Определение № 408 от 27.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2864/2020 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищеца по делото „Профилактика, рехабилитация и отдих (ПРО)“ ЕАД срещу определение № 665/13.12.2019 г., постановено по частно гр. дело № 416/2019 г. на Бургаския апелативен съд (БАС). С обжалваното въззивно определение е оставена без уважение частната жалба на жалбоподателя срещу (т.е. – потвърдено е) разпореждане № 153/25.04.2019 г. по гр. дело № 284/2018 г. на Ямболския окръжен съд (ЯОС), с което е върната частната жалба на жалбоподателя срещу първоинстанционно определение от 27.03.2019 г., с което не е прието (допуснато) увеличение размера на предявените по делото частични искове. Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата и изложението към нея се поддържа, че обжалваното определение било нищожно, недопустимо, евентуално неправилно. В изложението към частната касационна жалба, като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) при проверка законосъобразността и правилността на първоинстанционното разпореждане следва ли въззивният съд да обсъди всички съществени доводи на страните и всички събрани по делото доказателства; 2) следва ли решаващият съд да спре съдопроизводството при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК; 3) следва ли решаващият съд да прилага процесуалноправните норми, които уреждат правораздавателната власт на съда; 4) следва ли решаващият съд да разгледа и разреши поставения от ищеца правен спор или може за част от спора да не се произнесе по същество; 5) определение, с което се отказва увеличение на размера на иска, когато е предявен за цялото субективно материално право, подлежи ли на обжалване с частна жалба на основание чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК; и 6) какви са пределите на правораздавателната власт на решаващия съд. По отношение на първите пет въпроса жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката (включително задължителната) на ВС и ВКС, а именно: първият въпрос – с ППВС № 1/13.07.1953 г., ППВС № 1/10.11.1985 г., ППВС № 6/21.02.1979 г., ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 62/06.04.2015 г. по гр. дело № 5310/2014 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 643/12.10.2010 г. по гр. дело № 1246/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 411/27.10.2011 г. по гр. дело № 1857/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 85/30.03.1994 г. по адм. дело № 3401/1993 г. на III-то гр. отд. на ВС; вторият въпрос – с ТР № 1/09.07.2019 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 18/06.02.2020 г. по търг. дело № 2638/2017 г. на II-ро търг. отд. на ВКС; третият въпрос – с ТР № 1/10.02.2012 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 668/15.11.2010 г. по гр. дело № 1790/2009 г. на I-во гр. отд. на ВКС, решение № 119/17.05.2013 г. по гр. дело № 1198/2012 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 97/25.02.2004 г. по гр. дело № 574/2003 г. на I-во гр. отд. на ВКС, решение № 73/18.05.2015 г. по гр. дело № 5113/2014 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 55/10.08.2010 г. по търг. дело № 464/2009 г. на II-ро търг. отд. на ВКС и решение № 3/24.01.2018 г. по търг. дело № 1132/2017 г. на I-во търг. отд. на ВКС; четвъртият въпрос – с ППВС № 1/10.11.1985 г., решение № 36/12.05.2014 г. по търг. дело № 1065/2013 г. на I-во търг. отд. на ВКС, решение № 37/06.04.2016 г. по гр. дело № 2802/2015 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, решение № 46/29.03.2016 г. по търг. дело № 1279/2015 г. на II-ро търг. отд. на ВКС и решение № 790/29.07.2011 г. по гр. дело № 148/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС; и петият въпрос – с ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 3/22.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 63/28.05.2010 г. по търг. дело № 637/2009 г. на I-во търг. отд. на ВКС. По отношение на шестия правен въпрос жалбоподателят сочи допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като твърди, този въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, но без да излага съображения в тази насока. Касаторът сочи и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – вероятна нищожност, евентуално – вероятна недопустимост, евентуално – очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение, като поддържа оплакванията си в жалбата в тази насока, а именно: Като основания за нищожност, евентуално – недопустимост се сочат, на първо място, противоречие на правния ред и произнасяне извън пределите на правораздавателната власт от решаващия съд – по отношение на първоинстанционното определение от 27.03.2019 г. и на постановеното по делото първоинстанционно решение № 11/25.04.2019 г., което според жалбоподателя води до нищожност, евентуално – до недопустимост на всички следващи актове на първата инстанция и на обжалваното въззивно определение; на второ място, като такова основание се сочи, че производството по частно гр. дело № 416/2019 г. следвало да бъде спряно от въззивния съд, тъй като пред него е висящо и въззивно гр. дело № 415/2019 г., образувано по въззивните жалби на страните срещу първоинстанционното решение № 11/25.04.2019 г., като последното дело според касатора било преюдициално по отношение на частното производство. По отношение на твърдяната от него очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение жалбоподателят поддържа, освен горните си твърдения за нищожност и недопустимост, също и че липсвали мотиви към обжалваното определение, в които да са разгледани доводите и възраженията му. Ответникът „Технострой-инженеринг 99“ АД в отговора на частната касационна жалба излага становище и подробни съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Съставът на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на въззивното определение, по следните съображения: С исковата си молба, предвид и направените ѝ уточнения по делото, жалбоподателят е предявил следните обективно съединени искове: главен частичен иск с правна квалификация чл. 403, ал. 1 от ГПК за сумата 9 919.41 лв. от пълния размер на претенцията 98 436.90 лв. – обезщетение за вреди, причинени от наложено обезпечение по молба на ответника; евентуален частичен иск с правна квалификация чл. 59 от ЗЗД за сумата 9 919.41 лв. от пълния размер на претенцията 98 436.90 лв. – ако не бъде уважен главният иск по чл. 403, ал. 1 от ГПК; кумулативно съединен главен частичен иск с правна квалификация чл. 59 от ЗЗД за сумата 25 000.14 лв. от пълния размер на претенцията 151 079.23 лв. – обезщетение за ползване без основание от ответника на недвижим имот на жалбоподателя-ищец. С определението от 27.03.2019 г. първоинстанционният съд не е приел (допуснал) увеличение на размера на така предявените по делото частични искове. Касаторът е подал частна жалба срещу това определение, която е върната от първоинстанционния съд с разпореждането № 153/25.04.2019 г. За да потвърди последното с обжалваното определение № 665/13.12.2019 г., въззивният съд е споделил решаващия извод на първата инстанция, че определението от 27.03.2019 г., с което не е допуснато увеличение размера на предявените частични искове, не подлежи на самостоятелен съдебен контрол, тъй като не е преграждащо за неприетата по делото част от частичните искове, съгласно задължителните указания, дадени с т. 7б от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Видно от горното, обжалваното въззивно определение № 665/13.12.2019 г., с което е потвърдено преграждащото първоинстанционно разпореждане № 153/25.04.2019 г., е постановено по реда на чл. 274, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 279 от ГПК, т.е. – въззивният съд е действал изцяло в пределите на правораздавателната си власт, а не извън нея, и обжалваното определение е постановено в пълно съответствие с действащия съдопроизводствен ред, респ. – не е в противоречие на правния ред. Напълно несъстоятелни са доводите на касатора, че твърдяната от него нищожност, евентуално – недопустимост на необжалваемото първоинстанционно определение от 27.03.2019 г. и на първоинстанционното решение № 11/25.04.2019 г. (които не са и не биха могли да бъдат предмет на настоящото частно производство нито пред въззивната, нито пред настоящата касационна инстанция), би могла да обуслови извод за нищожност, евентуално – за недопустимост на всички следващи актове на първата инстанция и на обжалваното въззивно определение. Друго не следва и от цитираната от страна на жалбоподателя практика на ВКС във връзка с третия правен въпрос в изложението му („следва ли решаващият съд да прилага процесуалноправните норми, които уреждат правораздавателната власт на съда“ – ТР № 1/10.02.2012 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 668/15.11.2010 г. по гр. дело № 1790/2009 г. на I-во гр. отд. на ВКС, решение № 119/17.05.2013 г. по гр. дело № 1198/2012 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 97/25.02.2004 г. по гр. дело № 574/2003 г. на I-во гр. отд. на ВКС, решение № 73/18.05.2015 г. по гр. дело № 5113/2014 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 55/10.08.2010 г. по търг. дело № 464/2009 г. на II-ро търг. отд. на ВКС и решение № 3/24.01.2018 г. по търг. дело № 1132/2017 г. на I-во търг. отд. на ВКС), респ. – не е налице и твърдяното от касатора противоречие на обжалваното въззивно определение с тази практика на ВС и ВКС, т.е – не е налице и хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. В тази връзка – на шестия правен въпрос, който е изключително широко формулиран („какви са пределите на правораздавателната власт на решаващия съд“) нито може да бъде даден изчерпателен отговор в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, респ. – този въпрос не е от значение на точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на тази разпоредба, нито пък въпросът има каквото и да било значение за изхода на настоящото частно гражданско дело. Апелативният съд не би могъл да се произнесе с решение по възз. гр. дело № 415/2019 г., образувано по въззивните жалби на страните срещу първоинстанционното решение № 11/25.04.2019 г., без да изчака приключването и резултата по настоящото частно гражданско дело, тъй като именно с постановеното въззивно определение № 665/13.12.2019 г. се дава разрешение на процесуалния спор между страните, допустима ли е частната жалба на ищеца срещу първоинстанционното определение от 27.03.2019 г., с което не е допуснато увеличение на размера на исковите му претенции по делото, който процесуален спор е от значение за очертаването на предмета на произнасяне с въззивното по делото, т.е. – връзката на преюдициалност между двете дела (частното и въззивното) е в обратна посока, в сравнение с твърдяната от страна на касатора. Поради това и вторият формулиран от него въпрос („следва ли решаващият съд да спре съдопроизводството при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК“) е без никакво значение за изхода на настоящото частно гражданско дело, респ. – изцяло неотносима е и сочената в тази връзка практика на ВКС (ТР № 1/09.07.2019 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 18/06.02.2020 г. по търг. дело № 2638/2017 г. на II-ро търг. отд. на ВКС), от която също не следва извод за вероятна недопустимост, а още по-малко – за вероятна нищожност на обжалваното въззивно определение, което по никакъв начин не е в противоречие и с тази практика на ВКС. И при извършената служебна проверка, настоящата касационна инстанция не намира друго основание – извън обсъдените по-горе, изложени от касатора, за допускане на касационното обжалване на въззивното определение в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 2, пр. 1 или пр. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – поради вероятна нищожност или вериятна недопустимост на същото. Четвъртият формулиран от жалбоподателя процесуалноправен въпрос („следва ли решаващият съд да разгледа и разреши поставения от ищеца правен спор или може за част от спора да не се произнесе по същество“) е по приложението на чл. 250 от ГПК, респ. – този въпрос би могъл да е от значение при порок на първоинстанционното решение, изразяващ се в непълнота на същото; но и този въпрос е без никакво значение за изхода на настоящото частно гражданско дело. Напълно неотносима както за последния, така и за самия въпрос е сочената във връзка с него от касатора практика на ВС и ВКС (ППВС № 1/10.11.1985 г., решение № 36/12.05.2014 г. по търг. дело № 1065/2013 г. на I-во търг. отд. на ВКС, решение № 37/06.04.2016 г. по гр. дело № 2802/2015 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, решение № 46/29.03.2016 г. по търг. дело № 1279/2015 г. на II-ро търг. отд. на ВКС и решение № 790/29.07.2011 г. по гр. дело № 148/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС). Без значение за изхода на настоящото частно гражданско дело е и петият процесуалноправен въпрос („определение, с което се отказва увеличение на размера на иска, когато е предявен за цялото субективно материално право, подлежи ли на обжалване с частна жалба на основание чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК“), тъй като в случая касаторът е предявил по делото частични искове, а не пълният размер на паричните си претенции срещу ответника, което изрично и ясно е посочено в исковата му молба и уточненията на същата. Именно поради това, обжалваното въззивно определение не е в противоречие, а е в пълно съответствие със сочената от касатора във връзка с този въпрос, практика на ВКС (ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 3/22.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 63/28.05.2010 г. по търг. дело № 637/2009 г. на I-во търг. отд. на ВКС), като въззивният съд изрично се е позовал на т. 7б от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която, обжалваемо е само определението, с което не се допуска увеличение размера на иск, който не е предявен като частичен; респ. – когато искът е предявен като частичен, определението, с което не се допуска увеличение на размера му, е необжалваемо, тъй като ищецът може да предяви разликата до пълния размер на претенцията си в ново, отделно исково производство; в същия смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с ТР № 3/22.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС. Видно от мотивите към обжалваното въззивно определение № 665/13.12.2019 г., в тях апелативният съд е възпроизвел всички съществени доводи и на двете страни по делото, включително тези на жалбоподателя, като е дал отговор на последните именно чрез позоваването на задължителните указания и разяснения, дадени с т. 7б от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. По този начин въззивният съд е разрешил първия формулиран от касатора процесуалноправен въпрос („при проверка законосъобразността и правилността на първоинстанционното разпореждане следва ли въззивният съд да обсъди всички съществени доводи на страните и всички събрани по делото доказателства) в пълно съответствие със задължителните указания и разяснения, дадени с ТР № 6/15.01.2019 г. на ОСГТК на ВКС, като не е налице противоречие със сочената от жалбоподателя във връзка с този въпрос практика на ВС и ВКС (ППВС № 1/13.07.1953 г., ППВС № 1/10.11.1985 г., ППВС № 6/21.02.1979 г., ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 62/06.04.2015 г. по гр. дело № 5310/2014 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 643/12.10.2010 г. по гр. дело № 1246/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 411/27.10.2011 г. по гр. дело № 1857/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 85/30.03.1994 г. по адм. дело № 3401/1993 г. на III-то гр. отд. на ВС), тъй като тя е относима към съдебните решение, а не към въззивните определения, постановявани по реда на чл. 274, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 279 от ГПК, каквато е и постановката на този процесуалноправен въпрос. Тъй като в доводите си за очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение касаторът не сочи нещо различно – извън обсъденото по-горе, не е налице и това наведено от него основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Независимо от този изход на настоящото частно гр. производство, на ответника не следва да се присъждат разноски, каквито той претендира, тъй като с настоящото определение не се приключва делото по смисъла на чл. 81 от ГПК – същото продължава да е висящо между страните пред въззивната инстанция, която с решението си – предвид крайния изход на материалноправния спор между страните, съгласно разпоредбите на чл. 78 и чл. 81 от ГПК следва да се произнесе по всички направени разноски от страните, включително – за настоящото частно гр. производство пред ВКС. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение