Определение № 447 от 05.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4759/2019 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 118 483/01.10.2019 година, подадена от Б. Д. Л., против решение № 6188/21.08.2019 година на Софийския градски съд, гражданско отделение, ІV-Д въззивен състав, постановено по гр. д. № 10 780/2018 година.

С обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е отменил първоинстанционното решение № 411 981/21.05.2018 година на Софийски районен съд, ІІІ-то гражданско отделение, 150-ти състав, постановено по гр. д. № 10 007/2017 година, като е поставил ново, с което е отхвърлил предявения от Б. Д. Л. против Л. С. З.-За. и Й. И. З. иск, с правно основание чл. 79, във връзка с чл. 280 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 10 000.00 лева (предявена като част от общото задължение в размер на 120 150.00 лева), представляваща направени от Л. разходи за построяване на временна постройка с предназначение „заведение за обществено хранене“, върху отдадения му под наем имот У. № ... в кв. ** по плана на [населено място].

В подадената от Б. Д. Л. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от Б. Д. Л. против Л. С. З.-З. и Й. И. З. иск, с правно основание чл. 79, във връзка с чл. 280 от ЗЗД, да бъде уважен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Б. Д. Л. твърди, че на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Ответниците по касационната жалба Л. С. З.-З. и Й. И. З. са подали отговор на същата с вх. № 145 814/26.11.2019 година, с който са изразили становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 6188/21.08.2019 година на Софийския градски съд, гражданско отделение, ІV-Д въззивен състав, постановено по гр. д. № 10 780/2018 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.

Б. Д. Л. е бил уведомен за обжалваното решение на 02.09.2019 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 118 483/01.10.2019 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

Съставът на Софийски градски съд е приел за установено, че с договор за наем от 08.04.2015 година Л. С. З.-З. и Й. И. З. са отдали под наем на Б. Д. Л. недвижим имот с площ от 400.00 м 2, представляващ част от имот У. № ... в кв. по плана на [населено място]. Съгласно чл. 1.1 от договора върху тази част от имота било предвидено застрояване по одобрен архитектурен проект със строително разрешение № 82/08.06.2012 година, реализирането на което не било започнало към датата на подписването на договора. По силата на чл. 1.2 от договора Б. Д. Л. трябвало да построи върху отдадената под наем част от имота временна постройка с предназначение „заведение за бързо хранене“, която да бъде изградена по одобрения на името на наемодателите проект, като строителството трябвало да се осъществи изцяло за сметка на наемателя. Чл. 1.4 от договора предвиждал, че всичките строително монтажни работи, разходите по довършването, обзавеждането и оборудването на временната постройка трябва да се заплатят от наемателя. Съгласно чл. 2.2 от договора наемателят се съгласил да оборудва временната постройка съобразно предназначението й за летния сезон от 15.05.2015 година до 30.09.2015 година, като след този период той трябвало да освободи наетата част от имота, заедно с построената върху него временна постройка, заедно с всички подобрения в нея, включително и оборудването й, като го предаде на наемодателите. По силата на чл. 5 от договора същият бил за срок летния сезон на 2015 година-от15.05.2015 година до 30.09.2015 година, като наемната цена била уговорена в чл. 6. 1 и била 1200.00 лева месечно. По делото било представено разрешение № 6/05.05.2015 година за поставяне на преместваем обект-О. в У. № ... в кв. по плана на [населено място]. От показанията на разпитаните по делото свидетели се установявало, че в отдадената под наем част от имота е имало изградено заведение, което се казвало „Бамбука“ и през летния период било стопанисвано от Б. Д. Л.. С оглед на това съставът на Софийски градски съд приемал, че е сезиран с иск с правно основание чл. 79, във връзка с чл. 280 от ЗЗД.

Доколкото Софийският районен съд се бил произнесъл по конкретно заявените в исковата молба на факти и в съответствие със заявения петитум, бил постановил допустим съдебен акт, но тези факти били квалифицирани грешно от него като такова по чл. 59 от ЗЗД, доколкото коректната правна квалификация в случая била друга, почиваща на договор, сключен между сраните. В своята константа практика ВКС последователно се придържал към становището, че определяне на правната квалификация било задължение на сезирания съд. За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следвало да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябвало да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон. Неправилната правна квалификация в резултат от неправилно приложение на материалния закон, съставлявала основание за отмяна на първоинстанционното решение от въззивния съд и за разрешаване на спора по същество, чрез произнасяне по основателността на предявения иск, а не водела до недопустимост на решението като основание за неговото обезсилване. Така, като приложил неправилно материалния закон (квалифицирал заявената претенция като иск по чл. 59 от ЗЗД, вместо по чл. 79, във връзка с чл. 280 от ЗЗД), Софийския градски съд бил постановил неправилен съдебен акт, който следвало да бъде отменен като такъв и вместо него да бъде постановен правилен с произнасяне по съществото на спора от въззивната инстанция.

При приетата от въззивния съд правна квалификация в тежест на Б. Д. Л. било да установи при пълно и главно доказване съществуването на облигационно отношение между страните по договор за наем от 08.04.2015 година на недвижим имот с площ 400.00 м 2, част от У. № ... в квартал **, по плана на [населено място], с изрично постигнатата договореност, съгласно чл. 1.2, за построяване и оборудване на временна постройка върху отдадената под наем площ, която временна постройка също се отдава под наем на наемодателя-Б. Д. Л., срещу заплащане на договореното общо месечно възнаграждение в размер на 1200.00 лева; твърдяното от Б. Д. Л. неизпълнение по договора на насрещната страна по него; размерът на вредите, които е търпял в следствие на неизпълнението. От събраните по делото доказателства било установено, че предвидения в договора обект е бил изграден, като изграждането и оборудването му били изцяло за сметка на наемателя Б. Д. Л., както страните били договорили помежду си. От показанията на разпитаните по делото свидетели се установявало, че заведението било изградено и впоследствие било стопанисвано от Б. Д. Л., което налагало извода, че Л. С. З.-З. и Й. И. З. били изпълнили своето задължение да отдадат временната постройка под наем и да осигурят необезпокояваното й ползване от Б. Д. Л. за срока на договора. Постигнатото между страните съгласие по договора, сключен помежду им валидно, ги обвързвало със силата на закон. Поради това и тъй като не се установявало договорно неизпълнение от страна на Л. С. З.-З. и Й. И. З. по договора за наем от 08.04.2015 година предявеният от Б. Д. Л. иск бил неоснователен. Каква била стойността на вложените в изграждане на преместваемата конструкция, реализирал ли е приходи от нея Б. Д. Л., били все обстоятелства, които били ирелевантни за спора, доколкото Л. сам се бил съгласил да изгради и обзаведе изцяло за своя сметка преместваемата постройка.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Б. Д. Л. е поискал въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение се припокриват с твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Основното, на което се позовава Б. Д. Л. е това, че съдилищата по същество неправилно са тълкували уговорките по чл. 11.2, във връзка с чл. 10,б. „г“ и б. „д“ от договора. Съгласно същите разходите за изграждането и обзавеждането на постройката остават за сметка на наемателя, при предсрочното прекратяване на договора поради неизпълнение на поетите от наемателя задължения или поради това, че не е осъществено строителството на временната постройка до 01.06.2015 година, което осуетява ползването й през летния сезон на 2015 година. Твърдението на Б. Д. Л. е, че само в тези случаи разходите по изграждането и обзавеждането на временната постройка са за негова сметка, а във всички останали случаи са за сметка на Л. С. З.-З. и Й. И. З., в качеството им на наемодатели. Това твърдение е свързано с извършеното от съдилищата по същество тълкуване на уговорките по договора и е въпрос по съществото на спора. В тази връзка съдилищата по същество са приели, че уговорката по чл. 11.2 от договора урежда изрично, че дори и в случаите на предсрочно прекратяване на договора, поради неосъществено в срок строителство или непостигане на съгласие по идейния проект, направените разходи остават за сметка на наемателя. Уговорките във връзка с разходите по изграждане на постройката били ясно и подробно посочени в договора и от никоя от тях не може да се заключи, че Л. С. З.-З. и Й. И. З. дължат възстановяването им при условията на изпълнен договор за наем. Самата уговорка по отношение на извършените от наемателя разходи по изграждането и обзавеждането на постройката се съдържа в чл. 1.2 и чл. 1.4 от договора като изрично ги възлага в тежест на наемателя. Уговорката обаче има действие само при нормално развили се отношения между страните по наемното правоотношение за целия срок на договора. При предсрочното прекратяване на договора, за да се избегне неоснователното обогатяване на наемодателите, те ще трябва да заплатят на наемателя извършените от него разходи за изграждането и обзавеждането на постройката или част от тях, съответстваща на оставащата част от срока на договора. Това правило може да бъде изменено по взаимно съгласие между страните, което именно е направено в случая с уговорката по чл. 11.2, във връзка с чл. 10, б. „д“ и б. „г“ от договора. Тази уговорка не ограничава възлагането на разходите за изграждането и обзавеждането на постройката на наемателя, само до посочените в нея случаи, а означава, че той понася разходите и в тези случаи, наред със случаите на нормалното развитие на договорните отношения. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Б. Д. Л. не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това.

Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 2, т. пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 6188/21.08.2019 година на Софийския градски съд, гражданско отделение, ІV-Д въззивен състав, постановено по гр. д. № 10 780/2018 година по подадената срещу него от Б. Д. Л., касационна жалба с вх. № 118 483/01.10.2019 година и такова не трябва да се допуска.

С оглед изхода на делото Б. Д. Л. ще трябва да заплати на Л. С. З.-З. и Й. И. З. сумата от 3000.00 лева разноски за касационната инстанция.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение