Определение № 431 от 04.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3799/2019 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 7338/21.08.2019 година, подадена от Н. Н. А., против решение № 237/05.06.2019 година на Окръжен съд Пазарджик, гражданска колегия, ІV-ти състав, постановено по гр. д. № 331/2019 година. С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Пазарджик е потвърдил първоинстанционното решение № 320/11.03.2019 година на Районен съд Пазарджик, VІІІ-ми състав, постановено по гр. д. № 2522/2018 година, с което са отхвърлени предявените от Н. Н. А. против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място] искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗЗДискр във връзка с чл. 4 от ЗЗДискр, с които е поискано да бъде прието за установено, че ответникът е извършил нарушение на чл. 4, ал. 2 и ал. 3 от ЗЗДискр, изразяващо се в пряка и непряка дискриминация, чрез неравно третиране по лично положение, изразяващо се в неосигуряване на пейки в каре № 3 и в каре № 4 на затвора в [населено място], където се провежда престоят на открито и да бъде осъден ответника да се въздържа в бъдеще от по-нататъшно нарушение. В подадената от Н. Н. А. касационната жалба се излагат доводи за това, че в обжалваната си част решението на Окръжен съд Пазарджик е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от Н. Н. А. против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място] искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗЗДискр във връзка с чл. 4 от ЗЗДискр да бъдат уважени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Ответникът по касационната жалба Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място] не е подал отговор на същата като не е изразил становище по допустимостта и основателността й. Н. Н. А. е бил уведомен за обжалваното решение на 14.08.2019 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 7338/21.08.2019 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежни страни, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: За да постанови решението си съставът на Окръжен съд Пазарджик е приел за установено, че от 14.04.2014 година Н. Н. А. изтърпява наказание „доживотен затвор“ в затвора в [населено място]. С молба от 04.06.2018 година същият уведомил за това, че в каре № 3 и каре № 4, където се провеждал престоя на открито нямало пейки за сядане, докато в затворите в [населено място] и в [населено място] имало многобройни пейки. Н. Н. А. бил осъден на „доживотен затвор“, като съдът му бил определил специален режим за изтърпяване на наказанието. Той бил настанен в зоната с повишена сигурност на затвора в [населено място], където били настанени и останалите осъдени на „доживотен затвор“. Н. Н. А. можел ежедневно и съгласно графика за провеждане на престой на открито да упражни това си право на обособеното вътрешно пространство в затвора в часовия диапазон от 12. 50 часа до 14. 00 часа. От момента на превеждането на Н. Н. А. в затвора в [населено място] в обособеното каре за престой на открито имало лежанка, която можела да се ползва за пейка и да се сяда и почива на нея, в случай че същата не се използва за тренировка. На 11.06.2018 година молбата на Н. Н. А. била удовлетворена, като били поставени пейки в каре № 3 и каре № 4 на затвора в [населено място], като А. твърдял, че била поставена по една пейка във всяко каре. Първоинстанционният съд бил приел, че Н. Н. А. и всички останали лица, изтърпяващи наказание „лишаване от свобода“ в затвора в [населено място] в периода от 14.04.2014 година до 11.06.2018 година са били поставени при равни условия. Искането на А. за поставянето на пейки в двете карета, в които той провеждал престоя си на открито е било удовлетворено седмица след подаването му на молбата за това. Съставът на Окръжен съд Пазарджик е препратил към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 от ГПК, като наред с това е посочил, че дискриминацията като правна категория може да бъде дефинирана като всяко различие, изключване, ограничение или предпочитание, основаващо се на раса, цвят на кожата, пол, език, религия, политически или други убеждения, национален или социален произход, имотно състояние, рождение или всякакви други признаци и което има за цел или ефект да навреди или накърни признаването, ползването или упражняването от всяко лице, при условията на равнопоставеност, на пълния му набор от права и свободи. В случая по един категоричен и безпротиворечив начин било установено, че Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място] не била допуснала дискриминационно отношение. Съгласно чл. 128, ал. 1 от ЗИНЗС, при изпълнението на наказанието „лишаване от свобода“, се създават условия за опазването на физическото и психическото здраве на лишените от свобода. Разпоредбата на чл. 86, ал. 1 от ЗИНЗС предвиждала право на лишените от свобода на престой на открито не по-малко от един час на ден. По аргумент от чл. 214 от ЗИНЗС, такова право имали и лицата, изтърпяващи наказание „доживотен затвор“ и „доживотен затвор без замяна“. Затова правото на престой на открито на лишените от свобода, минималната му продължителност и местата за провеждането му били законово регламентирани. По делото било установено, че в затвора в [населено място], в карета № 3 и № 4, от момента на превеждането на Н. Н. А. в затвора, на така обособеното място за престой на открито е имало лежанка, която могла да се ползва и за сядане в случай, че не се тренира на нея. След подадена молба от Н. Н. А. в двете карета били поставени пейки. Било установено, че в посочения по-горе период в местата за престой на открито в затворите в [населено място] и в [населено място] е имало поставени пейки. От така установените факти, по никакъв начин не се доказвало, че Н. Н. А. бил неправомерно третиран на принципа на „лично отношение“ по отношение на правото му на престой на открито, а така също и в сравнение с лишените от свобода в други специализирани органи по изпълнение на наказанията. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Н. Н. А. е поискал обжалваното решение да бъде допуснато до касационно обжалване по правния въпрос за това дали неравното третиране трябва да бъде преценявано само с оглед на третирането на останалите лица, изтърпяващи наказание „доживотен затвор“ в същия затвор, който то изтърпява наказанието и то с оглед на условията в него или с оглед на условията и в останалите затвори в страната. Изложени са съображения, че дадения от състава на Окръжен съд Пазарджик, отговор на този въпрос е в противоречие с отговора му даден в решение № 3/22.07.2013 година, постановено по гр. д. № 543/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. С последното решение е бил даден отговор на правния въпрос кои лишени от свобода са със сходно фактическо положение, за да бъдат третирани неравно, като съдът е приел, че това което е относимо за едно лице е относимо и за всички лица от определена група с оглед личностните им качества при изтърпяване на наказанието „доживотен затвор“ или „доживотен затвор без замяна“. При разрешаването на спора обаче съдът е преценявал наличието на дискриминация само с оглед на условията в конкретното място за изтърпяване на наказанието, а не с оглед на условията във всички такива места в страната. Затова така посоченото от касатора решение не обосновава допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на въззивното решение на Окръжен съд Пазарджик до касационно обжалване. Организирането на начина за осъществяване на правото на престой на открито е задължение на администрацията на мястото за изтърпяване на наказанието. Изпълнението на това задължение е винаги конкретно, поради което съществува разлика по начина, по който се осъществява правото в различните места за изтърпяване на наказанието. Тези разлики обаче не обосновават противоправност на действията на администрацията, стига да не накърняват права на затворника и да са в установените от нормативните актове рамки, а освен това не са свързани с личността на затворниците. Затова те не могат да обосноват по-неблагоприятно третиране и наличието на защитен признак по смисъла на ЗЗДискр, в зависимост от това, в кое от местата за изтърпяване на наказанието се изтърпява същото. Както е посочено в решение № 224/14.08.2012 година, постановено по гр. д. № 777/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. по-неблагоприятното третиране на лишени от свобода в зависимост от това в кое затворническо заведение изтърпяват наказанието си не е сред предвидените в чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. или в друг закон признаци, то не представлява дискриминация по признак лично (при установяване във всеки конкретен случай на обективен, същностен за личността белег, позволяващ да бъде прилаган еднакво) или обществено положение. Затова наличието на дискриминация не може да бъде обосновано с по-неблагоприятното третиране на лицето в конкретното място за изтърпяване на наказанието, в сравнение с абстрактното по-благоприятно третиране, което би получило лицето, ако изтърпяваше наказанието си в друго такова място. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Н. Н. А. е поискал обжалваното решение на Окръжен съд Пазарджик да бъде допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, т. е. поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение се припокриват с твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 237/05.06.2019 година на Окръжен съд Пазарджик, гражданска колегия, ІV-ти състав, постановено по гр. д. № 331/2019 година по подадената срещу него от Н. Н. А., касационна жалба с вх. № 7338/21.08.2019 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение