предявения осъдителен иск по чл. 430, ал. 2 ТЗ за заплащане на претендираната главница по договора за банков кредит в размер на сумата 147 280.36 лв., установена като неиздължена от заключението на изслушаната по делото счетоводна експертиза. Приел е, че предсрочната изискуемост на кредита е настъпила на 23.11.2012г., когато ответницата е получила препис от исковата молба, по която е било образувано гр. д. № 15021/2012 г. на СГС (в тази връзка се е позовал на практиката на ВКС – решение по т. д. № 1153/2014 г. и решение по т. д. № 3247/2014 г. на II т. о.), тъй като към този момент са били налице предвидените в чл. 10 от договора предпоставки, а именно – неплащане на задълженията за срок от 150 дни, с оглед безспорния факт, че от 05.04.2012г. ответницата не е извършвала никакви плащания. По отношение заявеното от страна на ответницата възражение (бланкетно и неконкретизирано), че клаузи от процесния договор за кредит са нищожни като неравноправни, решаващият състав е преценил, че не следва да се произнася, тъй като този въпрос е разрешен със сила на пресъдено нещо в предходно воденото между страните исково производство, с решението по което същото възражение е прието за неоснователно. В тази насока е съобразил задължителните указания в Тълкувателно решение № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, като е счел същото за приложимо не само за частичните искове, но и за настоящия случай, доколкото се касае за различни части на едно разсрочено парично задължение. Посочил е, че силата на пресъдено нещо на решението по гр. д. № 15021/2012 г. по отношение на правопораждащите факти, заявени по това дело, следва да бъде зачетена по отношение на идентичните правопораждащи факти и по настоящото дело, като е без значение, че по първото дело исковете са били установителни, а по второто – осъдителни, доколкото целта и на двете производства е да се установи задължението на ответника и ищецът да се снабди с изпълнителен титул против длъжника си, а освен това в осъждането на ответника да изпълни имплицитно се съдържа установяването на неговото задължение, от което следва, че е налице идентичност в исканията до съда по двете дела. Съобразявайки приетото в т. 2 от Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. на ОСГТК на ВКС, че размерът на вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за кредит следва да се определи в размер на непогасения остатък от главницата и законна лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост, въззивният съд е приел, че в случая при предсрочна изискуемост, настъпила на 23.11.2012г., ответницата дължи на банката връщане на главницата, но не дължи възнаградителни и наказателни лихви за периода след 23.11.2012г., т. е. дължи сумата 147 280.36 лв. главница и наказателна лихва за периода от 05.04.2012 г. до 23.11.12 г. По отношение възражението за изтекла погасителна давност, решаващият състав е приел, че същото е основателно само за вземането за наказателната лихва за периода от 05.04.2012 г. до 23.11.12 г., тъй като до датата на исковата молба приложимата за него специална 3-годишна давност по чл. 111 ЗЗД е изтекла, но е неоснователно за вземането за главница. Посочил е, че доколкото не се касае за периодично вземане по смисъла на чл. 111, б. ”в” ЗЗД, а за едно парично задължение, чието плащане е разсрочено, за главницата е приложима общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД, която, считано от настъпване на изискуемостта на това вземане (независимо дали от 23.11.2012 г. или от 05.04.2012 г.), до датата на исковата молба не е изтекла. С оглед на това, след частична отмяна на първоинстанционното решение, исковете за заплащане на лихви – възнаградителни и наказателни – са отхвърлени като неоснователни. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. На първо място, не може да се счете, че съществува вероятност атакуваното решение да е нищожно, доколкото е постановено от законен съдебен състав, в рамките на правораздавателната му компетентност и са спазени императивните изисквания на закона да е в писмена форма, да е подписано и да е разбираемо, т. е. волята на съда да е изразена ясно. Поддържаните от касаторката оплаквания за допуснато нарушение на чл. 142, ал. 2 ГПК и за наличие на основания за отвод на съдебния състав са относими към правилността на обжалвания акт, но не обосновават извод за евентуална нищожност на същия. На второ място, не е налице вероятност и обжалваното решение да е недопустимо. Независимо, че направеното в тази връзка оплакване не е мотивирано, с оглед задължението за служебна преценка за допустимостта на обжалваните актове, настоящият състав констатира, че въззивното решение не страда от порок, водещ до неговата недопустимост – същото не е постановено при липсата на положителна или при наличието на отрицателна процесуална предпоставка. Не може да се приеме за осъществено и заявеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. В случая касаторката аргументира очевидната неправилност на акта с общото твърдение за „допуснати от въззивната инстанция нарушения на относимите и приложими за конкретния спор императивни материалноправни норми – чл. 3 от Директива № 93/13 на ЕИО, чл. 145 - чл. 147 ЗЗП и на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила – чл. 142, ал. 2 ГПК, чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК и чл. 6 ЕКЗПЧОС“. От това твърдение обаче не може да се направи извод за очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Изводът, дали при постановяване на атакуваното решение е допуснато нарушение на изброените разпоредби, е предпоставен от извършването на типичната за всеки инстанционен контрол проверка за правилност. Касационното обжалване не може да бъде допуснато и на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Първите две от тези основания – по т. 1 и т. 2 – са заявени, без да са формулирани конкретни въпроси, по отношение на които да се извърши преценка за наличието на предвидените в тях предпоставки. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, посочването на релевантния за изхода на делото въпрос материалноправен и/или процесуалноправен е задължение на самия касатор, като касационната инстанция може само да уточни и конкретизира въпроса, но не и да го изведе от твърденията в обстоятелствената част на изложението. Що се отнася до основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, във връзка с което има поставени въпроси, касационният контрол също не може да бъде допуснат. Въпросите са поставени объркано и хаотично, но като цяло касаят приложимостта на правото на ЕС, в частност Директива 93/13, към настоящия случай и по-конкретно следва ли да бъде разгледано отново възражението за неравноправни клаузи в процесния договор за кредит, което вече е било разгледано в приключилото с влязло в сила решение предходно производство между страните. В действителност, поставените въпроси касаят зачитане силата на пресъдено нещо на съдебното решение, което е предмет на регламентация от националния закон, а не от правото на ЕС. Отделно от това, следва да се отбележи, че липсата на задължителна съдебна практика, сама по себе си, не обосновава непременно извод за наличието на посоченото основание. С оглед изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, на ответника „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв., определено съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК