Определение № 50180 от 07.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3465/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. А. Н. срещу решение № 517/26.04.2022г. по гр.д.№ 966/21г. на Окръжен съд Варна, с което, след частична отмяна на първоинстанционното решение, са отхвърлени исковете на Н. М. срещу С. Н. по чл. 55, ал.1, предл. 3 ЗЗД и по чл. 86, ал.1 ЗЗД за присъждане на 3000 лева, дължими на отпаднало основание – развален договор за правна защита и съдействие от 17.09.2015г. и на 429, 16 лева – обезщетение за забавено изпълнение в периода 31.10.2017г.- 29.03.2019г., както и насрещния иск на С. Н. срещу Н. М. по чл. 79, ал.1 ЗЗД вр. с чл. 286 ЗЗД вр. с чл. 36 ЗА за присъждане на сумата 10 000 лева – остатък от възнаграждение, дължимо по договор за правна защита и съдействие от 17.09.2015г. Касаторът обжалва решението в частта, с която насрещният му иск е отхвърлен. Твърди същото да е недопустимо, като произнесено по нередовна искова молба, както и неправилно и необосновано. Иска отмяна на решението в обжалваната част и връщане на делото за ново произнасяне или уважаване на иска. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят процесуалноправни въпроси във връзка със задълженията на въззивната инстанция да следи за редовността на исковата молба и да дава указания за отстраняване на нередовностите й ( въпроси № 1,2,3 и 4 от изложението); да се произнесе по всички наведени преди изтичане на срока за отстраняване на нередовности на въззивната жалба оплаквания за неправилност на обжалваното решение (въпрос № 5 от изложението); да обсъди всички събрани по делото доказателства и да се произнесе по всички наведени доводи и възражения на страните (въпрос № 10 от изложението). Според касатора въззивният съд е нарушил посочените задължения в противоречие с практиката на ВКС, вкл.задължителната такава, а нарушението на първите две задължения обосновава основанието на чл. 280, ал.2, предл.1 и 2 ГПК. Поставят се и следните въпроси в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК: 1/ “Как следва да се цени направеното от страната извънсъдебно признание за съществуване на факти?“ Въпросът е изведен предвид твърденията на касатора, че за извода си, че сумите по насрещния иск са платени, въззивният съд е обсъдил единствено споразумението от 02.08.2016г. и не е ценил липсата на доказателства за заплатени суми от М. в размер до 7000 лева. Твърди се противоречие с решение № 235/04.07.2011г. по гр.д.№ 513/2010, ІV ГО; № 69/24.06.2011г. по гр.д.№ 584/2010, ІІІ ГО; решение № 22/19.03.2015г. по гр.д. 2979/2014г, ІV ГО; решение № 210/ 10.09.2016г. по гр.д.№ 861/2016г, ІV ГО. 2/ „За да настъпи погасителният ефект на конкретното задължение, следва ли да бъде постигнато съгласие относно конкретното задължение,определено по основание и размер? Дали при постигнато съгласие между страните, че възложителят е изплатил изцяло задължението си за една част от предмета на договора за поръчка и допълнителни суми не се дължат, но при липса на постигнато съгласие относно конкретното задължение, определено по основание и размер, вземането по същия договор може да се счита изплатено?“ Въпросите са поставени в контекста на довода на касатора, че в споразумението от 02.08.2016г. липсва конкретно задължение – по основание и размер, за плащане на което е постигнато съгласие, поради което то ( споразумението) не доказва плащането. Сочи се противоречие с решение № 32/30.05.2016г. по т.д.№ 95/ 2015, ВКС, ІІТО. 3/ “Какви реквизити следва да съдържа разходен касов ордер, за да бъде приет за доказателство за извършено плащане?“ Въпросът кореспондира с тезата на касатора, че в споразумението от 02.08.2016г. липсват реквизитите за разходен касов ордер, поради което то не може да се ползва с доказателствената сила на разписка за плащане. 4/ “По отношение на правните въпроси за значението на нотариалния акт в частта му, с която е декларирано, че продажната цена е получена от продавача преди подписване на договора за покупко-продажба и чия е доказателствената тежест да установи, че отразеното в пълномощното, съответно в нотариалния акт, е невярно и с какви доказателствени средства?“ Твърди се и основанието по чл. 280, ал.2, предл.3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, предвид приетото в него, че съгласно споразумението между страните от 02.08.2016г. договореният между страните с договора от 17.09.2015г. хонорар е изцяло изплатен. Насрещната страна по жалбата и ответник по насрещния иск – Н. М., възразява срещу наличието на предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и излага съображения за неоснователност на доводите за неправилност на обжалваното решение, развити в касационната жалба. Претендира присъждане на разноски. Съдът намира касационната жалба за допустима, а искането за допускане на касационно обжалване за неоснователно по следните съображения: За да постанови решението си, въззивният съд не е открил пороци, водещи до нищожност или недопустимост на първоинстанционното решение. Приел е за установена по делото следната фактическа обстановка: Страните са сключили договор за правна защита и съдействие на 17.09.2015г., с който М. е възложила на Н., в качеството му на адвокат, конкретно представителство, преговори и консултиране за срок от 18 месеца, срещу договорен хонорар от 1000 лева месечно и резултатен хонорар. На 17.09.2015г. М. упълномощила адв. Н. да я представлява, преговаря и защитава пред всички банки, съдилища и съдебни институции. В изпълнение на пълномощията си адв. Н. е предприел действия пред „Банка Пиреос България“ на 16.11.2015г. и на 18.05.2016г., а пред ЧСИ Ст. Н. по изп.д.№ 858/2014г. с длъжник М. - на 18.05.2016г., 30.06.2016г. и 15.07.2016г. На 18.07.2016г. М. е уведомила ЧСИ, че е оттеглила пълномощията от адв. Н. и е упълномощила нов адвокат. На 02.08.2016г. страните по делото са подписали анекс, с който са изменили клаузите на чл. 1(предмета) и чл.V(възнаграждението) от договора от 17.09.2015г., като т.1.1. и т.1.5 от договора са придобили следния вид: „осъществяване на представителство, преговори пред Банка Пиреос България за задълженията на Н. М. с цел защита правата на кредитополучателя и с цел постигане предоговаряне размера на задълженията и начина им на плащане; защита на владението на ипотекирания недвижим имот в Слънчев бряг № 9 „, а чл.V - „договорен хонорар: възложителят е изплатил изцяло дължимия хонорар за защита и представителство пред Банка Пиреос България АД и допълнителни суми не се дължат“. На 02.08.2016г. М. упълномощила адв. Н. ( пълн.с рег. № 6676/02.08.2016г. на нотариус В. Г., рег.№ 549) с правото да предоговаря с Банка Пиреос България АД от нейно име условията за погасяване на задълженията й по договор за кредит от 24.04.2008г. На 04.08.2016г. М. е уведомила Н., че оттегля нотариално заверено пълномощно от 29.07.2016г. и адвокатско пълномощно и е заявила, че в бъдеще той няма право да извършва от нейно име и за нейна сметка правни и фактически действия. На 09.11.2015г., 03.12.2015г., 04.01.2016г., 08.02.2016г. и 21.06.2016г. М. е наредила парични преводи от по 500 лева, към получател с телефон [ЕГН]. При така установеното от фактическа страна, въззивният съд е приел, че договорът от 17.09.2015г. е прекратен на 17.03.2017г. поради изтичане на срока му, а не е развален поради виновно неизпълнение на задълженията на страна по него. По тази причина и поради наличието на изрична уговорка в договора (чл.VІІ,изр.2-ро), че при прекратяването му платеното по него не подлежи на връщане, въззивният съд е отрекъл правото на ищцата по главния иск М. да иска връщане на сумата 3000 лева, за които е твърдяла, че са платено на ответника Н. възнаграждение по договора от 17.09.2015г. В тази част, с която главният иск е отхвърлен, въззивното решение е окончателно и не е предмет на касационно обжалване. Насрещният иск на ответника Н. е по чл. 79,ал.1 вр. с чл. 286 ЗЗД и чл. 36 ЗА – за реално изпълнение на договора от 17.09.2015г. Ищецът е твърдял, че Н. М. не е изпълнила задължението си по договора от 17.09.2015г. да му заплати месечното възнаграждение от по 1000 лева за периода 17.09.2015г. - 17.07.2016г., поради което му дължи общо 10 000 лева, чието присъждане е поискал. За да отхвърли насрещния иск, въззивният съд е приел, че със споразумението от 02.08.2016г. страните валидно са се съгласили, че договорения и дължим до датата на споразумението адвокатски хонорар е изплатен изцяло и допълнителни суми не се дължат. Счел е, че по делото липсват оборващи съгласието на страните доказателства, както и твърдение впоследствие това споразумение да е отменено или променено, поради което то обвързва страните. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Въззивният съд не е нарушил задължението си да следи служебно за валидността и допустимостта на обжалваното първоинстанционно решение. За редовността на исковата молба съдът следи служебно. Исковата молба по насрещния иск не е била нередовна, съответно указания за отстраняване на нередовности ( извън това за внасяне на дължимата държавна такса от 27.07.2020г.) не са давани. Оплакванията на касатора по въззивната му жалба касаят нередовността на главния иск и неправилността на първоинстанционното решение, с което този иск е бил уважен, а въззивното решение по този иск не е обект на касационен контрол. Изявлението на Н. в молба от 11.04.2022г., докладвана от въззивния съд в о.с.з. на 12.04.2022г. и потвърдено от Н. в същото съдебно заседание, че исковата молба по насрещния иск е нередовна, е произволно. Обстоятелствата, на които искът се основава – неплащане на дължими по договора от 17.09.2015г. 10 месечни вноски по хиляда лева за периода 17.09.2015г.-17.07.2016г., са ясни и достатъчни, адекватни на заявения петитум за присъждане на сумата, представляваща сбора им. Уточнението по молбата от 11.04.2022г., че след крайния период ответницата по насрещния иск е оттеглила пълномощията си от адв.Н. не е факт от основанието на предявения иск, нито от естество на промени правната му квалификация. Не касаят такива факти и изявленията на Н. в с.з. на 12.04.2022г. Те са обясненията на касатора защо му се дължи договорения хонорар т.е. тезата му по съществото на спора. И първоинстанционното и въззивното решение по насрещния иск са постановени по редовна искова молба и основанието по чл. 280, ал.2, предл.2 ГПК не е налице. Липсва и общия критерий на чл.280, ал.1 ГПК по отношение на процесуалноправните въпроси по изложението от № 1 до № 4 вкл., тъй като въззивният съд не е приемал, че исковата молба по насрещния иск е нередовна. Въпросът за задължението на въззивния съд да се произнесе по всички наведени преди изтичане на срока за отстраняване на нередовности на въззивната жалба оплаквания за неправилност на обжалваното решение (въпрос № 5 в изложението) няма отношение към решението на въззивния съд в частта по насрещния иск т.е. не покрива общия критерий за допускане на касационно обжалване. Единствената нередовност на въззивната жалба на касатора е била невнасянето на дължимата държавна такса и тя е отстранена своевременно. Депозираните след подаване на въззивната жалба и след изтичане срока за въззивно обжалване нейни допълнения и уточнения (цитирани от касатора) съдържат оплаквания, които той произволно квалифицира като такива за нищожност, недействителност и недопустимост на обжалваното решение, както и за неправилност поради нарушение на императивна материалноправна норма. За валидността, допустимостта и неправилността поради нарушение на императивна материалноправна норма на решението въззивният съд следи служебно – чл. 269 ГПК и т.1 на ТР № 1/2013г. от 09.12.2013г. Оплакванията на жалбоподателя за постановяване на първоинстанционното решение преди изтичане срока за депозиране на писмена защита и преди провеждане на производство по поправка на протокола от съдебното заседание, в което е даден ход на делото по същество; от съдия, който не е обявил всички обстоятелства, въз основа на които не се отвежда след поискан отвод по чл. 22 т.6 ГПК; при неосигуряване на справедлив и публичен процес в разумен срок и от независим и безпристрастен съд; чрез позоваване на решения на дисциплинарен орган към АК В. и ВАДвС, са въведени като предмет на инстанционен контрол с въззивната жалба и доразвити с последващи уточнения и допълнения. Всички те са произволно квалифицирани от касатора като свързани с валидността, допустимостта и неправилността поради нарушение на императивна материалноправна норма на първоинстанционното решение. Без да се позовава на преклузия, въззивният съд е обсъдил тези оплаквания, като изрично е изтъкнал, че са такива за процесуални нарушения, поправими от въззивната инстанция като такава по съществото на спора и не обуславят невалидност или недопустимост на произнасянето от първата инстанция. Процесуалноправният въпрос относно задължението на въззивния съд при мотивиране на акта си по съществото на спора да обсъди всички доводи, твърдения и възражения на страните и събраните доказателства е принципно обуславящ по всяко дело, но в случая не е разрешен в отклонение от константната практика на ВКС ( вкл. цитираната от жалбоподателя). Според нея въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото. /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., І т.о. и цитираните в него/. Съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са относими към релевантните за изхода на спора факти; доказателствата следва да бъдат обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, като съдът не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства /решение № 108/ 25.06.2020 г. по гр.д.№ 1538/ 2019 г., ІV г.о. и цитираните в него/. Обжалваното решение е съобразено с цитираните разрешения. При постановяване на акта си въззивният съд е отговорил на всички оплаквания и доводи, квалифицирани от касатора като свързани с валидността и допустимостта на първоинстанционното решение ( вж. предходния абзац ). Възражения, касаещи съществото на спора по насрещния иск, не са правени с въззивната жалба, а относимите към този иск доказателства, са обсъдени от въззивния съд. В съвкупност се обсъждат доказателствата, а не липсата им, поради което, противно на твърдението на касатора, съдът не е нарушил процесуалните си задължения, като не е ценил липсата на доказателства за заплатени суми от М. в размер до 7000 лева. Доказателствата за плащане на сумата 3000 лева от Н. М. пък са относими към предявения от нея главен иск по чл. 55 ЗЗД и са обсъждани при неговото разглеждане. Произнасянето на въззивния съд по него не е предмет на касационен контрол. Въпросът за начина, по който следва да се цени признанието на страната за факт (с № 1 по – горе), не е обуславящ правните изводи на въззивната инстанция. Признанието е доказателствено средство, чиято доказателствената стойност е преценима с оглед всички обстоятелства по делото - чл. 175 ГПК. Разпоредбата касае признание пред съда, решаващ спора, спрямо който то се явява с доказателствена стойност, различна от тази на писмен документ. За да направи извод, че претендираната с насрещния иск сума е платена, въззивният съд е ценил представения като писмено доказателство по делото документ - споразумението от 02.08.2016г. Не е приемал, че ищецът по насрещния иск е признал – съдебно или извънсъдебно факта, че му е платено. Несъгласието на касатора с приетото от въззивния съд при тълкуване волята на страните, отразена в споразумението, не е основание за допускане на касационно обжалване, а оплакване по чл.281 ГПК, което не подлежи на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Въпросът дали съгласието на страните за погасяване на задължението на една от тях трябва да е постигнатото по отношение на конкретно определено по основание и размер задължение, за да настъпи спрямо него погасителен ефект (с № 2 по – горе) няма претендираното от касатора значение за спора. Погасителният ефект по отношение на задължението на М. за заплащане на дължимия хонорар не следва от споразумението от 02.08.2016г. ( за разлика от хипотезата в цитираното от касатора решение № 32/30.05.2016г. по т.д.№ 95/ 2015, ВКС, ІІ ТО, която касае приложението на чл. 108 ЗЗД). Въззивният съд е ценил споразумението като доказателство за съгласието между страните, че този ефект вече е настъпил, а не като такова за плащане на задълженията на възложителя по договора от 17.09.2015г. Въпросите за реквизитите на разходния касов ордер (с № 3 по – горе ) и оборването на декларираното от страните в нотариален акт, че са предали/ получили цената по сделката (с № 4 по –горе) не са обсъждани от въззивния съд, тъй като са извън предмета на насрещния иск, съотв. по тях не са формирани правни изводи от значение за изхода на спора по него. В обобщение, по нито един от посочените въпроси не е налице общият селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивното решение в обжалваната част не може да бъде допуснато до касационно обжалване и като очевидно неправилно. Съгласно установената практика, основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно – без необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Изтъкнатият от касатора порок на обжалваното решение изисква такъв анализ и е установим при проверка основателността на касационната жалба, а не по реда на чл. 288 ГПК. В заключение, касационното обжалване не следва да бъде допускано. При този изход, на ответната страна се следват разноските за настоящото производство, но не са представени доказателства такива да са направени, поради което не се присъждат. Така мотивиран, настоящият състав на Върховния касационен съд