Определение № 3294 от 27.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 344/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Предприятие за управление на дейностите по опазване на околната среда“, чрез главен юрк. Е. М., срещу въззивно решение № 5075 от 05.10.2023 г., постановено по в. гр. д. № 6292/2023 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 2561 от 21.02.2023 г., постановено по гр. д. № 51172/2022 г. по описа на Софийски районен съд, и като краен резултат са уважени предявените искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението на Р. Г. К., извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ със заповед № 577/21.07.2022 г. на министъра на околната среда и водите, и за възстановяване на ищцата Р. Г. К. на заеманата преди уволнението длъжност „изпълнителен директор“ на „Предприятие за управление на дейностите по опазване на околната среда“, а ответното дружество е осъдено да заплати в полза на СРС следващите се държавни такси и разноски. В касационната жалба се релевират доводи за незаконосъобразност и необоснованост на обжалваното решение – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и поставя следния въпрос: „Отпада ли основателността на уволнението, когато се аргументира с посочените мотиви?“. Касаторът не излага никаква обосновка във връзка с поставения правен въпрос, а така също и във връзка с посочените формално допълнителни основания за достъп до касация. Посочва единствено, че обжалваното въззивно решение е неправилно и необосновано. Ответната страна по жалбата - Р. Г. К., не взема становище по нея в срока за отговор. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да обоснове решаващите си изводи въззивният съд е посочил, че разпоредбата на чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ урежда възможност за работодателя да прекрати едностранно с предизвестие правоотношението със служител, който не притежава необходимото образование или професионална квалификация за изпълняваната работа. Посочил е, че за да е налице това уволнително основание се изисква работодателят след възникване на трудовото правоотношение със служителя да е въвел нови изисквания за образование или професионална квалификация за заемане на длъжността. Изтъкнал е, че това основание за прекратяване на трудовия договор, представлява нововъзникнал юридически факт, тоест такъв, който към възникване на трудовото правоотношение не е съществувал. Посочил е също, че изискванията за образование и квалификация за заемане на определена длъжност могат да бъдат предвидени в закон, в друг по-нисък по степен нормативен акт или в длъжностната характеристика; че когато минималните изисквания за образование или професионална квалификация не са предвидени в нормативен акт, работодателят може да определя тези изисквания с длъжностната характеристика и/или в щатното разписание; когато изискванията са предвидени в закон или друг нормативен акт, работодателят е длъжен да съобрази тези изисквания в длъжностната характеристика; с оглед особеностите на конкретната работа и нуждите на предприятието, работодателят може да въведе и по-високи изисквания за образование и квалификация за заемане на определена длъжност от нормативно установените; такова изменение е възможно след възникване на трудовото правоотношение, чрез промени в длъжностната характеристика, стига те да не противоречат на нормативно установените; това правомощие е въпрос на работодателска целесъобразност и не подлежи на съдебен контрол; само при довод за злоупотреба с право следва да се извърши проверка, дали изменението в изискванията за заемане на длъжността е въведено с оглед нуждите на работата и в този смисъл, дали работодателят е действал добросъвестно, в съответствие с чл. 8, ал. 1 КТ, което обуславя преценката за законност на уволнението. В обжалваното решение след анализ на събраните доказателства съдът е счел за установено, че страните са били обвързани от валидно трудово правоотношение за неопределен срок, по което ищцата е изпълнявала длъжността „изпълнителен директор“; че на 21.07.2022 г. на ищцата е връчена Заповед № 577/21.07.2022 г. на министъра на околната среда, с която трудовото правоотношение между страните е прекратено; че тази заповед е издадена в писмена форма от министъра на околната среда и водите; че в уволнителната заповед е посочено уволнително основание чл. 326, ал. 1, т. 6 от КТ и мотиви, че причина за уволнението е промяна в изискванията за образование за заемане на длъжността по утвърдената на 20.07.2022 г. длъжностна характеристика, като преди уволнението изискването е било за образование по право или икономика, а от 20.07.2022 г. образованието е следвало да е в областта на техническите или икономическите науки; че ищцата не притежава образование в тези области към момента на уволнението. Посочил е, че тези обстоятелства не са спорни по делото и във въззивното производство не е въведено оплакване срещу изводите за фактите на районния съд в тази част. Така е приел, че уволнителната заповед е издадена от компетентен орган в предписаната от закона писмена форма, при съобразяване на разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от Правилника за устройството и дейността на Предприятието за управление на дейностите по опазване на околната среда. В случая въззивната инстанция е посочила като установено по делото, че ищцата преди уволнението не е била запозната с докладната записка от 09.04.2021 г. Съобразила е, че незапознаването на ищцата с докладната записка от 09.04.2021 г. е препятствало възможността й да организира защитата си с оглед преценката за добросъвестно упражняване на правата на работодателя, тоест дали е имало злоупотреба с право. Въззивният съд е установил още, че преценката за наличието на злоупотреба с право е конкретна и е съобразно установените за всеки отделен случай обстоятелства, защото в зависимост от особеностите на конкретния случай, едни и същи обстоятелства в различни казуси могат да установяват или не злоупотреба с права. Констатирал е, че за да е налице незаконност на уволнението поради наличие на злоупотреба с право, е необходимо да се установи от доказателствата по делото, че промяната в изискванията за длъжността е извършена с цел прекратяване на трудовото правоотношение с конкретния работник или служител. Извел е тезата, че целта на работодателя е обстоятелството, което подлежи на доказване, като с оглед презумпцията по чл. 8, ал. 2 КТ за добросъвестност, тежестта от оборването на тази презумпция се носи изцяло от страната, която се позовава на злоупотребата с право, тоест на работника/служител. При съвкупна преценка на събраните по делото доказателства въззивният състав е формирал извод, че промяната в изискванията за длъжността изпълнителен директор и въвеждане на изисквания за образование, което е различно от притежаваното от ищцата – образование по специалността „право“, е направено само с цел прекратяване на правоотношението на ищеца. Съобразил е обстоятелството, че работодателят на 26.05.2021 г. е утвърдил длъжностна характеристика за длъжността „изпълнителен директор“, сочеща изискване за образование на служителя „право“ или „икономика“, но само по-малко от 14 месеца след това – на 20.07.2022 г., е променил изискванията за длъжността, като вместо образование по „право“ поставя изискване за образование в областта на техническите науки. Отчел е и обстоятелството, че от 04.08.2015 г. до 20.07.2022 г. изискванията за заемането на длъжността са допускали да се заема от лице с образование в специалността „право“. От приетите длъжностни характеристики е счел за установено, че трудовите функции на длъжността „изпълнителен директор“ при ответника не са променени, не е променяна и разпоредбата на чл. 16 от Правилника за устройство и дейността на ответника, която сочи правата и задълженията на изпълнителния директор на ответника и която е възпроизведена изцяло в длъжностните характеристики от 2021 г. и от 2022 г. От приетите по делото отчети и оценки се установявало, че ищцата е била оценявана с оценка „много добра“ за осъществяваната от нея дейност през 2022 г. Въззивният съд е констатирал, че не се твърди и не се установява дейността на ответника да е променена в периода от 2015 г. до 20.07.2022 г. Приел е за установено по делото, че задълженията на изпълнителния директор са свързани с управление на дейността на предприятието, представителни функции и организационна дейност, изготвяне на проекти и становища по проекти за нормативни актове и правила, провеждане на обществени поръчки, за които по общо правило юридическото образование е подходящо. Формирал е извод, че единственото установено по делото променено обстоятелство за периода от 26.05.2021 г. до 20.07.2022 г. /датите на утвърждаване на двете длъжностни характеристики, сочещи различни изисквания за образование/ е промененият състав на Министерски съвет и министъра на околната среда и на водите, който назначава изпълнителния директор на ответника. Отчел е и обстоятелството относно назначеното служебно правителство, считано от 02.08.2022 г. От събраните по делото доказателства, обсъдени в съвкупност, а и съобразно обстоятелството, че съгласно чл. 2 от Правилника за устройството и дейността на Предприятието за управление на дейностите по опазване на околната среда, то е държавно предприятие по смисъла на чл. 62, ал. 3 ТЗ, юридическо лице и изпълнителният му директор се назначава от министъра на околната среда и водите, то въззивният състав е намерил за основателни твърденията на ищеца, че промяната на изискванията за образование е с цел да се прекрати правоотношението й, причините за което са политически. Не са установени обективни причини за промяна на тези изисквания по делото, не е установено и тази промяна да съответства на трудовите функции на длъжността, тоест че такова образование е необходимо за качествено изпълнение на длъжността, че образованието по право не е достатъчно за качествено изпълнение на задълженията. Съдът е приел и това, че обозначаването на изискването за образование в областта на техническите науки е твърде обширно и действително и не може да обоснове извод, че е пряко свързано и необходимо за изпълнение на функциите на длъжността, която е управленска, в това число и при съобразяване спецификата на дейността на специализираната администрация и тази на изпълнителния директор. Изтъкнал е, че последният има основно организационни, управленски и представителни функции, задължения свързани с подготовка, издаване и прилагане на нормативни актове, провеждане на обществени поръчки за задоволяване нуждите на предприятието, както и на отчети за дейността, но не и такива, свързани с оперативната дейност на специализираната администрация. С оглед гореизложеното въззивната инстанция е приела за установено по делото, че промяната в изискванията за образование не съответства на изискванията за длъжността предвид трудовите й функции. Формирала е извод, че същата е самоцелна и направена с оглед прекратяването на трудовото правоотношение с ищеца поради политически причини – да се даде възможност на новия министър да назначи друг изпълнителен директор, тоест – при осъществяване на злоупотреба с право. В подкрепа на този извод е посочил и обстоятелството, че докладът е от 09.04.2021 г., на него има поставена положителна резолюция, но едва на 20.07.2022 г. при променена политическа обстановка, но без да има промяна в дейността на ответника и трудовите функции на изпълнителния директор, е извършена промяна в изискванията за образование за заемане на длъжността. Този доклад е бил сведен до знанието на министъра на 26.05.2021 г., когато е утвърдил длъжностна характеристика за длъжността „изпълнителен директор“, в която обаче изискването за образование е по специалност право или икономика. В тази връзка докладът от 09.04.2021 г. в този момент не е мотивирал работодателя да промени изискванията за заемане на длъжността, като тогава политическата обстановка не е предполагала скорошна смяна на правителството. При анализа и съвкупната преценка на така осъществените във времето факти въззивният съд е приел, че тази промяна в изискванията за образование за заемане на длъжността „изпълнителен директор“ е направена само с цел да се прекрати правоотношението с ищеца. Посочил е, че това поведение на ответника е превратно упражняване на права в разрез с изискванията за добросъвестност, поради което и е налице злоупотреба с право. Съобразно изхода на делото по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, и с оглед установеното по делото валидно сключено между страните трудово правоотношение за неопределен срок, то въззивният състав е приел за основателен и иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ. Поради съвпадане на крайните изводите на двете инстанции, обжалваното решение е потвърдено. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. В процесния случай поставеният от касатора в изложението въпрос не може да обоснове основание за достъп до касация. Същият не е правен, а фактически, като чрез навеждането му касаторът на практика бланкетно излага общото си несъгласие с приетото от въззивния съд по съществото на спора. От една страна питането съдържа твърдения и становища на касатора, които не са възприети от въззивния съд в решаващите му мотиви или по които съдът е застъпил обратно становище. От друга страна въпросът е относим към правилността на въззивното решение, която обаче не е предмет на проверка в производството по допускане на касационно обжалване по чл. 288 ГПК. Следователно по така наведения въпрос не е налице общата предпоставка за допускане до касационно обжалване и при това положение Върховният касационен съд не дължи произнасяне относно наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Въпреки това следва да се отбележи, че касаторът не е обосновал и допълнителните предпоставки по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, на които се позовава в изложението към касационната жалба. Това е така тъй като жалбоподателят само формално се е позовал на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и не е посочил задължителна практика на ВКС, на която обжалваното въззивно решение да противоречи, а това е негово задължение, съгласно приетото в т. 2 и т. 3 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. В случая бланкетно е позоваването и на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В настоящия случай касаторът не е развил доводи за наличието на специфичната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което прави невъзможна преценката на касационния съд дали е налице или не с оглед въведеното в чл. 6 ГПК диспозитивно начало. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответната страна не е подала писмен отговор на касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, съответно не е претендирала присъждането на такива. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,